«Тая нощ сънувах…»

Букурещ, 9 майа

Тая нощ сънувах такъв страшен сън, какъвто не са сънували ни Фараон, ни Навохудоносор, ни Настрадин ходжа. Ако бях и аз някой Фараон, кой знае какви гладни години и какви мъки на тоя и на оня свят щеше да ми предскаже сънотълкувателят на нашата сляпа екзархия, целомъдреното „Право“, което за целомъдрието си два пъти е вече туряно в тъмница от любовницата на Генович ефенди, сир. турската цензура. Но слава богу и дяволу, че съм се родил и аз син на българския израил, та мога и сам да си тълкувам барем своите сънища, ако и да се не отличавам с някакво особено целомъдрие към любовниците на Геновича.

Сънувах, че отидох в Цариград, градът на кучетата и столицата на султана. Щом излязох из българския вапор (български — някому цървулите!) — на скелята видях човек, че седеше на камък гробен, под безплодни тръни — плачеше и четеше в псалтиря „Не яде ми се! И не ща да ям!“ На тръните беше си покачил той гуслата, гайдата и веселушката, а по себе си дюняа кадар1 звънци.

— Кой си ти? — попитах аз плачущият израил на бреговете босфорски.

— Афоресаният от восточната церква, проклетият от схизматическата екзархия и наказаният от великият монгол — редакторът на „Македония“ — проплака тоя Еремия, който от детинство още е привикнал да се оплаква като вдовица …

— Ами тия звънци що щат по тебе?

— Накачил съм се, за да ми се смеят и кучетата, както ще се смеят и на цял български народ.

— А-а! за в. „Право“ и в. „Турция“ искаш да кажеш?

— Не! Не! — проплака той. — За тия кучета, за които ще излезе министерско решение да се скопяват…

— Тъй ли?! — помислих си аз и тръгнах след своя Мефистофел, който беше метнал вече на самаря си човалчето ми и бързаше да ме заведе при кучетата.