«Доказателството»

Професор Рокуел прехвърли примката върху напречната релса, която специално бе приспособил за случая (или случая бе приспособил за него) и затегна възела здраво. Кокалчетата на пръстите му побеляха. А случаят беше такъв — най-великото откритие в историята на човечеството. Антигравитацията!

„Антигравитация няма!“ — сумтеше неговия приятел професор Бригс, преподавател по Физика и Биофизика в Политехническия Бостънски университет. „И няма да има!“

„Искаш ли да се обзаложим?“ — бе отвърнал ехидно Рокуел, в етапа когато бе покрил теорията си с достатъчно емпиричен материал.

„Дадено!“

И работата продължи — теоретически обосновки, опити, доказателства… Това беше най-интересният период от живота на Рокуел, който по не едно стечение на обстоятелствата бе останал ерген. Беше на шейсет и две години, след две седмици му предстоеше да навърши шейсет и три и все още не беше загубил чувството си за хумор, ала нямаше с кого да сподели радостта от откритието си. Освен с Бригс. После щяха да последват интервюта за престижни научни списания, лекции с бомбастични хонорари, а може би и Нобелова награда…

Рокуел работеше денонощно. Желаеше неговия триумф да е пълен и гореше от нетърпение да представи своето откритие пред обществеността, но също знаеше, че най-малкият пропуск би намалил бляскавостта на откритието му неимоверно. Беше нетърпелив, но старателен. И ето, след дългогодишен упорит труд той успя. Бленуваният ден дойде и той щеше да демонстрира откритието си на професор Бригс.

— Нямало маса, нямало заряд… — мърмореше с искрено задоволство той докато работеше. — Никой не обърна внимание на ефективния разряд, никой не се сети да го провери. При определени условия той съществува и аз го открих! Но само ако елементарната частица бъде спрегната с мюон, само при тези обстоятелства… От тоновете изпушен тютюн гласът му бе станал дрезгав, а лицето му съвсем изпито и бледо на фона на пълната луна, която лениво се подаваше през отворения прозорец.

С годините бе превърнал апартамента си в лаборатория, от която рядко излизаше. „Смахнатия професор“ — така го наричаха. И така си беше.