«Изповед»

Алекс Болдин Изповед

Станах пенсионер. Да не повярваш! Пенсионер съм по принцип макар и не съвсем, защото първата пенсия още не съм я видял. Документите ми са вече в НОИ. Гледаха ги, коментираха, караха ме да се подпиша на три места и пак ги гледаха.

„Ще чакаш!“ — усмихна ми се зеленооката сладурана от стая единайсет. „То ако ставаше толкова бързо е-е-хе-е-й. Ние нямаше да имаме работа. Нали, Атанасе?“ И пак ми се усмихва.

Абе когато са решили да те разтакават тактиката им е точно такава. Усмихват ти се и те гледат как ще реагираш. Сякаш им доставя удоволствие да те ядосат. Да, ама не са познали! Бачо ти Атанас не си изпуска лесно нервите. Помня, че за петнайсетина години съм си изпускал нервите само веднъж. Беше когато Костов каза по телевизията, че всичко на нас българите ни е О’кей. Хей тогава, не се сдържах, братко, и ги изпуснах.

Какво ти О’кей — аз без работа, Лиза, моята кучка — без нито едно пилешко кокалче. Бабичката на село — болна, все ми звъни по телефона, че няма кой да и нацепи дърва. Проблеми, братче, проблеми отвсякъде, а оня ще ми плещи по телевизията, че всичко ни е О’кей.

Да не забравя да си призная, че на всичкото отгоре съм и стар ерген. Сега думата „стар“, когато се касае за ергени, се счита за обидна. По-добре е да се каже „възрастен ерген“ или пък „зрял мъж без половинка“ и още тем подобни, нали? Съгласни ли сте с мен?

Да кажеш, че не съм имал мацки с които да …, сещате се де. Да бе! Имал съм! Особено когато бях на трийсет или четиридесет и две.

Едно дребно миньонче, Ети май се казваше, ми бе напълнило окото. Напълнило го бе та чак препълнило и започнало да гльожда. Работеше в конструктивния отдел на завода. Дойде веднъж при мен в инструменталния цех и ми изчурулика:

„Наско, Насенце, счупила ми се е халката дето се качва катинара за мазето. Не мога да го заключа. Ще ми я завариш ли, пиленце?“

Ех, боже! Божке ле…! Боже! Да не ви описвам как ми подрипна сърцето. Подрипна, та се спусна чак към краката. Зарязах държавната работа, включих малкия електрожен и заварих халката на момичето.

По онова време Ети си беше момиче и един куп ергенаши се заплесваха по него. Като си помисля за опашката от ухажори, която бяхме направили… Аз бях май дванайсетия в списъка. Разбрах го по-късно, когато Ети се омъжи за един сульо-пульо. От цялата мераклийска навалица в завода, половината се напихме. Направихме го в лавката, директно през работно време. Директорът узна, но нищо не каза. Човекът разбираше от ергенски чувства. Евала му!

Когато навърших четиридесетака, мамето ми рече:

„Хайде бе, Насе! Всичките ти приятели се изпожениха, а ти се мотаеш! Пък огледай се бе, сине! Толкоз ли няма моми за теб?! Ето го и Светлето, на Попставреви щерката, тпу-у да не му е уроки. Гледай го какво е хубаво! Да откършиш от него. Всичко си има детето. Като се срещнем по улиците, ще се изпребие да ме поздравява. Едва що не му се отрони на устата да попита за тебе. Да, ама го е срам. Те момите ги е срам да питат за мъже. Така ще знаеш. Мъжете питат за моми и им прилича. А ти не питаш за никоя! Може ли така бе, маме?“

Бях глупаво, младо и глупаво. Сопнах се на мамето набързо и то млъкна. Ех, мама му стара. Защо не станеше работата сега, а? Да попита за мен някоя, пък може да е с изкуствено чене или с копеле край полата. Няма-а-а… Сега, когато ми олетя косата и ми пожълтяха и изпопадаха зъбите, вече никоя не се заглежда в мен. Всичко си е до време, хе-е-й!

Та да си дойда на думата. Като навърших четиридесетака реших да се почерпя с една екскурзия в чужбина. Тогава в чужбина се разбираше — Съветския съюз или най-много братска Унгария. Беше евтино да се излезе в чужбина. Две заплати и хоп, готово! Пък ако човек е отракан и разбира, можеше да си донесе някоя и друга съветска стока каквато я нямаше тук по магазините. Най-много се донасяха позлатени сервизи за хранене. Помня, че бяха с едни големи лъжици, които като ги захапеш ти препълваха с чорба цялата уста.

Ех, че временце беше, евтиния!

Та натръгнах се аз да ходя в чужбина. Напълних дисагите (разбирай куфарите) с коняк „Слънчев бряг“, мастика два вида, четири стека цигари „Златна Арда“ и „Вега“. За папироса „Вега“ руснаците умираха. Даваха по петнайсет рубли за пакет.

Излетяхме със самолет за Москва към средата на септември. Дотогава не се бях качвал на подобно техническо чудо. Гледах отгоре облаците а краката ми от страх се скъсиха, скъсиха та станаха къси като крачетата на комшийския дакел.

До мен седеше едно маце, с руса топирана коса. Топирането на косата при жените си беше мода дълго време. Беше моден и минижупа, тоест късата сексапилна дамска поличка. С една дума мацето бе модно отвсякъде. Май и то не бе пътувало със самолет, защото сините му оченца се бяха опулили като мъниста от страх.

На излитане от летище София, то сграбчи ръката ми и изпъшка. Де бре, де! Добре, че го направи, за да ми даде възможност да се направя на мъж и да скрия издайническия страх. Държахме си ние ръцете, дишахме тежко и от време на време поглеждахме навън за да видим околната обстановка. А тя си бе все една и съща — облаци, облаци и тук-там далечна, разчертана на квадрати и правоъгълници жълто-кафява земя.

Някъде в края на пътуването Калинчето, така се казваше моята спътничка, си дръпна ръката, вероятно свикнала с летенето или от някакъв резонен дамски свян. Бяха минали почти три часа през които и двамата си бяхме разказали един на друг цялото житие битие или както тате обичаше да се изразява „разказахме си и майчиното мляко“.

На летище „Шереметиево“ в летищния автобус се оказахме пак един до друг. Така свикнахме и така си допаднахме с Калинчето, че цялата екскурзия мина за нас като едно малко бижу. Пръскахме се с вода от фонтаните на Петродвореца. Разхождахме се вечер под фенерите на стария Арбат. Пихме чай с руски корабийки в чайните на Краснодар. Опитахме и руския квас с огромните им пирожки на пазара в Новоросийск. Какво да ви кажа, беше много хубаво и много красиво в чужбина. А когато си в компания с индивид от другия пол, става просто незабравимо.

На софийската аерогара, прехвърлящи от една ръка в друга пакетите с покупки, едва успяхме да си лепнем по една целувка, но това си беше логичния завършек на нещата. Какво стана после ли? Да разбира се, стана като при всеки кутсузлия. Адреса и телефона на Калинчето, записани на едно хвърчащо листче, изчезна незнайно къде заедно с амбалажната хартия от купените чуждоземни стоки. Е, останаха ми за спомен няколко общи снимки. Изпрати ми ги след месец екскурзоводката на Балкантурист. Там можех да се видя щастливо умъдрен до синеокото моме, с една тъпа и идиотска усмивка изписана на брадясалото ми ергенско лице.

От тогава въобще не съм излизал в чужбина което не значи че не съм я гледал по телевизията и по филмите. Има и разлика в ходенето по чужбина. Тя се състои в това, че по-рано се ходеше за удоволствие, а сега за да се изкара за хляба. Годините на демокрацията бяха златния шанс за някои мои набори да се срещнат очи в очи с чужбина. Та в Испания ли не, та в Италия ли, та в портокаловите градини на Гърция ли? Напоследък някои ходиха дори в Полша за да берат картофи, но не са доволни. Казват, че дори в Либия било по-добре, макар че отдавна е минала модата да се ходи на гурбет в арабска страна.

Ега ти живота! Смея ли да попитам уважаемите мои набори, как се справят в тоя демократичен живот като са народили по едно или две деца? Ами ако ги изхвърлят от работа? Три или четири гърла ги чакат у дома. Мен ме чакат обаче само две, моето и на Лиза, престарялата ми кучка. Аз например, от десетина години насам съм бил пет шест пъти без работа. Тъкмо свикна на безместна храна, на икономия на ток, вода и телефон и хоп. Пак започна, я в частна фирма я в държавна. Казвате да се радвам, че съм на работа? Ами радвам се и какво от това? Нали непрекъснато чакам да ме уволнят. Всеки началник ми го е изтъквал като мотив, допълнение и уточнение за това какво би станало ако… Все това ако! Тая щастлива демокрация си има и своите кофти елементи. Никой не ти гарантира работно място. На никой не му пука, че нямаш какво да ядеш или да пиеш.

Така беше допреди месец. Обаче, … най-сетне съм пенсионер! Кеф! Какъв кеф само! Гарантирани ми са сто и петдесет лева на месец! Не ставам рано. Не бързам да хвана тролей, да свърша дадена от началник задача или да изприпкам през работно време за да си платя борчовете. Тишина и спокойствие! Отвсякъде! Латино сериали по телевизията — безкрай. Гледам, гледам и тъкмо схвана развивката на нещата, тъкмо пророня някоя и друга сълза за съдбата на главната героиня и давай друг сериал, „Дързост и красота“. Моята комшийка се похвали, че дъщеря и е изучила начално, средно и висше образование докато се въртял тоя сериал. Нещо повече, сменили били два пъти името на канала който го давал.

Ех, маме-е-е-е! Пенсионер съм! Без инфаркт, без инсулт, без аденом на простатата. Е, имам там някакво си кръвно, диабет в лека форма, дископатия, невропатия, стенокардия, ама кой ли мой сънародник на моята възраст ги няма. Това си върви като десерт към живота на съвременния българин, иска или не иска. Ако не му изнася да иде в Германия или да кажем в Швеция, в страните дето се вихри стария капитализъм. Тук той е едва в началото си, макар че никой не може да уточни какъв вид капитализъм е.

Сега, в тоя момент, само две неща ми куцат. Първото е, че пети месец не могат да ме оправят за да си взема пенсията. Някакви точки там объркали, някакви месеци от стажа… Ами като са ги объркали да ги оправят де, нали? Да ги оправят и да си ми дадат пенсията. Още от сега зная как ще я похарча. Ще си купя палатка и ще ида за риба. На кой язовир ли? Няма значение! На който и да е!

Ще взема с мен и кучката за да гони край язовира патици. Ще я науча да яде и рибни специалитети. Какво ли не е яла досега тая моя кучка докато съм бил без работа, та огризки от ябълки ли, та слънчогледови семки ли, та недоварен кукуруз… Ако знае да говори милата ще ме псува на майка до седмо коляно. Да знае, но не знае. Само това не знае. Лайне чат пат пък като види, че не и обръщам внимание — млъкне.

Второто нещо дето ми куца е, че още съм ерген. Пусто да остане! Не върви та не върви! От няколко дни съм се огледал в сестрата на Ицо, оная дето е терезе в комбината. Голяма ни е възрастовата разлика, но това не пречи. Щом един мъж още си може, давай и не питай!

Та това готино моме от малко е расло пред очите ми. Тичаше по поляната, гонеше кокошките, свиреше с уста като момче. Беше лудо за връзване. Ама порасна и стана маце и половина. Защо ли не се жени, бог знае? Всичко си има, голямо дупе, чисто се облича, скромна прическа. Не е разговорливо обаче. Точно като мен!

Ще ви доверя още и най-важното, старо…, пардон възрастно моме е… Косите му вече сребреят. Гледам го, че всяка сутрин разхожда някакъв бял пудел под терасата ми. Защо там ли? Ами защото ме мързи да орежа и почистя тревата. Расте си тя на воля и от дълго време мястото е заприличало на китна полянка.

Изляза сутрин аз на тая моя широка тераса. Протегна се, разкърша се, поема си дълбоко утринен свеж въздух и хоп — Лиза започва да лае на поразия. Вече зная причината! Пуделът се е напъхал под терасата. Вдигнал е крак и пикае. Как само се усещат тия кучета. Всяко си пази територията.

Свирна на Лиза да млъкне. Тя обаче упорито си демонстрира своя аристократичен нрав и не млъква. Държи се като графиня, на която са нарушили целостта на имота.

Тогава и поставям каишката, заключвам външната врата и я повеждам на изток, в точно обратната посока на тая където движат пудела и стопанката му. Топологичната схема на разходката ни е предварително изчислена. Сестрата на Ицо винаги бърза за работа и трябва да мине по маршрут който неминуемо ще се пресече с нашия. След като препикае половината от самораслите край кооперацията дървета, пуделът и Лиза се срещат фронтално, точно до входа на подлеза. Тогава се случва нещо много очарователно. Белият пудел, който е на възрастта на стар… пардон, възрастен ерген, стопира изненадан и очарован от гледката която предлага моята Лиза. Тя също не е в първа младост и също е на годините на стара… пардон, възрастна мома.

Двете животни, виждал съм ги и друг път, много се харесват. Лиза спира да лае и започва да върти опашка. Това е знак за пудела да започне да я души. Лошото е, че като всяко емоционално животно, обикновено души на неприлични места. Лошото е и друго, че разликата в ръста на двамата е значителна. Моята Лиза е върлинеста, а пудела мете с ушите си земята. Каквито и любовни опити да предприема, все не му се отдава да свърши работата докрай, което разбира се е много комично от човешка гледна точка.

Сестрата на Ицо в такива моменти, вместо да се радва — изпада в гняв. Започва да го ругае, да му свири с уста, да го тегли с каишка. Просто започва да тормози горкото куче. Аз пък, от мъжка деликатност, не смея да прекъсна милата сцена. Така си вървят нещата… Ни в клин, ни в ръкав.

Време е обаче да настъпи някакъв прелом. Щом кучетата са си симпатични, трябва и хората да се опитат да станат такива, нали? Какво ще кажете? Трудно е! Много е трудно една стара… пардон, възрастна мома и един стар… ммм възрастен ерген да започнат непринуден и приятелски разговор, макар кучетата им да се харесват.

Все по тоя въпрос мисля от известно време, ама с мислене работа не става…

2 юли 2009 г.

Враца

Информация за текста

© 2009 Алекс Болдин

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-09-27 12:19:18