«Искровете (Историко-географски очерк)»

В памет на Павел Делирадев

И днес, като започвам тая малка книга за Искровете, сякаш още виждам снажната фигура на Павел Делирадев пред хижа Острица във Витоша — с тежка раница на гръб, макар той да наближаваше седемдесетте, в клин и яке, с ръбат бастун в ръка и с ведро усмихнато лице, брулено от бурите по всички български планини. Бях го поканил да закусим на завет.

— В хижата ли? — и той поклати побелялата си глава. — Не, горе ще хапна, горе, на високото…

Разбрах, че тоя път няма да гони Черни връх, за да свие към хижа Алеко, и с готовност тръгнах подир него. Той поспря за миг по нанагорнището.

— Какво има из Рила? — чух го да пита.

— Минах преди месец от Джанка до манастира през Рибните езера. Още нямаше сняг…

— А на Мермерското отби ли се?

Той се извърна и аз пак си припомних слабостта му към това неголямо езеро между Мермера и Кьоравица с малък тревист полуостров, вдаден като клин в бистрите води. Бай Павел се смълча, сетне тихо добави:

— Мило ми е туй езеро, ей тъй, и аз не знам защо…

Тъй му беше мила цяла Рила, която бе пребродил много пъти, преди да я опише в двутомника си. А беше почти неук, самообразовал се човек. С як гръб на селски ратай.

Едва смогвах да стъпвам в крачките му по стръмната пътечка към каменистата Острица и мълком се питах дали неуморимият планинар не ще поизмъчи старите си кости в тоя ноемврийски ден, като ги кара да попиват влагата на земята под изсъхналата остролиста трева. Защото тогава още нямаше дървени скамейки край балваните на самия връх. Но той искаше да се нахрани на открито. Хижите не го блазнеха. Странеше от тях, макар сам да се бе изкачвал точно деветдесет и девет пъти с по няколко тухли в раницата от Драгалевци чак до онова място под Резньовете, гдето сетне израсна първата витошка хижа.

Вече възлизахме на малката седловинка източно от върха.

— Гледай! — възкликна бай Павел подир малко. — Ето ти гледка по поръчка!