«За сьомга»

Когато, ровейки в шкафа, той съобщи, че ще хапне набързо каквото има, защото тръгва за сьомга, Лоранс подхвърли:

— Вече трети път за петнайсет дни…

— Броиш ли ги?

Загледана през прозореца в бялото небе, тя сухо отбеляза:

— Ти поне се забавляваш!…

Той захлопна вратата на шкафа и се обърна:

— Пак ли започваш… Като съм тук, устата си не отваряш. Сто пъти ти предложих да излезем заедно; все не искаше…

Тя се върна сред стаята:

— Днес, ако искаш, ще излезем следобед…

Той вдигна рамене, ядосан от глупавата препирня:

— Защото ти казах, че съм намислил друго, нали?

— Да, точно затова…

Нападаше, гледайки го право в очите.

— Искам да зная — продължи тя — дали си способен да жертвуваш за мен поне едно от твоите развлечения.

— И повече дори, знаеш много добре. Поне да имаше някаква причина. Но ти нямаш… освен да ме ядосваш — каза той.

— Имам — упорствуваше тя.

— Каква?

— Да разбера какво ще ми отговориш…

Този отказ го накара дръзко да пристъпи към нея:

— Е, добре! Отговарям ти — не! Това е!

Тя наведе глава:

— Много добре… Вече ми е ясно… Ботушите си ли търсиш? Под бюфета са…

Тъй като това ставаше през деня, а през деня сьомгата слиза към морето, предната вечер бе посветена на мрежите. Четиримата мъже бяха дошли след отлива и бяха намерили джобовете, отрупани с водорасли. Бяха тръскали кош по кош… От три месеца насам законът позволяваше да се преграждат реките, но на не повече от сто и шейсет метра, и те недоволствуваха. Продължаваха да се оплакват от тази глупава зима, от непрестанните дъждове.

Жителите на Мон Сен Мишел се опитваха все пак да излизат за риба и който погледнеше от Северната кула, виждаше песъчливите брегове, разделени на парцели от дълги редици колове. Забиваха ги през един метър в пясъка и на опнато между тях въже навървяха широка ивица от четирийсет до шестдесет малки мрежи. Образуваше се преграда, която приливът надигаше отдолу, докато придойде всичката вода. Така нищо не пречеше на сьомгата да навлиза колкото си иска срещу течението и на трите реки.