Бентли внимателно разгледа вратата. От нея продължаваха да излизат хора, все още по четирима-петима наведнъж, и върволицата им като че ли нямаше край. Вратата просто си висеше там, както я беше видял отначало, леко назъбено петно мрак, което трептеше по краищата и замъгляваше малък участък от моравата, но зад нея можеха да се видят дърветата, храстите и детските люлки в задния двор на съседната къща.
Ако това бе рекламен трик, реши той, авторите му бяха свършили страхотна работа. Много кретени от връзки с обществеността трябва да бяха напъвали мозъците си, за да измислят този номер. Как ли бяха направили тази дупка и откъде се бяха взели всички тези хора?
— Ние идваме — продължи мъжът, — от петстотин години напред в бъдещето. Бягаме от края на човешката раса. Молим за вашата помощ и разбиране.
— Господине — попита Бентли, — не си правите майтап с мен, нали? Ако ви се хвана на въдицата, мога да си загубя работата.
— Естествено ние очаквахме да се сблъскаме с недоверие — отвърна мъжът. — Разбирам, че няма начин да докажем произхода си. И ви молим да ни приемете за такива, каквито казваме, че сме.
— Знаете ли какво — рече Бентли, — ще ви повярвам. Ще направя няколко снимки, но ако разбера, че е някакъв рекламен трик…
— Допускам, че говорите за фотографии.
— Разбира се — отвърна Бентли. — Това е моята професия.
— Не сме дошли за фотографии. Ако изпитвате някакви угризения в това отношение, моля, не се колебайте. Ние няма да имаме нищо против.
— Значи не искате да ви правят снимки — разпалено каза Бентли. — И вие сте като всички. Попадате в бъркотия и после вдигате вой до небесата, че някой ви бил снимал.
— Нямаме никакви възражения — отвърна мъжът. Направете колкото желаете снимки.
— Нямате нищо против, така ли? — малко объркан попита Бентли.
— Ни най-малко.
Докато се обръщаше, за да влезе в къщата, Бентли неволно ритна кутията бира и тя полетя, като разпръскваше пръски във въздуха.
Трите фотоапарата бяха на кухненската маса. Беше ги заредил преди да излезе, за да си опече пържолата. Взе един, обърна се към вратата и изведнъж се сети за Моли. Може би трябваше да й съобщи за това. Онзи тип бе казал, че всички тези хора идвали от бъдещето и ако се окажеше вярно, нямаше да е зле Моли да е тук още от самото начало. Не че вярваше във всичко това, разбира се, но можеше да се окаже забавно, независимо какво ставаше.
Комментарии к книге «Децата на нашите деца», Бъчваров
Всего 0 комментариев