«Вампирски целувки»

Случи се за първи път, когато бях на пет. Тъкмо бях приключила с оцветяването на книжката ми от детската градина. Беше изпълнена с рисунки в стил Пикасо на мама и татко, залепен с лепило Елмърс колаж от гланцова хартия и отговорите на въпроси (любим цвят, домашни любимци, най-добри приятели и т.н.), подписан отдолу от нашата стогодишна учителка госпожа Пийвиш.

Заедно със съучениците ми седяхме на пода в полукръг в зоната за четене.

— Брадли, какъв искаш да станеш, когато пораснеш? — попита госпожа Пийвиш след като на всички останали въпроси бе отговорено.

— Пожарникар! — извика той.

— Синди?

— Ъ… медицинска сестра, — прошепна кротко Сидни Уорън.

Госпожа Пийвиш попита и останалите от класа. Полицаи. Астронавти. Футболисти. Най-накрая дойде и моят ред.

— Рейвън, каква искаш да станеш като пораснеш? — попита госпожа Пийвиш, пронизвайки ме със зелените си очи.

Не казах нищо.

— Актриса?

Поклатих глава.

— Лекарка?

— Ъх, не — казах аз.

— Стюардеса?

— Бляк! — отвърнах аз.

— Тогава каква? — попита тя раздразнена.

Помислих за момент.

— Искам да стана…

— Да?

— Искам да стана… вампир! — извиках за шок и изненада на госпожа Пийвиш и съучениците си. За момент помислих, че е започнала да се смее; може би наистина бе започнала. Децата, седящи до мен, се отдръпнаха.

Прекарах голяма част от детството си, гледайки как другите се отдръпват.

Била съм зачената на водното легло на баща ми — или на покрива на колежанското общежитие на майка ми под искрящите звезди — зависи от това кой от родителите ми разказва историята. Те са сродни души, които не биха могли да се разделят със седемдесетте: истинска любов, съчетана с наркотици, малко малинов тамян и звученето на Грейтфул Дед. Мъж, накичен с броеници около шията, със срязани дънки, сплетена дълга коса, необръснат, с очила като на Елтън Джон, загар, кожено елече, чарлстон и сандали. Мисля, че са късметлии, че не съм по-ексцентрична. Можеше да искам да бъда върколак със сплетена с мъниста хипи коса! Но някак вампирите станаха моята мания.