«Твоят поглед ще топи снеговете»

Обикновена земекопна машина. Гигантски сребристолилав паяк, стъпил върху местност, удобна за заселване, на планета, удобна за заселване, прекрасна малка планета. Паякът неподвижен размисляше как набърже да промени местността: хълмовете да се заравнят, реките да се влеят в море, да се разшири проломът, блатата да се зарият, да се преместят горите, вулканът (той е скали, пепел) да прегради ветровете от север. Магистрали за движението. Вода, повече вода. И ядрени гнезда дълбоко под планините. Всичко това да стане за дни.

Тук ще живеят хора. Здания като самородни кристали ще се свържат със стъклени тунели. Над долината ще нависне слънчевата паяжина на вечно раздвижения човешки живот, съхранил в оранжерийна топлота неизчерпаеми сили и ценности. По тази обширна долина ще свисти движение. Така ще бъде, разбира се, но първо трябва добре да се обмисли.

Продълговатото тяло на паяка, на ръст колкото синкавите планини, увиснало на дванадесет крака, стъпили на километри наоколо, не помръдваше и две очи-кабини разглеждаха долината, реките, горите, петната различна пръст — розови, скрежнобели, синкави, златни — пясъците. Това нямаше да бъде така след време, когато човешката ръка удари своя печат на власт върху тази долина и тя стане човешка. Ще бъде всичко тук невероятно и неизмеримо.

Беше тишина. Предстоеше работа.

Мислеше не машината, а човекът. От кабината-око той оглеждаше и преценяваше. Вече бе взел работната дреха…

Знае се какво става, след като се облече дрехата, затова той си мислеше: ето една красива долина, един ведър ден, а и месецът е хубав — септември. Когато работният ден започне отрано, хубаво е… Облече се напълно. Усети познатата игра на мускулите си. Развълнуван до крайност, напрегнат, той с възторг и страх помисли — сега! — и машината включи. Белите диамантени зъби заслизаха, гигантската завъртяна паст бе стръвна час по-скоро да захапе мирната земя.

— Ето че включи — сам в кабината проговори човекът. — Значи съм пълен със сили. Наистина.