«Религиозното чувство в българската лирика»

Ние нямаме религиозна лирика, макар да се срещат в нашата поезия религиозни мотиви. В своето 50–60 годишно съществуване българската литература не е дала нито един лиричен или епичен поет, в чието творчество главна ос да е идеята за бога, както у Достоевски или Р.М.Рилке.

Днес е на мода да се говори за „родно“ и „народна душа“ и обяснение за отсъствието на религиозна поезия у нас се търси в мълката или никаква религиозност на българския народ в сравнение с руския например. Но религиозен поет не може да се посочи и в руската литература, взета в един начален период от 50–60 години, сиреч в руската литература до Пушкина и даже доста време след него. Защо я няма там религиозността на руския народ? Или руският народ дотогава е бил нерелигиозен и религиозен е станал при Достоевски и Толстоя? Не извеждаме ли ние по тоя начин народна психология пак от литературата и, следователно, не попадаме ли в един порочен кръг — да обясняваме едно нещо със същото, което искаме да обясним? Явна е несъстоятелността на това обяснение. То изпуща изпредвид и обстоятелството, че българската литература, като всяка начеваща литература, се е формирала и се формира под чуждо влияние. Сега за сега в нея може да се открие по-скоро психологията на руския, френски и немски народи, отколкото психологията на българското племе.

Религиозният опит е индивидуален. Личното своеобразие на религиозната преживелица е признак за нейната истинност. Самата лирика, от друга страна, предпоставя тая индивидуалност повече от другите литературни родове — епос или драма. Ето защо, вместо да дирим в лириката на различните поети чертите на една народна религиозност или нерелигиозност, която в края на краищата сами сме измислили, по-уместно е да констатираме у всеки поет религиозните мотиви дотолкова, доколкото ги има. Обяснението на тези религиозни мотиви ние ще потърсим преди всичко в самата личност на поета. Разбира се, в една къса бележка като тази, това може да стане само в общи линии.

Цялата психика на Христо Ботев се е групирала от един център: волята за свобода. Всичките му мисли, чувства, желания, даже и любовта му са подчинени на тази воля и добиват смисъл и цена само в служба на нея. В аспекта на тоя основен порив на Ботевата душа се откроява и неговата религия. Неговият Бог е „защитник на робите“; неговата единствена молитва към Бога — да вдъхне любов към свобода у сънародниците му, а него да благослови за подвиг и жертва.