«Света Богородица На Ластовиците»

НА МЛАДИНИ Терапион бе най-верният следовник на великия Атанасий — суров и строг монах беше, благ само към създания, недокоснати от дяволски пръст. В Египет бе възкресявал и покръствал мумии, във Византион бе изповядвал императори, сетне бе дошъл в Гърция, воден от откровение, за да въведе в правия път тази земя, все още оплетена в козните на Пан. Лют гняв пламваше в сърцето му пред обожествяваните дървета, обкичени от трескави селяни с парцалени ленти, за да треперят вместо тях при най-лекия полъх, пред щръкналите из нивята фалоси, които правели земята плодна, пред глинените кумири, смушени из разни ниши в стените и в зидарията на кладенците. Съгради си сам тясна килия на брега на Кефиса, ръсейки със светена вода всеки камък. Селяните бяха готови да споделят с него коравия си къшей, но макар изнемощели и болнави, съсипани от гладория и войни, Терапион така и не успяваше да ги извърне към небето. Те почитаха облечения във варак като изгряващото слънце Иисус, сина на Мария, ала неуките им сърца съхраняваха вярата в божества, стаени в кухите дънери или витаещи над кипнали извори; всяка вечер те оставяха под самодивския чинар паничка с мляко от единствената си коза; по пладне момците дебнеха в сянката на дърветата да зърнат жените с ониксови очи, които насищат глада си с мащерка и горски мед. Те пъкаха навред, дъщери на тази корава и суха земя, която облича в образ и вещество неща, нетрайни другаде като мъглата. Дирите им оставаха в размекнатата пръст при чешмите, белите им телеса отдалече се сливаха с блещукането на камъните. Навремени се случваше осакатена вила да оживее в неодялания дирек на някоя къща и жално да стене и пее по цяла нощ. Почти нямаше ден урочасан добитък да не се залута в планината и едва месеци по-късно намираха разхвърляните му кости; Лукавите повеждаха за ръце децата, да танцуват на ръба на урвите, и бездната всмукваше тежките телца, докато леките демонски нозе не докосваха земята. Или помамен по пътеките им момък слизаше ни жив, ни умрял, разтреперан като лист, след като е напил смъртната вода на някой извор. Подир всяко поражение монахът Терапион размахваше юмрук срещу горичките, свърталища на проклетите изчадия, ала селяните продължаваха да почитат полуневидимите самовили и да им прощават злодеянията, както не можеш да не простиш на слънцето — че размеква мозъка на лудия, на луната — че суче млякото на заспалата дойка и на любовта — че така боли от нея.