«Изповед»

Станах пенсионер. Да не повярваш! Пенсионер съм по принцип макар и не съвсем, защото първата пенсия още не съм я видял. Документите ми са вече в НОИ. Гледаха ги, коментираха, караха ме да се подпиша на три места и пак ги гледаха.

„Ще чакаш!“ — усмихна ми се зеленооката сладурана от стая единайсет. „То ако ставаше толкова бързо е-е-хе-е-й. Ние нямаше да имаме работа. Нали, Атанасе?“ И пак ми се усмихва.

Абе когато са решили да те разтакават тактиката им е точно такава. Усмихват ти се и те гледат как ще реагираш. Сякаш им доставя удоволствие да те ядосат. Да, ама не са познали! Бачо ти Атанас не си изпуска лесно нервите. Помня, че за петнайсетина години съм си изпускал нервите само веднъж. Беше когато Костов каза по телевизията, че всичко на нас българите ни е О’кей. Хей тогава, не се сдържах, братко, и ги изпуснах.

Какво ти О’кей — аз без работа, Лиза, моята кучка — без нито едно пилешко кокалче. Бабичката на село — болна, все ми звъни по телефона, че няма кой да и нацепи дърва. Проблеми, братче, проблеми отвсякъде, а оня ще ми плещи по телевизията, че всичко ни е О’кей.

Да не забравя да си призная, че на всичкото отгоре съм и стар ерген. Сега думата „стар“, когато се касае за ергени, се счита за обидна. По-добре е да се каже „възрастен ерген“ или пък „зрял мъж без половинка“ и още тем подобни, нали? Съгласни ли сте с мен?

Да кажеш, че не съм имал мацки с които да …, сещате се де. Да бе! Имал съм! Особено когато бях на трийсет или четиридесет и две.

Едно дребно миньонче, Ети май се казваше, ми бе напълнило окото. Напълнило го бе та чак препълнило и започнало да гльожда. Работеше в конструктивния отдел на завода. Дойде веднъж при мен в инструменталния цех и ми изчурулика:

„Наско, Насенце, счупила ми се е халката дето се качва катинара за мазето. Не мога да го заключа. Ще ми я завариш ли, пиленце?“

Ех, боже! Божке ле…! Боже! Да не ви описвам как ми подрипна сърцето. Подрипна, та се спусна чак към краката. Зарязах държавната работа, включих малкия електрожен и заварих халката на момичето.