«Бунар»

Когато разбрах, че оставам в това село завинаги (една стая от къщата вече беше готова), погледнах към двора. Тогава поисках тлъстите бурени да превърна в домати и дивия джоджен в пипер. Злакът край дългия каменен зид на съседа започнах да си представям така: хрян, дивисил, тарос, малини; целина, чубрица, магданоз, едри американски къпини; кокичета и зюмбюли, лалета и хризантеми. О, сладостта на представите ни човешки… Видях огромни бели и шарени тикви, трап с моркови и ряпа през зимата, триметрови царевични стъбла. Асмите докоснах с ръка — бъдещите, — плъзнали по широки чардаци, наведох се над златните, треснали се на ранина пъпеши — да ми припомнят как и откъде съм дошъл. Петела чух, врясък на ярета…

Водата от чешмите в това село лете не стигаше и иначе хубавата земя се напукваше. Спичаше се пръстта като кирпич и мечтите ми — още неосъществени — изсъхваха. Прекарах мислената линия между бунарите на съседите, погледнах двора още веднъж и като си спомних под кои диви треви лежи водата (според теориите на милата ми покойна баба Дона), най-сетне забих един кол.

Тук щеше да бъде бунарът.

Първите двама бунарджии, които намерих, ми поискаха за работа осемдесет лева на метър. Аз се изсмях и ги чумосах. Но следващите трима, които дълго търсих из околните села, казаха: сто. Пресмятайки целите на циментовите пръстени, мотора, маркучите — всичко до кофата и синджира, — прибавяйки труда за десетината метра надолу, открих нещо забележително: един бунар сега струва почти колкото половин къщица. Изсмях се още веднъж, плюх си на ръцете и започнах.

Първия ден още до обяд бях изкопал един метър.

— Половината ми надница днес е осемдесет лева — казах на баща ми, когато седнахме да обядваме.

— Чудя се как си завършил гимназия — рече той и се засмя.

— Защо?

— Защото за такива сметки аз направо щях да те изгоня от училището.

Млъкнах. Първо, защото той вече беше твърде стар, за да се горещим както някога в спорове. Второ, защото още от дете помня, че никога не приказва на вятъра. Следобед продължих юнашки и на другия ден челото ми се изравни с тревите край дупката.

Сега разбрах, че един бунар всъщност започва да се копае след първите два метра надолу. Сметнах дори и това, че ако сам си изхвърлям пръстта, надницата ми рязко ще спадне, а ако викам човек, тя трябва да се дели.

— Как е работата? — попита кротко баща ми, когато седнахме.

— Абе, закучва се — казах.