«Люлка»

Този ден от началото на септември беше по-топъл от августовските вечери. Чадърите по плажа на морето бяха все още разтворени и очакваха последните гости на отминаващото лято. И вечерта на гальовния ден беше топла, спокойна, романтична — като любов, която не може да се забрави. Огромната пълна луна постилаше върху кротките вълни светла пътека и сякаш приканваше вечерните посетители на плажа да тръгнат по нея. Трима плуваха все по-навътре с надежда да стигнат сребристия й диск, но след трийсетина минути тръгнаха обратно към пясъка. На мостика, където спираха лодки и малки кораби за разходка на туристите, се виждаха двойки млади хора. В далечината на залива се чуваше музика от единственото малко барче и смеха на посетителите му достигаше до тук като примамлива закачка. В края на плажната ивица, до крайбрежната алея с пъстри цветя, се виждаха две люлки — едната за деца, другата за влюбени.

По някое време, малко след 21 часа, по бетонната настилка, свързваща алеята с мостика, се чу говор на друга група хора, влюбени във вечерната луна. В светлината на крайбрежните лампи се виждаше, че някои от групичката са в инвалидни колички, съпътствани от свои придружители. Двама се движеха самостоятелно, но с помощта на специални патерици, привързани към лактите им. В следващите минути тези гости пристигнаха на мостика, подобно другите, вече дошли преди тях, те също искаха да тръгнат по лунната пътека, но младото момиче, придружавано от майка си извика със съжаление: „Ех, поне да можех да натопя ръцете си в светещата вода и да докосна вълните за миг!“ Жената зад нея въздъхна примирено: „Не съм виновна, че колелата на количката потъват в пясъка и не мога да те заведа до водата. Знаеш, че вече не мога да те пренасям на ръце. Това, че сме тук, би трябвало да ти стига и да го помниш през цялата зима. Много хора дори не могат да дойдат до морето, защото нямат пари…“