«Има нещо гнило в Бландингс»

Ярка слънчева светлина пронизваше мъглата, обгърнала Лондон. Тя се спускаше надолу по Флийт Стрийт1, свиваше надясно, поспираше край зданието на издателска къща „Мамут“ и прониквайки през един от горните прозорци, се усмихваше лъчезарно на лорд Тилбъри, основател и собственик на тази колосална фабрика за популярни четива, който в този момент преглеждаше купчината седмични вестници, оставени за инспекция на бюрото му от неговия секретар. Една от тайните на успеха на този велик мъж бе, че той лично държеше под око всички продукти на своята фирма.

Имайки предвид каква приятна рядкост е слънчевата светлина в Лондон, редно би било да се очаква, че човекът-мамут ще й се заумилква в отговор. Вместо това той просто натисна звънеца. Появи се секретарят му. Той посочи безмълвно. Секретарят спусна щорите и светлината, посетила офиса без предварителна уговорка, бе изритана.

— Моля за извинение, лорд Тилбъри…

— Да?

— Някоя си лейди Джулия Фиш току-що позвъни по телефона.

— Е, и?

— Казва, че би желала да се срещне с вас тази сутрин.

Лорд Тилбъри смръщи вежди. Той помнеше лейди Джулия Фиш като приемлива хотелска позната от неотдавнашната си почивка в Биариц. Но тук бе Тилбъри Хаус, а в Тилбъри Хаус той не желаеше компанията на хотелски познати, колкото и приемливи да бяха те.

— Каза ли какво иска?

— Не, лорд Тилбъри.

— Добре.