«Виж! Кондорът лети!»

— И да знаеш копле, тая тъпа кукумявка няма акъл за пет пари! Представи си, да иска пари на децата за това, че се учат да играят български хора! Централата и плаща хиляда лева заплата за да развива художествената самодейност, а тя зинала като ламя и все не и стигат. Аз и върша цялата работа и пак е недоволна. — Тези думи бяха изречени от един дребничък, жилав, почти оплешивял мъж, когото преди около четиридесетина години милите му родители бяха нарекли Росен и който при добро стечение на обстоятелствата беше и мой приятел. Модерно брадясалият мъж, въпреки някои свои човешки недостатъци притежаваше две дипломи за завършено висше образование, едната от които го бе утвърдила като хореограф в танцовия състав на атомната електроцентрала с всичките му емоции и екстри. Интересна професия, нали? Какво ще кажете? Слушайки го в момента обаче аз си задавам само един единствен въпрос, този рефрен „копле“, който обича да повтаря при всяка своя сентенция, дали го използува и пред децата, или пък още по-скандално, пред децата в комбинация с майките им. Интересно би било да наблюдавам подобно шоу. Да бе! Сещам се какво ще кажете.

Непристойно е за един културен човек, работещ в културната сфера. Но какво ли не прави едно следване с един беден млад, студент в софийските тарикатски среди през ония далечни години на гладория, телесни и душевни мъки.

Едно хореографско образование при всички положения се завършва и с някакви елементарно дребни езикови деформации.

Все се каня да му обърна внимание по този въпрос, но кой знае защо все отлагам. И моя език навремето се кълчеше в такива направления, но сега, в момента не. Казах си, точка и край! Е, понякога се изпускам след точката, но това са подробности. Слушах Росен, гледах искрящия му разгневен поглед, рязкото махане на жестоко деформираната от автомобилна катастрофа ръка и ми стана жал за него. Протегнах длан и го потупах по рамото.

— Спокойно бе човек! И ти си намерил момент и място да лееш гнева си. В града на Ботевата слава, на първи юни по обяд, девет часа преди тържествената заря! Опомни се бе човек! Ботев навремето живота си е дал за българския род, а ти се нервираш за глупости. Я виж що народ е дошъл за да го почете. — В потвърждение на думите ми няколко момичета облечени в туристическо облекло ни сбутаха с весел смях. Дали бутането или думите ми подействаха, но Росен се поуспокои, лицето му се разведри и усмивката леко просветна на лицето му.