«Роза през зимата»

23 октомври 1792

Северна Англия

— Сватба!

Ирайн Флеминг се дръпна от камината, удари силно с ръжена по решетката и даде израз на раздразнението си. Вън вятърът бодро и поривисто запращаше огромни дъждовни капки и градушка по обкованите с олово стъкла, като че ли искаше със своята необуздана и волна игра да се надсмее над оковите, които тя чувстваше в сърцето си. Бурните тъмни облаци, стелещи се плътно над къщата на кмета, отразяваха точно настроението на тъмнокосата, добре облечена млада жена, чиито очи проблясваха с виолетов пламък, щом погледнеше към огъня.

— Сватба!

Думата отново затрептя в съзнанието й. Дори символът на момичешката мечта с времето се беше превърнал в нещо подобно на лудост. Не че тя беше против брачната институция. О, не! Вследствие на грижливото възпитание и напътствията отстрана на една образована и фина майка тя вече беше подготвена да стане добра съпруга на своя мъж. Но баща й, кметът на Маубъри, си бе поставил за цел да я даде на богат човек, независимо дали кандидатът ще бъде познат и обичан, или пък някой сух като клечка, приличен на карикатура мъж. Чертите на характера или външният вид за него бяха без абсолютно никакво значение. Неведнъж й бе втълпявал това! Беше ли мъжът богат и имаше ли желание да се омъжи за нея — значи той беше тъкмо кандидатът, който им трябваше. Ирайн смръщи своите фино изписани вежди, най-красивите, които човек можеше да си представи.

— Сватба! Ха! — В пристъп на отвращение тя повтори думата. Щастливите мечти на младостта бързо бяха попарени и сега тя чувстваше, че за нея бракът е свързан с всичко друго, но не и с радост. Естествено не беше рядко явление една млада дама да се отвращава от отредения и от родителите жених. Обаче след предложенията, които беше получила досега, тя виждаше, че надеждата баща й да се спре на човек, който малко от малко да отговаря на нейната представа за бъдещето й, беше нищожна.