«Проблемът на слугата»

Неведнъж се опитваше да сложи овчарски кучета с човешки образ начело на тази служба, но те неизменно се проваляха и се налагаше да ги сменя с обикновени хора. Затова пък тези хора след година или три, или пет непременно започваха борба за върховната власт и за жалост биваше принуден да ги унищожи.

Както беше задължително да ликвидира и настоящия Слуга на сигурността. Единственото, което засега смущаваше Гарома, беше адската способност на онзи човек да му бъде полезен. Волю-неволю трябваше така да налучка момента за акцията, че да удължи колкото се може повече функционирането на тази необичайно надарена личност, която безупречно изпълняваше задълженията си и все пак се налагаше да бъде отстранена, щом опасността превиши полезността й. А ако човекът подхождаше наистина за този пост, опасността възникваше веднага и везните трябваше да бъдат наблюдавани неспирно и зорко…

Гарома въздъхна дълбоко. Този проблем наистина беше единствената му неприятност в свят, който всъщност бе подреден от самия него така, че да го радва. Винаги го тормозеше, дори насън. А миналата нощ беше направо кошмарна.

Модо отново докосна коляното му. Гарома се сепна и го дари с признателна усмивка. Не биваше да се разсейва нито за миг.

Тълпите останаха зад тях. Отпред плавно се отвори грамадната метална порта на Възпитателния център и колата с грохот влезе през нея. Щом моторизираната полиция се оттегли с рев на двигатели, ролята й поеха въоръжените пазачи на Центъра, облечени в искрящо бели униформи. Изнервеният Модо помогна на Гарома да излезе под оглушителните вълнуващи звуци на „Химна на човечеството“, изпълняван от хора на Центъра в съпровод на оркестър — пак на Центъра.

След петте куплета, предвидени задължително според протокола, оркестърът подхвана гръмовно „Химна на просветата“ и по стъпалата пред зданието слезе Помощник-слугата на просветата — едър младеж с безупречни обноски. Разпери ръце и неговото „Служи ни, Гарома!“ прозвуча официално, но съвършено.

Отдръпна се, за да минат пред него Гарома и Модо, след това се завъртя на пети и ги последва гордо. Диригентът на хора караше певците да поддържат висок, преливащ от обожание тон.