«Зирн оставен без охрана, палатът Дженгик в пламъци, Джон Уестърли — мъртъв»

Бюлетинът пристигна изпълнен с неясен страх.

— Някой ще танцува върху нашите гробове — каза Чарлерой. Погледът му обхвана цялата Земя. — От това ще стане прекрасен мавзолей.

— Думите ти са странни — отговори тя. — Но точно тази черта на характера ти намирам за приятна… Ела по-наблизо, чужденецо, обясни ми думите си.

Аз отстъпих и изтеглих меча си от канията. До себе си чух металически съсък. Окпетис Марн също бе изтеглил меча си и сега бе застанал с мен. Гръб до гръб, докато ордата на Мегент настъпваше.

— Сега ще трябва да продадем скъпо живота си, Джон Уестърли — каза Окпетис Марн със странното носово съскане на минерианската раса.

— Така е — отвърнах аз. — И преди да отмине деня не една вдовица ще трябва да изтанцува танца на изпращачките в Отвъдното.

Той кимна.

— И някои неутешими бащи ще трябва да извършат самотно жертвоприношение към Бога на покварата.

Ние се усмихнахме на непоколебимите си изявления. Но всъщност не ни беше до смях. Мегентските нападатели напредваха бавно и неумолимо по пурпурно зелената мъхната морава. Бяха измъкнали своите рафтии — онези дълги, извити, двуостри саби, които предизвикваха ужас и в най-затънтените места на цивилизованата галактика. Ние зачакахме.

Първото острие се кръстоса с меча ми. Аз парирах и замахнах напред, пронизвайки огромния мъжага точно във врата. Той се люшна назад и аз се приготвих за следващия враг.

Този път ме нападнаха двама. Чувах острия звук, който издаваше Окпетис, когато си поемаше дъх, размахваше и мушкаше с меча си. Положението беше направо безнадеждно.

Помислих си за безпрецедентната комбинация от обстоятелства, която ме постави в тази ситуация. Спомних си Градовете на земния плурализъм, чието съществуване зависеше от предварително ясния изход от настоящето безизходно положение. Спомних си есента в Каркасон, мъгливите утрини в Саскатун, стоманеносивият дъжд, сипещ се над Блек Хилс. Щеше ли да изчезне всичко това? Сигурно не. Но пък… Защо не?

— Това са факторите, това е нашето положение — казах аз на компютъра. — Направи ни услугата да разрешиш проблема и да спасиш както нашия, така и живота на Замята.

Компютърът изчисли.

— Проблемът не може да бъде решен — каза той.

— Тогава какво да сторим, че да спасим Земята от унищожение?

— Нищо — каза ни компютърът.

Ние се натъжихме.

— По дяволите — каза тогава Дженкинс. — Та това е мнението на един компютър.