— Изпитват взривно облекчение — отвърна провлачено, впил поглед над рамото на вожда, сякаш четеше отговора от екрана на отсрещната стена, където всъщност бе показана карта на земното кълбо. — Пялото напрежение, натрупано у тях във всекидневното суетене и свързано с най-различни дребни забрани, цялото разочарование, което ги наляга, защото изпълняват наредбите на Възпитателната служба да не вършат това или онова, изригва като взрив на мига, щом съзрат вашия лик или чуят вашия глас.
— Взривно облекчение ли? Изобщо не съм си представял, че процесът е такъв.
— Та нали вие — оживено подхвана Модо — сте единственият човек, който през целия си живот всеотдайно — поне те си го представят така — се подлага на жалко подчинение, което дори е немислимо за тях. Човекът, който държи в ръцете си всички оплетени нишки на съгласуването в световен мащаб, който е символ на най-самоотверженото и неуморно служене. Човекът, който е… ами жертвеният агнец на народните маси!
Тогава Гарома само се засмя на наукообразното дърдорене на Модо. Но днес, наблюдавайки с присвити очи беснеещото гъмжило, той осъзна, че Слугата на просветата е неоспоримо прав.
Нима на Великия печат на Световната държава не бе написано „Всички хора са длъжни да служат някому, но само Гарома е Всеобщият слуга“?
Те знаеха, и то без помен от съмнение, че ако го нямаше, океаните биха разкъсали дигите, за да залеят низините. Притаилата се в човешките тела зараза би избухнала в епидемии, които ще намалят десетки пъти населението на окръзите. Системите, поддържащи живота на хората, биха се повредили. Местните власти щяха да тормозят народеца и да се впускат в кървави разпри… Без него — Гарома, който денем и нощем се труди усърдно, за да върви всичко спокойно и гладко, за да държи под контрол титаничните сили на природата и цивилизацията. Бяха убедени в това, защото подобни произшествия имаше единствено когато „Гарома се уморяваше от Служенето“.
И какво означаваха мъничките им житейски несгоди в сравнение с мрачната безизходица на неговия живот, толкова необходим на всички? В този крехък човек, който смирено се кланяше наляво и надясно, не само бе събрана божествената сила, позволяваща на човека да обитава безгрижно Земята. С целия си образ той вдъхваше у онеправданите вярата, че всичко за тях можеше да потръгне и доста по-зле, че в сравнение с него въпреки всичките си страдания и лишения те са ако не божества, то поне крале.
Комментарии к книге «Проблемът на слугата», Уилям Тен
Всего 0 комментариев