«Бива ли вълшебник да удря майка»

Всяка вечер и събота следобед, за да приспи дъщеря си Джоу, Джак й разказваше приказка, която си измисляше сам. Този навик, създаден, когато тя бе двегодишна, скоро също навършваше две години и фантазията му сякаш се бе изпарила. Всяка нова историйка беше леко изменен вариант на една и съща приказка: мъничко животинче, обикновено наречено Роджър (Роджър Рибката, Роджър Катеричето, Роджър Плъхчо), има някаква своя грижица и отива да я сподели с мъдрия стар бухал. Бухалът го праща при вълшебника, който сторва някаква магия, и всичко се оправя, а после поисква за отплата няколко парички, винаги повече, отколкото Роджър Животинчето има, ала вълшебникът начаса го праща на някакво местенце и там то намира паричките, които не му достигат. Сега вече Роджър хвърчи от радост и започва да играе на най-различни игри с другите малки животни и толкова се залисва, че едва успява да се върне навреме при майка си и още на прага чува свирката на влака, с който татко му се връща от Бостън. Джак описваше вечерята им и приказката свършваше. В събота му бе най-уморително да ниже историята в тоя ред, защото Джоу вече не заспиваше следобед и като знаеше това, целият ритуал му се струваше безсмислен.

Малкото момиченце (вече не толкова малко, защото щръкналите под завивката ходилца сега стигаха до средата на спалнята — тяхната широка спалня, където му разрешаваха да ляга следобед или когато е болно) най-сетне бе облякло нощничка и както бе отпуснало на възглавницата пухкаво личице, огряно от слънчевата светлина, надничаща изпод пролуките на спуснатите щори, току-виж, станало чудо да заспи тоя следобед. Боби, двегодишното и братче, вече се унасяше, гушнало шишето с биберона.

— За кого ще разказваме днес? — попита Джак.

— За Роджър… — Джоу стисна клепачи и й стана весело, докато си мислеше, че ето на — мисли. Сетне ококори очички, сини като мамините. — Порчето — заяви категорично тя.

Ново животно: сигурно в детската градина им бяха разказвали за поровете. При идеята за този неизползуван досега герой Джак мигновено бе обхванат от творческо въодушевление.

— Добре — рече той. — Имало едно време в тъмните дебри на гората едно малко животинче на име Роджър Порчето. И то миришело много лошо-о…

— Така — рече Джоу.