Когато не играех с Беки, прекарвах времето си слагайки си черно червило, лакирайки си ноктите, носейки вече износените си кубинки и потъвайки в романите на Ан Райс. Бях на единадесет, когато семейството ни отиде на почивка в Ню Орлиънс. Майка ми и баща ми искаха да играят Блекджек в корабното казино Фламинго. Загубенякът искаше да отиде в аквариума. Но аз знаех къде отивам: исках да посетя рождената къща на Ан Райс, историческите домове, които беше възстановила, и имението, което беше нарекла дом.
Стоях хипнотизирана пред железните порти на готическото мега-имение, с майка ми (която не беше поканена) до мен. Можех да усетя враните, летящи над нас, въпреки че вероятно нямаше такива. Беше срамота, че не бях дошла през нощта — щеше да бъде много по-красиво. Няколко момичета, които изглеждаха точно като мен, стояха от другата страна на улицата и правеха снимки. Исках да изтичам при тях и да кажа „Бъдете ми приятелки. Можем да направим обиколка на гробищата заедно!“ За първи път в живота си се чувствах принадлежаща към нещо. Бях в града, в който слагаха ковчезите един върху друг, така че да можеш да ги видиш, вместо да ги заравят дълбоко в земята. Имаше колежани с руси коси и прически на шипове. Готините хора бяха навсякъде, освен на улица „Бурбън“, където туристите изглеждаха все едно идват от Дулсвил. Изведнъж една лимузина се появи от ъгъла. Най-черната лимузина, която бях виждала. Шофьорът, облечен в черно и носещ шофьорска шапка, отвори вратата и тя излезе!
Откачих и гледах безизразно, все едно времето бе спряло. Точно пред очите ми беше моят идол от всичките ми живи идоли, Ан Райс.
Тя блестеше като филмова звезда, Готически ангел, райско създание. Дългата й черна коса падаше под раменете и лъщеше; носеше златна панделка за коса, дълга плаваща копринена пола и зашеметяващо вампирска, черна мантия. Онемях. Помислих, че може би ще изпадна в шок.
За щастие майка ми никога не онемяваше.
— Може ли да ви помоля да дадете автограф на дъщеря ми?
— Разбира се, — отговори кралицата на нощните приключения мелодично.
Вървях към нея, все едно гумените ми крака щяха да се разтопят от слънцето всеки момент.
След като подписа жълто листче, което по принцип се използва за напомняне и което майка ми намери в чантата си, Готическата звезда и аз стояхме една до друга, усмихвайки се, а ръката й бе около кръста ми.
Комментарии к книге «Вампирски целувки», Эллен Шрайбер
Всего 0 комментариев