Секретарката ми подаде глава през вратата и заговори над барикадата ми от писма и книги.
— Тук ли сте?
— Знаеш че съм тук и че съм затрупан с работа — казах аз. — Какво има?
— Някакъв ненормален иска да го публикуваме и твърди, че е написал най-дългия роман на света.
— Мислех си, че Томас Улф е умрял — казах аз.
— Домъкнал е четири пазарски торби с нещо, което прилича на подпалки — каза Елза. — Но на всяко парче има букви и думи. На едното пише „Беше бурна и тъмна нощ“, на друго — „Навсякъде хората бяха мъртви“.
Това подейства. Изправих се зад крепостта си от литература и отидох до вратата, за да погледна ненормалника. Седеше в приемната в компанията на няколко бели торби, натъпкани с парченца дърво. Можех да различа думите по тях.
— Покани го да влезе — чух се да казвам.
— Нали не…
— Да — дойдох на себе си аз. — Помисли си за Въдицата на разказвача!
— Въдица ли?
— Начина да започнеш романа си толкова завладяващо, че читателят да захапе въдицата и да не може да се отскубне. Хайде, Елза.
Елза излезе.
Върна се с дребния човек — беше висок не повече от метър и шестдесет, — който ентусиазирано мъкнеше своите торби с думи. Стовари две от тях и побърза да домъкне останалите. След това кротко седна сред колекцията си, а Елза излезе с въздишка.
— Е, господин…
— Дж.Ф. Фолет, автор на нещо, което някои наричат „Щуротията на Фолет“. Ето го изумителния ми роман!
И подритна торбите.
— Заинтригуван съм, драги господин Фоли.
Той не обърна внимание на иронията ми и се усмихна на творенията си.
— Благодаря. Повечето издатели бързат да се покрият. Дойдох тук, защото… — Той млъкна и ме изгледа от глава до пети. — Виждам, че сте на моята възраст и може би си спомняте онова славно време през тридесетте, когато туристите обикаляха Съединените щати с автомобили… — Замълча, за да мога да си припомня.
— Това — той докосна пълните с думи торби — е една стара идея, чието време се върна. Помните ли пътуванията по Шосе 66? Как пътувахте на запад с родителите си? Как се забавлявахте и вбесявахте вашите?
— Вбесявал съм ги? По дяволите! — Умът ми прещрака. Беше уцелил точно в десятката.
— „Бурма Шейв“! — извиках аз, но бързо дойдох на себе си. Издателите не трябва да се палят. Това вдига цената. — „Бурма Шейв“ — промърморих.
Комментарии к книге «Още едно за из път», Рей Бредбъри
Всего 0 комментариев