«Барабанчикът»

Като стане въпрос за банички, просто губя контрол. Така да ги обичам тия вкусни тестени изделия, че понякога чак ги сънувам. Останало ми е още от едно време, когато братовчедката ми ни гостуваше. Идваше от София с някакъв опушен пътнически влак. Майка ми ни изкъпваше заедно в едно старо цинково корито и ни пускаше да си играем. Бяхме деца. Тя обаче бе по-голямата и това понякога се отразяваше на самочувствието ми. Ядях женския пердах с повод и без повод. Повечето беше с повод, защото и бях измислил един кофти прякор, какъвто никога не се прикачва на дама. А тя си беше дама, макар и на осем години, стройна, с руса коса и едни сини очи като мъниста.

Спомням си и зимите с големите снегове. Сутрин, в мъгливата януарска утрин, моята братовчедка ме хващаше за ръка, с другата стискаше дребните стотинки които майка ми и бе дала и ме повеждаше по затрупания със сняг площад „Ботев“ към близката баничарница. Тя се намираше на другия край на площада, досами джамията. От нея по целия площад се разнасяше апетитната миризма на току-що опечени триъгълни банички. Пресичахме затрупания с преспи площад а едрите снежинки на валящия сняг бодяха заруменелите ни бузи. Баничарят, бай Коста ни даваше по една съвсем гореща и ние захапвахме с настървение тоя извънземен благодат. Дъвчехме, гледахме се в очите с една радост и доволство, много изгладнели, като деца извадили късмета на спечелилия от тотото човек. Беше, ако не се лъжа през 53-та година…

Сега моята братовчедка се радва на едно хубавичко палаво внуче, сменя му памперсите, учи го да казва „баба“ и си мисли, кой ли знае за какво, вероятно за другите си внучки които тичат по някой булевард в далечния североамерикански град.

Моя милост пък все още обикаля баничарниците, не толкова редовно, но доста често, в моментите когато излезе от работа и се усети, че е огладнял.