«От Ротердам до Амстердам»

От Амстердам до Ротердам разстоянието е съвсем кратко. Не си спомням точно колко, но не беше много. Пътувахме с автобус и бяхме учудени от това, че в припадащия здрач, когато вече във всички къщи палеха лампите, в никоя не беше спуснато пердето. Двуетажни къщи, зелени поляни и отново двуетажни къщи. И във всяка къща все едно и също — мъж, който чете вестник, жена, която плете, телевизор, който върти своите програми… От време на време мъжът поглежда към екрана, от време на време — жената. Така бяхме увлечени в тази картина, която ни изглеждаше като натраплива щампа, като безкрайна реклама на спокоен, защитен, осигурен живот, че трябваше да мине доста време, докато се попитаме — не сме ли много любопитни, не е ли неприлично това вторачване в чуждите, незащитени от пердета прозорци. После видяхме, че и другите, които пътуваха в същия автобус, представители на още три страни, са лепнали носове, на прозорците. Е добре, щом тази скука е интересна не само на нас, няма за какво толкова да се тревожим. По-късно в Ротердам виждахме все същите сгради с все същите прозорци, с все същата картина — мъжът, който чете, жената, която плете, любопитните чужденци, които надничат, и безразличните холандци, конто отминават. Напразно очаквахме някъде тази безкрайно еднаква картина да се смени. Не, нямаше такава опасност. Но скоро и ние престанахме да се интересуваме от това, което ставаше зад прозорците на холандците.

Започна световното първенство по художествена гимнастика и много скоро градът престана да ни интересува. Всичко бе съсредоточено в спортната зала, където холандците не бяха така тихи и безразлични. Напротив, много бързо отделяха своите любимки независимо от съдийските решения.

Тук Нешка Робева трябваше да усети горещия дъх на залата за последен път на голямо състезание. Това беше прощалното й световио първенство. По-късно трябваше да се яви на още една спартакиада в София, да присъствува на тържествената церемония, с която нашата публика изпращаше една голяма гимнастичка към новото й поприще. Тогава публиката не знаеше към какво я изпраща, знаеше само, че това момиче, което в продължение на толкова много години беше носило радост в залата, няма вече да играе.