— Защо, Енид? Странникът очевидно мисли, че може да мери сили с мен. Аз, която пронизах първия си глиган, когато бях на девет години, и убих заедно с баща ми петима мръсни разбойници, които щяха да унищожат селото ви. Аз, която от първите си стъпки съм държала меч в ръката си, вместо играчки и съм била обучавана в най-тънките умения на бойното изкуство. Тази жена си мисли, че той може да ми направи нещо с тази играчка в ръцете си. Погледнете го! Той не е нищо друго, освен един жалък страхливец.
Последната обида изтръгна мощен рев от гърдите на мъжа и той скочи, насочил напред ножа с твърдото намерение да изпълни заплахата си. Но младежът не се беше хвалил напразно и само леко пристъпи встрани. С едва доловимо движение на ръката остави кървава диря върху гърдите на мъжа. След това го срита с ботуша си в гърба.
— Може би не страхливец, по-скоро непохватен глупак — подразни го младежът, докато мъжът се подпираше на отсрещната стена. — Това стига ли ти?
Когато странникът се бе ударил в стената, ножът му беше паднал от ръката, но той бързо го сграбчи и нападна отново. Този път младежът направи прорез отляво надясно и мъжът с раздразнение и болка забеляза перфектния Х, който се беше получил върху гърдите му. Раните не бяха дълбоки, но кръвта течеше обилно по цялото му тяло.
— Ти правиш само драскотини, момче — изръмжа пострадалият. — Моят меч, въпреки че е малък, е достатъчен, за да те изтрие от лицето на земята!
Тъй като двамата бяха съвсем близо един до друг, мъжът видя в това своя шанс и бързо се опита да прободе нежното, бяло гърло на противника си. Но другият стъпи встрани с лекотата на матадор, който се отдръпва от пътя на нападащ бик. Ножът на мъжа проряза въздуха и само след секунда беше избито от ръката му със страхотен удар, който отпрати оръжието в другия край на стаята.
Странникът се обърна към Енид, която го гледаше без капчица жал.
— Глупак! Брен просто си играе с теб.
В този момент той разбра, че тя говори истината, и пребледня. Беше унижение да бъде победен от едно толкова младо момче, но той разбра, че животът му е в опасност. Погледна момчето и мислено си пожела смъртта да бъде бърза.
В студените сиви очи, които, го наблюдаваха, нямаше милост и смехът, който излизаше от меките, чувствени устни смрази кръвта му.
— Как се казваш?
— Доналд, Доналд Джили — бързо отвърна той.
— И откъде идваш?
— Ейнджълсий.
При споменаването на това име сивите очи се присвиха.
Комментарии к книге «Зимни огньове», Джоанна Линдсей
Всего 0 комментариев