Момичето се обърна с гръб към него и отиде до огнището. В този момент той извади нож изпод туниката си и тихо се промъкна до нея. Тялото на Енид се изпъна като стрела, когато ножът докосна гърлото й и мъжът се прилепи до нея. Не се страхуваше за тялото си, както повечето момичета на нейната възраст биха се страхували, не, тя се боеше за живота си.
— Недей да викаш, Енид, защото иначе ще трябва да те нараня — бавно й прошепна той, като я опипваше с едната си ръка. — Същото ще стане и с всеки, който ти дойде на помощ. Повярвай ми, нищо лошо няма да ти се случи.
Енид сподави риданията си. Плановете й щяха да се провалят. Толкова кратко съществува мечтата й, че ще си намери съпруг.
На юг от селото една самотна фигура се препъваше между дърветата и мърмореше на всяка крачка. Конят, който беше хвърлил ездача си на земята, не се виждаше никъде наоколо, но въпреки това младежът размахваше юмрука си във въздуха и високото проклинаше.
— Много време ще мине, преди отново да те прибера, отвратително животно!
Гордостта му беше много повече наранена, отколкото задните му части, върху които се беше приземил, и с притисната на удареното място ръка той продължаваше пътя си към селото. Като наближи мястото, където щеше да си почине, младежът гордо вдигна глава пред любопитните погледи на селяните.
Една жена се приближи и вместо да зададе очевидния въпрос — какво се е случило с коня ти — тя каза:
— Имаме посетител, Брен. Енид го покани в дома си.
Стоманеносивите очи погледнаха към къщата на Енид и след това се върнаха отново на жената.
— Защо са предпочели да затворят вратата?
Жената се усмихна.
— Мисля, че познаваш Енид.
— Да, но тя не си предлага услугите на всеки срещнат.
Без да говори повече, младежът извади меча и се приближи до къщата на Енид. Отвори вратата. Трябваха му няколко секунди, за да свикне с тъмнината в стаята, а след като започна да различава предметите, очите му се спряха върху двойката в ъгъла. Мъжът беше върху Енид, а движенията му бяха като на разгонен глиган.
В началото младежът гледаше като омагьосан съчетаването на две човешки същества: дълбокото проникване на мъжкия между широко разтворените бедна женската и стенанията, които се носеха от ъгъла. Но след това в сивите му очи проблесна сребърна светкавица и те потъмняха също както когато тъмните облаци предвещават буря. Бе видял ножа в ръцете на непознатия.
Комментарии к книге «Зимни огньове», Джоанна Линдсей
Всего 0 комментариев