«Войнико, не питай!»

„Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев…“ — така започва Омировата „Илиада“. Тази история е на три хиляди и четиристотин години.

А разказаното тук е историята на моя гняв. Аз, землянинът, въстанах против населението на два свята, така нареченото Сдружение — Хармония и Асоциация. И това не е история за някакъв незначителен гняв. Защото аз — както и Ахил — съм човек от Земята.

Учудени ли сте? Особено сега, в наши дни, когато синовете на по-младите светове са по-високи, по-изкусни и по-силни от нас, жителите на Старият свят? Значи знаете малко за Земята и за нейните синове.

Оставете вашите млади светове и поне веднъж се върнете на първичната планета. Докоснете я с почит и благоговение. Тя все още е тук и си е същата. Нейното Слънце все така огрява водите на Червено море, разтворило се пред Божите чеда. Ветровете все още духат през Термопилите, където Леонид с триста спартанци е удържал ордите на персийския цар Ксеркс и по този начин е променил историята. Тук хората са се борили и умирали, раждали и погребвали своите близки, строили са преди пет хиляди години, когато дори не са мечтали за вашите светове. Да не би да мислите, че петдесет века, поколение след поколение, под едно и също небе, не са оставили никакви особени следи в нашите тела, в кръвта и душите ни?

Хората от Дорсай може да са неимоверно добри войници. Екзотийците от Мар и Кълтис може да са вълшебници, способни да обърнат човека наопаки и да намерят отговори на въпросите на философията. Учените от Нютон и Венера може би са отишли толкова напред, че да общуват с нас, обикновените хора, им е много, много трудно. Може и така да е. Но ние — тъпите, недоразвити, прости хора от старата Земя — сме нещо повече от всички тях. Защото пазим в себе си човека, генетиката на рода Homo Sapiens. Всички останали са частици — ярки, блестящи, идеално обработени, ала само частици.