«Дванадесетте»

Александър Блок Дванадесетте

1

                Черна вечер.                 ял — снегът.                 Вятър, вятър!         И нозете ти едвам държат.                 Вятър, вятър —         по цял божи свят!                 Вятърът развява, вее                 белий сняг навред.         Под снега — лед.                 Бавно, тежко                 всяка стъпка се люлее,         хлъзга се — ах, тежко!                 Между две здания —                 обтегнато въже.                 На въжето — плакат: „Цялата власт на Учредителното събрание!“         Една бабичка свива се — плаче,         не разбира що всичко туй значи,                 защо ли е тоз плакат —                 такъв огромен пояс? Партенки много биха излезли от този плат —                 а всеки днес е гол и бос…         А ето бабичката спъна се — и в преспа сняг пред нея тропва!         — Ох, Богородице застъпнице!         Ох, тези болшевики, ще ни вкарат в гроба!                 Вятър остър!                 Не престава и студът!                 Спрял буржоата насред път,                 в шубата си скрил е нос.         А тоз кой е? — Дълги власи         и говори полугласно:                 — Предатели!                 — Загина Русия!         Сигурно — писател,                 вития…         А ето дългополий —         пристъпва, покрай преспа като гроб…         Защо днес весел не изглеждаш,                 другарю поп?         Помниш ли ти нявга какво време беше —         ти с корема си напред вървеше         и коремът с кръста         над народа грейше?         Ето госпожата със боата,         към друга тя се наклони:         — Как плакахме, плакахме ний…                 Подхлъзна се         и — туп — на земята!                 Ай, ай!                 Помогни, ръка подай!                 Вятър весел                 с радост и яд                 дрехи развява                 и пак полетява,                 вей, къса, понесъл                 огромний плакат „Цялата власт на Учредителното събрание!“                 и думи довява:                 И ние сме имали събрание…                 ей в туй здание…                         решиха                         постановиха… За час — по десет, за цяла нощ — двайсет и пет,         а за по-малко — на никого занапред…                 Да спиме вече…                 Късна вечер.                 Пустее улицата.                 Скитник сам                 далече лута се —         и свири вятърът един…                 Хей, сиромашки син!                         Ела насам —                 да се целунем ний…                         Хляб!                 Що ни чака напред?                         Отмини!         Черно, черно небе.         Злоба, горестна злоба                 кипи в гърди…         Черна злоба, свята злоба…                 Другарю! Следи —                         всичко добре!

2

        Вятър вее, лети снегът,         дванайсет души бавно вървят.         Винтовки с черни ремъци отпред         и огньове — навред, навред, навред…         В уста — цигарка, с фуражка крива,         в затвора има също такива!                         Свобода, свобода!                 Ех, ех, без кръст!                         Тра! Та-та!         Студено, другари, студено.         — А Ваньо с Катя — в кръчмата…         — Керенки има тя в чорапа!         — Сега сам Ваньо е богат…         — Бе Ваньо наш, а днес — солдат!         — Ех, Ваньо, буржоазна ти муцуна…                         — Опитай мойта да целунеш!                         Свобода, свобода!         Ех, ех, без кръст!         При Ваня е занята Катя —         с какво, с какво е тя занята!…                         Тра! Та-та!         А огньове — навред, навред, навред…         Винтовките — преметнати отпред…         С революционна стъпка вървете вий!         Заклетий враг не спи!         Другарю, винтовката — смело напред насочи я!         Нека гръмнат куршуми в Светата Русия!                         В затворнишката,                         в колибарската,                 дебелодирнишката!                 Ех, ех, без кръст!

3

        Тръгнаха момците наши         в червената войска да служат,         в червената войска да служат,         буйната си глава да сложат.         Ех, ти скръб — ти мъка,         сладостен живот!         Палто изпокъсано         и пушка австрийска!         Ний за скръб на буржоата         ще запалиме земята —         кръв, пожар света обви…                 Господи, благослови!

4

        Снегът фърчи, файтонджията крещи,         Ваньо с Катичка лети;         електрически фенер                 пред капрата блещи.                 Ах, дий, дий!         Той в шинел и със фуражка,         с физиономия глупашка —         сучи, сучи чер мустак,                 и засуква,                 и пошушуква…         Ваньо — ех че е напет!         Ваньо — думи като мед!                 Катя той — глупачката — прегръща,                         с думи сладки й отвръща…         Тя се смее през главата,         бляскат — бисер — зъбки бели…                 Ах ти, Катя, моя Катя,                 С муцунка дебела…

5

        На брата ти има, Катя,         незараснал знак от нож,         под гърдите ти пък, Катя —         друга рана, прясна ощ!                 Ех, ех, поиграй така!                 С болно-хубави крака!         Ходеше в бельо с тантели —         походи си, походи!         Блудстваше с офицери —         ах, поблудствувай си ти!                 Ех, поблудствувай си ти!                 Екна в миг сърце в гърди!         Помниш ли ти офицера —         от нож умря, не бе щастлив…         Що, не помниш ли, холера!         Споменът е още жив!                 Ех, ех, оживи,                 в своето легло с ръце обвий!         С гетри сиви на крачката,         шоколад Миньон ядеше,         с юнкери се веселеше,         а пък си с войник сега ти!                 Ех, ех, съгреши!                 И душа си облекчи!

6

        … И пак напред галоп лети,         и файтонджията плющи, крещи…         Стой, стой! Андрея, дръж насам!         Ти, Петре, загради ги там!…         Трах, тарарах-тах-тах-тах-тах,         в небето литна снежен прах!…         Файтонът — с Ваня — в бяг зави…         Пълни пак! Огън бий!         Трах, тарарах! Сега познай!         . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .         Как с чужда се любовница гуляй!         Избяга, дяволът! Ала — помни,         Ще се разправим утре ний!         А Катя де е? — Мъртва, мъртва там!         Кръв от челото й струи едвам!…         Що, Кате, как си ти сега? —         ни глас, ни звук… Лежи в снега!…         Вървете с революционен крак!         Не спи — и бди заклетий враг!

7

        И пак вървят дванайсетте.         Пушките — на рамо.         Клетият убиец само         скрил е своето лице…         Все по-бързо и по-бързо         крачи с бързи крачки той.         На врата качулка вързал —         без да знай ни где, ни кой…         — Що, другарю, не си весел,         де тъй, друже, си тръгнал?         — Що си, Петре нос обвесил,         ил’ ти е за Катя жал?         — Ох, другари, братя мили,         любих туй момиче аз…         Всяка нощ, до късен час,         с нея сме се веселили…         Зарад страшните лъчи         в огнените й очи,         за луничката кафява         върху дясната й плешка —         аз погубих я в забрава,         аз погубих я глупешки… Ах!         — Их, курвар такъв — не дрънкай,         баба ли си, Петьо, що ли?         Сам душичката си тънка         ти разкъсваш? — Моля, заповядай?         Дръж се мъжки, не отпадай!         Сам бъди си ти контрола!         Днес не е такова време —         с тебе някой да играй!         Още по-голямо бреме         чака ни, другарю, знай!         И виж — Петърчо забавя         бързите си крачки пак —         ето, пак глава изправя,         ето, пак е весел той…                 Ех, ех!         Развлечението не е грех!         Етажите вий затворете,         че грабеж ще падне пак!         Изби с вино разтворете —         гуляе старият голтак.

8

        Ох, ти скръб нерадостна,         скука тягостна,         горестна!         Ей тъй времето         ще прекарам, ще прекарам…         Ей тъй темето         ще почеша, ще почеша…         Ей тъй семки тук         ще плющя, ще плющя…         Ей тъй с ножченце         аз ще светна, аз ще светна… Бягай, буржоа, как птиченце!         Изпих ти зер кръвчицата         зарад изгората —         чернооката… Успокой, Господи, душу рабы Твоея…                                 Скучно!

9

        Не чуй се градски шум, цари         над Нева тишина пустинна,         стражари няма веч — момци,         днес веселете се без вино!         Стои на пътя буржоата,         носа си във балтона скрил.         Зад него мършав пес, подвил         опашка, следва го в тъмата.         Стои — пес гладен буржоата,         стои там ням като въпрос.         И старий свят зад него чака —         пес мършав със безсилна злост.

10

        Снежен вихър вей и плаче —                 ой ти, вихър, мрак и сняг!         И дори на две-три крачки         нищо не се вижда пак!         На фуния сняг се вий,         сняг лети, в лицето бий…         — Ох, виелица — да чува свети Спас!         — Петьо! Ей, недей ни мятка нази!                 От какво те е опазил                 златният иконостас?         Малко ти разбираш, право,         но сам размисли наздраво —         в кръв не са ли твоите ръце         зарад Катичкиното сърце?         — С революционен крак вървете!         Близко е врагът заклет!                 Напред, напред, напред,                         работен народ!

11

        … И без име свято в нощний път                 вървят дванайсетте.                         На всичко са готови те,                         за нищо не скърбят…         Към невидимия враг         бдят винтовките железни…         В глухи улички безвестни         вей виелицата сняг…         И затъва в преспи снежни         надълбоко всеки крак…                         Вей далече,                         кървав флаг.                         Смътни речи,                         стъпки в мрак.                 Ето вече                 лютий враг.         И виелицата вей навред                         ден и нощ,                         с дива мощ…                 Напред, напред,                 работен народ!

12

        … Идват с властна стъпка в нощний мрак…         — Кой е там? Ела! —         Вятърът с червений флаг         вей сред нощната мъгла…         Снежна преспа в тъмнината.         — Кой е там? — Излез без страх!…         Само мършав пес се клати,         изгладнял, след тях…         Махай се, проклета мърша,         да не те погаля с щик!         Стар свят — пес олекнал, мършав,         падай — удрям в същий миг!         … Скърца зъби изгладнял вълк,         свил опашка, чака сам —         пес премръзнал, пес без слава…         — Обади се, хей! Кой там?         — Кой там вей червений флаг?         — Погледни какъв е мрак!         — Кой там броди в мрака — кой е —         покрай къщи и завои?         Все едно, аз ще те хвана,         по-добре се нам предай!         Ей, другарю, зле ще стане —         Кой си? Ще гърмиме, знай!         Трах-тах-тах! — И само ехо         екна в околния мрак…         С дълъг смях над тъмни стрехи         литна снежна буря пак…                         Трах-тах-тах!                         Трах-тах-тах!         … Те вървят през нощний мрак —                 гладний пес върви след тях,         а пред тях — със кървав флаг,                 скрит в виелицата шумна,                 незасегнат от куршума,         с нежна стъпка, бял и пищен,         в снежни бисери обкичен                 и с венец от бели рози —                 там пред тях: Иисус Христос. Януари 1918

Информация за текста

Александр Блок

Двенадцать, 1918

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2009 г.

Източник: Христоматия по литература. 10. клас, изд. „Булвест 2000“, 2002 г.

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-09-04 15:34:46

Оглавление

.

Реклама на сайте