«Живогон»

Певческото дружество на селцето тъкмо бе изнесло представление на „Магьосникът“ от Гилбърт и Съливан1, постъпленията, от което бяха предназначени за фонда „Нов орган“ на местната църква, та докато седяхме до прозореца на нашата кръчмица „Въдичарски отдих“ и си пушехме лулите, публиката струеше покрай нас надолу по улицата. До ушите ни достигаха откъси от песни и господин Мълинър взе да им припява тихо:

— Горки-и-и-ият аз! Аз бях тогаз сал блед и мла-а-ад курат! — Пееше носово, както всеки аматьор е убеден, че трябва да се изпълняват старите песни. — Странно — въздъхна той. — Как се мени модата дори сред свещениците. В наше време е изключено да видиш бледолик курат.

— Така е — съгласих се аз. — Повечето са яки червендалести здравеняци, все изтъкнати бивши гребци-шампиони на колежанските си отбори. Изобщо не си спомням да съм срещал блед и изпит курат.

— Изглежда не познавате племенника ми Огъстин?

— Нямам това удоволствие.

— Описанието от песента би му прилегнало като кожена ръкавица. Сигурно изгаряте от желание да чуете историята на моя племенник.

По времето, за което става дума (започна господин Мълинър), племенникът ми Огъстин беше курат — много млад и рядко бледолик. Момчето бе наддало повече на височина, отколкото на сила и тегло, и храня основателни подозрения, че в семинарията някои от по-буйните му другари доста са го тормозили, защото, когато постъпи при преподобния Станли Брандън, викарий на Долно Брискет-на-Мидън, Огъстин беше най-овчедушния и мекушав младеж, когото бихте срещнали, ако цял ден търсите овчедушни и мекушави младежи. Косата му беше лененоруса, очите — воднистосини и целият му външен вид напомняше за свята и непорочна, но твърде плаха моруна. Иначе казано — типичен млад курат от осемдесетте години на миналия век, когато този Гилбърт е писал своя „Магьосник“.