«Омагьосана»

Корнуол, 1789 година

— Затова ще те убият — каза й Гуидо. Приведен напред, той едва си поемаше дъх, докато бягаха с всички сили. — Ще убият и двама ни!

Рейчъл не се засмя. Обикновено, когато той се опитваше да я напътства, тя му се смееше.

— Може и да ни убият, ако ни хванат — съгласи се тя и се втурна зад прикритието на гъст жив плет, по който летните листа блестяха в мъглата на влажната корнуолска вечер. Притиснала вързопчето към гърдите си, тя рече: — Но няма да ни хванат. Защо дойде да ме търсиш? Не съм те молила да ме следиш тази нощ.

— Видях, че те няма, и се разтревожих. — Той добре знаеше, че тя не желае неговата загриженост, но просто не можеше да не й го каже. — Миранда те е видяла. Видяла е как се срещаш с някого. А след това си тръгнала насам с… с нещо в ръцете си.

— Миранда вижда прекалено много неща, които не я засягат. И говори прекалено много. Майлоу е същият. По-добре ще е и двамата да си гледат работата и да се занимават само с техните си магии. Вече ти казах, че се съгласих да направя онова, което ме помолиха. И то вече е сторено. Стига толкова приказки.

Гуидо поклати глава. Как само му се искаше тя да му позволи да се грижи за нея!

Скрити зад плета, те се свиха един до друг на земята и вдигнаха очи към фантастичните белокаменни кули и бойници на замъка Франчът, които се извисяваха в нощта.

— Не мога да повярвам, че си успяла да влезеш в това страшно място и не си се изгубила — обади се Гуидо, замислил се за стотиците стаи и коридори, стълбища и зали из огромната крепост, разположена на хълма над морето. — Цяло чудо е, че не са те забелязали. Защо тази твоя приятелка те е помолила да сториш подобно нещо?

Откъм вързопчето се чу приглушен плач и Рейчъл вдигна детето към рамото си.

— Не съм споменавала никаква приятелка — отвърна тя. — Казах, че я познавам и, че тя искаше да й свърша една работа. Вече ми плати добре за това. Сега имам повече злато, отколкото можем да съберем за цяла година, подавайки паничките си по панаирите.

— Панаирите са добри за нас — измърмори той.

— Пътуваме от град на град. Нямаме дом и всички, които ни видят, ни презират.

— Хората се радват, когато пристигнем. — Този спор съвсем не бе нов. — Всяка година ни очакват. Ние ги забавляваме, а и самите ние сме доволни.

Тя се изсмя рязко и отсечено.