«Разходка до Баняса»

Иван ВазовРазходка до Баняса

(Село на половин час разстояние от Букурещ)

(Посрещането на руските войски) — Да идем да видим войските на царя!— Да идем — със радост каза ми другаря.Тръгнахме. Ден красен. От синият сводпролетното слънце пръскаше животи светлост, и радост по цяла природа.Из улици градски шумеше народа.Стигнахме „шосето“1. Април-чародейвсичката си хубост щедро тука лей.Птички чуруликат в листата зелени,славеите пеят в страстно упоеньелюбовни си химни в тъмний дърволяк.Небето е синьо и въздухът — благ.В сенките приветни, с накити богатимяркат се красиви вили и палати,при зноеве летни приюти на хлади на покой весел за охолний свят.По-далече гледам равнини засмении градини полски пъстро насадени,де българский потен, беден градинарвъв мразове, в киши, под слънчовий жарс земята се бори да найде прехраназа жена, за дяца и дан за султана…А зад тях на север в мъглявий просторсе мяркат недвижни и спират ни взор,в облаци покрити, сините Карпати.Поля, мене чужди, гори непознати,цъфтете, цъфтете под тоз небосвод!Вий пълни сте с хубост, обилни сте с плод,вам нека се радват, нека ви обичат…Децата ви нека рай да ви наричат…Цъфтете, цъфтете, прекрасни страни!Но ваший вид ясен не може пленитогоз, кой е расъл във раят славянски,тогоз, кой е дишал въздуха балкански.Мила Българио! Хубава си ти!В тебе всичко зрее и всичко цъфти…Твоите долини чисти, благоплодниимат в себе всички прелести природни.Божата десница щедро наградис дарове най-скъпи твоите гърди;плугът, кой те пори, потът, кой те кваси,даряваш ги щедро, кат майка деца си.Пътувал съм ази по тебе навреди навред прекрасен беше твоя глед!Скитал съм край твойте брегове засмени,що ги прохлаждава Дунава студени,ходил съм при Струма, коя тихо пее,и в местата, дето Марица се лее;виждал съм отблизо твоите скалии твойте балкани, и твойте орли.Хубава си, земльо, и благословенакат градина цветна, кат жена засмена,всичко в теб е пълно с плод и благодат,хълмите ти — с грозде, горите ти — с хлад,полята ти — с ниви, гърдите ти — с щедрост,реките ти — с злато, небето ти — с ведрост,селата ти — с радост, с хора и с моми,градините — с рози, а те — с миризми:теб всичко е дала светата природа!Едно само нямаш… Ох, нямаш свобода!„Идат!“ Аз стреснах се. От ближния хълмвятърът принесе топоти и гръм.Прах гъстък вдигна се. Към нази препускас пряпорци развети конницата руска…Аз гледах, аз гледах. Те идеха там!