«Смъртта и девата»

Далеч-далеч зад планини и гори живееше Старицата. Деветдесет години тя прекара заключена, не отваряше вратата никому — ни на вятъра, ни на дъжда, ни на сивоперите врабци, ни на босоногите малчугани. Достатъчно е само да приближиш до глухо затворените капаци на прозореца, и тя вече крещи:

— Махай се оттук, Смърт!

— Не съм Смъртта — отвръщаха.

А тя:

— Смъртта си, знам те. Днес си се направила на момиче, но под луничките виждам костите!

Или почука някой друг.

— Виждам те, Смърт! — вика Старицата. — Ха тъй, днес си се направила на точилар! Пък аз с две брави съм заключила и още с три катинара. Всички процепи съм натъпкала с хартия, в дупките съм напъхала ширити, коминът е задръстен от сажди, прозорците са целите в паяжина, а жиците скъсах, че да не се промъкнеш ведно с тока. И телефон си нямам, за да не ме вдигнеш посред нощ и да съобщиш за смъртния ми час. И ушите съм си запушила с парцали — колкото щеш си говори, все едно — не те чувам. Такива ми ти работи, чипоносо, махай се!

Така е било винаги, откак тукашните се помнят. Хората от далечните краища зад горите приказваха какво ли не за нея, а хлапаците, които не вярваха на реченото, се качваха връз керемидите, за да чуят вопъла на старицата: „Пукни дано, ти, с черните одежди и бяло-бялото лице!“

Приказваха също, че така и ще си живее во веки веков. Тъй де, как ще се вмъкне Смъртта при нея? Всички стари микроби отдавна са вдигнали ръце и са се махнали някъде на мира. А новите микроби, които (ако се вярва на вестниците) току щъкат из държавата с променени имена, никак не могат да се шмугнат през чимовете горски мъх, треволяци, през тютюневите листа и омайните билета, натрупани пред всяка врата.

— Ще надживее всинца ни — шушукаха в близкия град, край който минава железницата.

— Всинца ще надживея — казваше Старицата и нареждаше в мрака и самотата картите за слепи в пасианс.

Тъй минаваха години и вече никой — ни дете, ни момиче, ни скитник, ни пътник — не почукваха на дверите на дома й. Дваж в годината бакалинът оставяше пред вратата лъскави стоманени кутии с жълти лъвове, а в тях имаше всичко — от храна за птици до бисквити със сметана, а после безшумно хлътваше в храсталаците, които стигаха до самите стени. Случвало се е тъй да лежи там храната поне седмица, слънце да я грее, луна да я охлажда, докато в едно прекрасно утро кутиите изчезнат.