«Дванадесетте»

Александър БлокДванадесетте 1                 Черна вечер.                ял — снегът.                Вятър, вятър!        И нозете ти едвам държат.                Вятър, вятър —        по цял божи свят!                Вятърът развява, вее                белий сняг навред.        Под снега — лед.                Бавно, тежко                всяка стъпка се люлее,        хлъзга се — ах, тежко!                Между две здания —                обтегнато въже.                На въжето — плакат:„Цялата власт на Учредителното събрание!“        Една бабичка свива се — плаче,        не разбира що всичко туй значи,                защо ли е тоз плакат —                такъв огромен пояс?Партенки много биха излезли от този плат —                а всеки днес е гол и бос…        А ето бабичката спъна се —и в преспа сняг пред нея тропва!        — Ох, Богородице застъпнице!        Ох, тези болшевики, ще ни вкарат в гроба!                Вятър остър!                Не престава и студът!                Спрял буржоата насред път,                в шубата си скрил е нос.        А тоз кой е? — Дълги власи        и говори полугласно:                — Предатели!                — Загина Русия!        Сигурно — писател,                вития…        А ето дългополий —        пристъпва, покрай преспа като гроб…        Защо днес весел не изглеждаш,                другарю поп?        Помниш ли ти нявга какво време беше —        ти с корема си напред вървеше        и коремът с кръста        над народа грейше?        Ето госпожата със боата,        към друга тя се наклони:        — Как плакахме, плакахме ний…                Подхлъзна се        и — туп — на земята!                Ай, ай!                Помогни, ръка подай!                Вятър весел                с радост и яд                дрехи развява                и пак полетява,                вей, къса, понесъл                огромний плакат„Цялата власт на Учредителното събрание!“                и думи довява:                И ние сме имали събрание…                ей в туй здание…                        решиха                        постановиха…За час — по десет, за цяла нощ — двайсет и пет,        а за по-малко — на никого занапред…                Да спиме вече…                Късна вечер.                Пустее улицата.                Скитник сам                далече лута се —        и свири вятърът един…                Хей, сиромашки син!                        Ела насам —