«Русалска нощ»

Колата спря. От високия хълм пред тях изведнъж се откри голямата Севендишка гора. Обвита в синкав здрач, с неясни очертания, които лъкатушно трептяха в нажежения въздух, тя приличаше на далечен мираж в зеленото море на нивите. Болният с мъка се понадигна сред постелките и възглавниците си и жадно впи очи към нея. Загледаха се натам и старите — баща му и майка му. Но те скоро отнеха погледа си от гората и със затаен трепет се взряха в очите на болния: в тия кротки, хубави очи, затъмнени от страдание и скръб, те чакаха да блесне, като отразена вечерна звезда, макар слаба, плаха надежда. Мълчаха и тримата. Мълчеше и широкото, безкрайно поле около тях, лениво изтегнато под палещите, обилни лъчи на слънцето. Конете пръхтяха под рояк мухи и лакомо посягаха към зелените класове от двете страни на пътя.