«Последната нощ на „Титаник“»

През 1898 година един борещ се за съществуване писател на име Морган Робъртсън написа роман за приказен атлантически лайнер, който по размери нямаше равен на себе си. Натовареният от Робъртсън с богати и самодоволни хора кораб се сблъсква с айсберг и в студената априлска нощ потъва. Това повествование показа безсмислеността и безплодието на водения от тези хора живот и при публикуването на книгата от издателство „М. Ф. Менсфийлд“ през същата година тя бе наречена „Безсмислие“.

Четиринадесет години по-късно английската корабоплавателна компания „Уайт Стар Лайн“ построи параход, който поразително напомняше онзи от романа на Робъртсън. Новият лайнер имаше водоизместване 66 000 тона; корабът на Робъртсън — 70 000 тона. Истинския кораб бе с дължина 882,5 фута; корабът от романа 800 фута. Всеки от тях беше с потри винта и можеше да развива скорост 24–25 възла. И двата кораба бяха разчетени да превозват по около 3000 души, като имаха спасителни лодки само за част от тях. Това обаче нямаше голямо значение, тъй като и двата бяха обявени за „непотопяеми“.

На 10 април 1912 година истинския кораб напусна Саутхемтън, за да направи своя първи рейс до Ню Йорк. На борда му се намираха едно безценно копие на „Рубаят“ от Омар Хаям и списък на пътниците, чиято обща „стойност“ се оценяваше на 250 милиона долара. По пътя си корабът също така се натъкна на айсберг и в една студена априлска нощ потъна.

Робъртсън нарече своя кораб „Титан“; „Уайт Стар Лайн“ наименува кораба си „Титаник“.

Това е разказ за неговата последна нощ.

Висок в наблюдателния кош на „Уайт Стар“, „Титаник“, наблюдателят Фредерик Флийт се взираше в сияйната нощ. Беше тихо, ясно и много студено. Нямаше луна, но безоблачното небе пламтеше от звезди. Атлантическия океан бе като огледално стъкло; някои по-късно казваха, че никога не са го виждали толкова спокоен.