«Искровете (Историко-географски очерк)»

Асен Г. Христофоров Искровете Историко-географски очерк

В памет на Павел Делирадев

Предислов

И днес, като започвам тая малка книга за Искровете, сякаш още виждам снажната фигура на Павел Делирадев пред хижа Острица във Витоша — с тежка раница на гръб, макар той да наближаваше седемдесетте, в клин и яке, с ръбат бастун в ръка и с ведро усмихнато лице, брулено от бурите по всички български планини. Бях го поканил да закусим на завет.

— В хижата ли? — и той поклати побелялата си глава. — Не, горе ще хапна, горе, на високото…

Разбрах, че тоя път няма да гони Черни връх, за да свие към хижа Алеко, и с готовност тръгнах подир него. Той поспря за миг по нанагорнището.

— Какво има из Рила? — чух го да пита.

— Минах преди месец от Джанка до манастира през Рибните езера. Още нямаше сняг…

— А на Мермерското отби ли се?

Той се извърна и аз пак си припомних слабостта му към това неголямо езеро между Мермера и Кьоравица с малък тревист полуостров, вдаден като клин в бистрите води. Бай Павел се смълча, сетне тихо добави:

— Мило ми е туй езеро, ей тъй, и аз не знам защо…

Тъй му беше мила цяла Рила, която бе пребродил много пъти, преди да я опише в двутомника си. А беше почти неук, самообразовал се човек. С як гръб на селски ратай.

Едва смогвах да стъпвам в крачките му по стръмната пътечка към каменистата Острица и мълком се питах дали неуморимият планинар не ще поизмъчи старите си кости в тоя ноемврийски ден, като ги кара да попиват влагата на земята под изсъхналата остролиста трева. Защото тогава още нямаше дървени скамейки край балваните на самия връх. Но той искаше да се нахрани на открито. Хижите не го блазнеха. Странеше от тях, макар сам да се бе изкачвал точно деветдесет и девет пъти с по няколко тухли в раницата от Драгалевци чак до онова място под Резньовете, гдето сетне израсна първата витошка хижа.

Вече възлизахме на малката седловинка източно от върха.

— Гледай! — възкликна бай Павел подир малко. — Ето ти гледка по поръчка!

Пред очите ми, нейде долу под нас, се разстилаше едно безбрежно море от ниски облаци, ситно надиплени от стихналия ветрец, сякаш целите от нов и пръхкав сняг — море с две-три кафяви островчета към Верила и Голо бърдо, хлътнали дълбоко под ослепителната наметка, с посребрения гол гръб на Осогово в далечината, а на юг същински керван от снежни планини, наредени в дълга верига и затулили хоризонта като с огромна, фантастична стена. Рила! В миг онемях. Немееше и бай Павел. Това беше Рила, неговата Рила и очите му жадно попиваха красотата. А зад гърба ни в гъста мъгла тънеше София.

Още няколко крачки и двамата спряхме почти едновременно на самото било. Сега и гледката към Рила се удължи откъм изгрева. Върховете блестяха в слънцето.

— Ей Мальовица! — радостно извиках и вдигнах ръка с изопнат показалец. — Колко по-друга изглежда оттук!…

Той застана до рамото ми и примижа с едно око. Видях как другото се усмихна. Не бях сгрешил.

— А Мечитите? — отекна гласът му. — Я ми покажи двата Мечита, зер нали под тях живееш!

— Чакай малко — смутолевих. — Чакай да погледам и да помисля…

Той свали раницата, издърпа платнището и приседна връз него, все още загледан в далечната планина. После махна с ръка.

— Остави! Няма да ги познаеш отеднъж… Затуй седни да се нахраним, пък и да ми поразправиш как я караш там, в Искровете.

Седнах до него. И тъй, както се хранехме, аз му разправях за спокойните дни в моя дом край гората, за потоците, наедрели отново от есенните дъждове, за снеговете от прежната зима, когато затъвах до кръста в пустия двор. А той ме питаше за селото, за горяните, за кооператорите. Хората винаги го интересуваха повече от мъртвата природа. Слушаше ме с поглед, зареян към бялото море под нас, нейде право на запад, гдето тънеше невидимият миньорски град. На две места облаците бяха набъбнали в две огромни сивосинкави могили, прилични отдалеч на острови от кристален лед с металически отблясък в слънчевите лъчи. Мираж ли беше това или що?

— Димът от комините на новите заводи напира под облаците — обясни старият планинар. — Новото ей тъй напира навред…

Не беше лесно да откъсна мислите му от новото, защото Павел Делирадев имаше будно обществено чувство. Ала още преди да привършим със закуската, невидим ветрец раздвижи морето от стихнали облаци под нас и те се нагънаха в живи разлюлени вълни, които стигаха чак до възправената снага на Рила. Оголи се и дългият плешив гръб на Верила, постепенно израсна и Голо бърдо. Тогава пред очите ни се разстлаха три бели морета — едно на изток от Верила, скътано между нея, малката Плана и самата Рила, друго между Витоша и Голо бърдо и трето, може би най-голямото, ширнало се от западните склонове на Рила към Осогово.

— Като три огромни езера! — възкликнах.

— И езера са били някога, преди стотици милиони години — невъзмутимо отвърна той.

Приказка ли беше това? Той ме смая със знанията, които бе извлякъл от трудовете на наши и чужди геолози, проучвали любимата му Рила. Неговите думи ме върнаха назад към необозрими геологични епохи, когато тая планина е стърчала като огромен юмрук от жива глина над околните езера, а гърчовете в утробата на още младата земя са моделирали структурата и повръшните форми на днешна Рила. И Самоковското поле, и плоската Палакария, и равната шир на запад от град Станке Димитров, както впрочем и платото на Разлога някога са били части от великата планина в самото средище на Балканския полуостров. Тъй твърдеше събеседникът ми. При хлътването на тия части са се образували днешните полета, а ведно с тях и самият масив на Рила е добил по-друга форма.

— Защо се чудиш? — и бай Павел се усмихна. — Дори Искровете ги е нямало на тоя свят тогава…

— Естествено! — отвърнах. — Къде ти хора в ония времена!

— Не, не говоря за селцата, а за самата долина на Черни Искър, в която живееш. Тя не е била долина, а висока планина.

Думите му звучаха сякаш на подбив, но всъщност той само приповтаряше твърденията на нашите учени: при хлътването на Самоковското поле е отседнала и днешната долина на Черни Искър, а огромният натиск на север е предизвикал въздигането на малката Лакатишка Рила, която свързва нейната голяма посестрима чрез Верила и Плана с Витоша.

— Чак тогава и Рила е взела днешния си облик — добави той.

— Как?

— При отседването на долината на Искровете е бил увлечен и южният гръб на масива между двата Мечита и Лопушките върхове — отвърна бай Павел, сякаш разказваше урок. — Така се е образувала голямата седловина Кобилино бранище…

Той млъкна. Сега и двамата гледахме към Рила. Раздвижени от вятъра или може би сгрени от лъчите на ноемврийското слънце, облаците се надигаха ту тук, ту там, разпокъсваха се на огромни парцали, снишаваха се и пак се надигаха като чудовищни вълни към снагата на планината, цялата блеснала като разтопено сребро от снега по нея. Тъй трябва да са били развълнувани водите на околните езера подир оня страшен катаклизъм, когато от билото на днешна Северозападна Рила са се откъртили и цели ридове, за да хлътнат дълбоко в земята и да образуват долината на Черни Искър.

— И този процес на слягане още не е привършил — додаде самородният учен.

Само повдигнах рамене, защото не разбирах думите му.

— Къщичката ти над Говедарци не се ли раздрусва понякога от земетресения?

— Да — отвърнах, — и то твърде често. Но понякога те са толкова слаби, че дори в селото не ги усещат.

— Малки тектонични земетресения… Както виждаш, напречните долове още не са се слегнали окончателно — и той се усмихна. — Още пукат ставите им, свити от оня страшен натиск откъм север…

— Откъм север?

— Да, нали тъкмо туй казвах! Изникнала Лакатишка Рила и на свой ред натежала върху днешната долина на Искровете.

Мислено се пренесох в Искровете, в чудната долина на Черни Искър, заградена откъм юг и запад от най-дивните рилски върхове и опасана на север от заоблените склонове на кротката Лакатишка Рила, която свива елипсовидния обръч на изток с Шишманов връх — току над мястото, гдето Бели Искър се влива в своя чер побратим. В двутомния си научен труд върху Рила Павел Делирадев не бе вмъкнал нито ред за прелестния северозападен дял на планината. Поисках да узная причината.

— Оставих тоя дял за един трети том, но на̀, не ми достигна време, пък и други задачи ме гонят сега.

— Но това е най-красивият, най-интересният, единственият чисто алпийски дял на Рила! — подчертах дори с укор.

— Тъкмо затова го бях оставил за последния том, зер нали и сладкото се поднася подир гозбата! — с тъжна усмивка отвърна старият планинар. — А трябваше да проучвам и миналото на селцата, на твоите Искрове…

— Събра ли материала? — запитах го с трепетна надежда.

— И да, и не — някак иронично отвърна бай Панел. — Добрал съм се до някои източници, но още не съм се заровил в тях… Нямам, нямам време! — и пак същата усмивка премина по бакъреното му лице. — Сега живеем с бъдещето, та миналото може да почака…

Тъй се разговаряхме, а облаците вече се надигаха, бавно затулваха гледката и комай грозяха да пролазят до нас, легнали, както бяхме в сухата трева досам Острица. Слушах думите му, взирах се в искрящите му очи, защото той често говореше с въодушевление, учудвах се на още здравите му зъби, колчем устните се разтваряха в усмивка, гледах коравите ръце и яките му нозе, които бяха пребродили всички наши планини, и неволно го оприличих на златотърсач — той се ровеше в книга подир книга, прелистваше стари документи и прехвърляше тонове по видимому ненужни книжа, за да пресява златните зрънца на истината за миналото на един или друг край на родината, за историята на малко познато селце, за произхода на някое име, дадено в далечни времена на безличен връх, на рекичка или горска поляна, за поверието, свързано с някоя видна скала, или за легендата около скрито планинско езеро. С тези златни зрънца той осмисляше пътеписите си. Без него, без неговото удивително трудолюбие, без тая страшна упоритост, която прозираше в напрегнатия израз на лицето му, тия златни зрънца щяха и до днес да лежат заровени в прашни, отдавна непипани книги или пък да отминат в забвение ведно с паметта на старците, разправили му своите легенди. Да, удивителна упоритост и невероятна енергия. Едва сега си дадох добра сметка как е могъл да извърши сам, като вълк-единак, оня дълъг преход по билото на Стара планина от Ком до Емине, продължил тридесет и четири дни.

Но трябваше да се връщаме, защото ноемврийските мъгли ни обвиваха от всички страни. Станахме, приготвихме раниците и ги нарамихме. От слънцето нямаше и помен.

— Виждаш ли колко е кратък ноемврийският ден? — рече той на тръгване и някак вяло се усмихна, сякаш мислеше колко е кратък самият живот. — Дните напират един подир друг, а колко работи не съм довършил!…

Говореше за книгите, които не бе написал. Написаните изпълваха цяла лавица.

— Ти си обикнал родината си още преди да я опознаеш — подкачих го по нанадолнището, като изопачих известния възглас на Алеко. — Но си накарал и други да я обикнат чрез твоите пътеписи.

— Нали живеем с тая утеха…

И за да промени темата, тоя прям и безхитростен панагюрец ме заразпитва за моите писателски планове, и то не от проста вежливост, а защото го радваше мисълта, че в жилите ми също тече много панагюрска кръв. Нали любовта към родината бе изпратила панагюрци в Оборище и негли оттам бе пламнала искрата на свободата? Той наистина се гордееше с родното си градче. И Панагюрище се гордее с него.

Разделихме се в средището на града.

Срещахме се нарядко през следващите месеци — той в столицата, зает с ръкописите си, аз предимно в Искровете. Но само планина с планина се не събира. В началото на другото лято ме спря на улицата. Беше поостарял, дори малко попрегърбен.

— Какво има из Рила? — пак бяха първите му думи.

— Не зная — отвърнах. — Оттам ида, но не зная: пиша една малка повест за Рибните езера…

— Пиши, туй да се чува!… Аз пък съм намислил да заведа внучето си на връх Мусала идната неделя.

И той, вече на преклонна възраст, наистина изведе внука си на рилския първенец, сякаш искаше чрез възторга на една млада душа да изживее още еднъж предишните си трепети. Но това беше последното изкачване на бай Павел.

Търкулна се още една година, пак настана зима, сетне снегът изтъня по покривите на столичните сгради.

И в предобеда на 9 февруари 1957 година, тъкмо когато се готвех да отнеса на Павел Делирадев първия напечатан екземпляр от оная малка повест, научих вестта за неговата смърт. Тогава всички планинари си спомниха с любов за него. С любов и с болка в сърцето.

Павел Делирадев не написа третия том за Рила.

Ала семето дава кълнове! През последните година видяха бял свят няколко книги с очерци за Великата рилска пустиня, един добър пътеводител за Рила и дори отделен труд за алпийските стени — най-вече в северозападния дял на тая горда планина. Почти не остана непроучен и неописан кът отсам и оттатък дългото било от малкия Средонос, през Мечитите и Лопушкия връх, към Мальовица и Дамга, та чак до гърбавия Кабул — едно било, извито като огромна въдичарска кука и надвиснало с назъбените си върхове към долината на Искровете. Непроучени остават само Искровете, недоразкрито остава миналото на самата долина на Черни Искър и неговите побратими. Тъкмо за тях не бе достигнало времето на Павел Делирадев.

Затова пиша „Искровете“ в негова памет!

(обратно)

Глава I Джебели Рила и Пашаница

I

Струва ми се, за разлика от мнозина не по-малко ревностни поклонници на Рила, че най-хубавата гледка към тая планина не се разкрива от темето на Черни връх. Не защото витошкият първенец е безличен връх. По-нисък и от пловдивските тепета, той дръзко е струпал камънаците си върху ръба на широкото плато и тъй, някак измамно, е смогнал да достигне 2286 метра надморска височина. Ала самият той е малък, скромен връх. Не зная някой да е получил виене на свят, стъпил връз него. Но изгледът към четирите посоки на ветровете, които шетат из нашата родина, и най-вече погледът към Рила веднага омайват. Ала оттук тя не изглежда толкова висока. Разстоянието между двете планини сякаш смалява както боя на едната, така и осанката на другата. При това Рила има свои предпланини.

Колкото и ниски да са Плана и Верила, те се въвират в зрителното поле и коварно смъкват част от абсолютната височина на планината. Окото лесно се мами.

Полъгал се е и Иван Вазов. Тръгнал на сватбено пътешествие до Рилския манастир — едно пътешествие, оставило в наследство на поколенията неговата несравнима „Великата рилска пустиня“, той е пленен от гледката към гърба на планината откъм равното радомирско поле. Уви, оттук Рила показва само едната си половина.

Народният поет неволно плаща дан на грешката в писанията на тогавашните географи, подвели едно цяло поколение да вярва, че на изток Рила достига едва до Бели Искър и Демиркапия. Затова той поставя Мусала в Западните Родопи. Излял е дивните си възторзи само за половината планина, за днешната Северозападна Рила, и то гледана почти в гърба. Тези възторзи и сега ни въодушевяват. Ала те не са пълни. Грешката на географите просто ни е ограбила от други прекрасни редове, останали ненаписани от ръката на поета. Защото цялата планина би го въодушевила още повече.

Не са много прави и онези, които смятат, че само при Самоков, от моста над Искъра, Рила израства пред погледа в цялото си величие. Гледката оттам действително е смайваща. Планината стърчи като стражница отвъд града — като огромна, настръхнала, назъбена стражница. Човек просто изпружва врат и стрелва очи към приоблачните висини, без да държи сметка за шапката си. А тя може да тупне във водите на реката. Защото средното равнище на Самоков е 950 метра, а островърхото чело на рилския първенец дращи облаците докъм 2925 метра надморска височина. Прилична, бих казал почтена разлика от кръгло два километра на възбог! И то само на хвърлей камък от града. Тази абсолютна разлика във височините принуждава дори най-скромните люде, застанали на моста връз Искъра, да вирят нос към небесата. За жалост кръгозорът от тоя мост стига едва до Йозола, малко отвъд Демиркапия или най-много до Мечитите, и не включва другата половина на Северозападна Рила, предизвикала възторзите на Вазов. Тоя обсег на погледа дава непъла, половинчата представа за планината. Шишманов връх затулва гледката.

Само от горния южен край на пасарелския язовир Рила разкрива най-цялостно снагата си. Шосето, сякаш изопнат въдичарски прът, сочи право към града. Остават още десетина километра. И нищо не препречва гледката към насечената верига на планината. От предното място в автобуса — тая подвижна опорна точка — Рила не е нито твърде близка, за да ни смути, като някаква сирена, с твърдите люспи по снагата си, нито пък е толкова далече, та замъгленият поглед да не забележи и най-скрития й чар. Тя е там, пред нашите очи, спокойна, горда и възхитителна. Кухо и глухо звучат тия думи. Ала тя е точно такава — спокойна, горда, възхитителна, и то през всички годишни времена. Само ниските облаци понякога помрачават нейното лице.

Тогава тя го скрива от погледа и едва показва полите си — тъмни от влажните гори през зимата, когато ветровете са обрулили снега от дърветата, зелени като недозрели маслини през лятото и есента и странно гальовни през пролетта от свежата резеда на младите смърчови филизи.

Безплоден би останал опитът на перото да опише Рила от тая далечина. Върховете изглеждат накамарени един връз друг. Примижали, очите едва ги разпознават.

Те се плъзгат по насеченото било от изток, нейде към Равни чал и Казана, шарят по плещите на Студения чал, спират за миг върху пирамидалния купол на рилския първенец, сетне погледът изведнъж прелита от стръмната, отсечена стена на Орлово скалье, прескача пролома на Бели Искър, зад който се издига гиздавата Йозола, и безпомощно застива върху огромното, причудливо назъбено било на цяла Северозападна Рила — с Лопушките върхове и Купените нейде по средата и острото чело на Мальовица в дъното, а на запад Кабул, извил гръб като полегнал великан. Гледката е изумителна! Дори Иван Вазов не дръзва да я опише. Възхитен, той възкликва: „Могат да станат още много революции в съвестите на хората, много вярвания могат да изчезнат, но величествеността на Рила планина до веки веков ще бъде такава и ще възхищава сърцата и умовете на бъдещите поколения“.

Мъдри, пророчески слова! Такава е нашата родна Рила. Тя се извисява в сърцето на Балканския полуостров, горда и величествена, с неувяхваща хубост през вековете. Някога траките й дали името. Нарекли я Рила, или „водна планина“ — заради нейните кристални езера и бистри потоци, които подхранват водите на Искър, Места и Марица. Бесите, тези изкусни ковачи на хладни оръжия в древността, първи са плавили желязна руда от пясъците на нейните реки. Славяните са гушили малките си поселища в подножието на планината, а техните стада са бродили лете по високите пасбища. Римляните прокарали друм по билото на Лакатишка Рила и изградили първото рударско поселище в най-закътаната долина, гдето и до днес личат издълбани в скалите шахти за добив на злато. Още през първото ни царство, по времето на Петра, ние направихме от нея свое светилище, съграждайки манастира на Ивана Рилски, който запази тлеещата жарава на българщината през последвалото многовековно робство. И не случайно искрата на нашето Възраждане пламна в полите на Рила, откърмила Паисий Хилендарски в Банско и плеяда книжовници, зографи и родолюбци в Самоков. Банско и Самоков — два светли фара в нашата история! Но ето тъкмо тук, нейде около Самоков, стърчи невидимият и страшен кръст върху гроба на Второто българско царство. Тук Иван Шишман е загубил една от последните решаващи битки с турците. Скръбен, мъчителен спомен! И не е ли по-добре, че водите на днешния огромен язовир заляха землището на Чамурлия, наречено в по-ново време Шишманово в памет на тая злополучна битка? Селището отдавна почива под водите, но преданията остават. Според тях, сам Шишман е бил ранен на седем места при оттеглянето на разбитите български войски нагоре по Искъра и кръвта от лютите му рани, попила в сухата земя накарала да бликнат седем извора, известни и до днес като Цареви кладенци. Но владетелят не загинал от раните. Едва през 1393 година подир обсадата на Никопол той бива пленен и откаран в Пловдив, където умира в тъмницата. Започва многовековното робство Следите на това робство личат и днес и по Рила. Това са многобройните турски названия на върхове и ридове, останали като символи на неумолимата чужда власт, която е бързала да заличава даже спомените от силното българско царство. Колко чужда е географската номенклатура на планината и колко бедна откъм български названия! Сега побългаряваме турските имена. Но кой би могъл да твърди, че тези върхове, рътове и езера не са имали отколе наши, български прозвища, останали още от времето на траките, славяните и потомците на Аспаруха? Вече позабравихме и Белмекен. Новите имена постепенно засядат в съзнанието. Ала все още има толкова „чалове“ по Рила, накацали като турски чалми по билото на планината — към тридесетина лични двухилядници. Все още има десетки чужди названия на ридове и долища, на пасбища и езера, на гори и долини. Дали ще се отърсим някога от тях?

Навярно ще ги понасяме десетилетие подир десетилете с излишно търпение, примесено с немара и тъпо неродолюбие.

Нищо не говори тъй красноречиво за гнета на турския феодализъм в българските земи, за чудовищното неравенство и неправда към покорения народ, както простата и почти смешна истина, че цялата ненагледна Рила, цялата огромна планина от река Яденица на изток, край Белово, до Джерман на запад и Предела на юг, с нейните 2396 кв.км, с нейните красиви върхове, гористи рътове и кристални езера, е принадлежала само на един човек! Това е Гаази Кара Мустафа паша, окончателният завоевател на целия Балкански полуостров и на много земи извън него. Ферманът на Баязид II от 1508 година разрешава на тоя велик везир „да владее като своя собственост още и цялата планина, наречена Джебели Рила“. Владението е наследствено. Но той не е могъл да обсеби и красотата на Рила.

Съмнително е дали кракът на великия везир е стъпвал на някой рилски връх. Ако пашата бе изградил поне една крепост в планината или дворец, чийто скромен двор да бъде цяла Рила, или даже един по-як яхър за конете си, техните развалини щяха и днес да ни напомнят за Гаази Кара Мустафа. Ала той не е оставил нито един културен паметник в Рила. Доволен е бил да прибира приходите от нейните гори и пасбища. И още приживе побързал да завещае своята Джебели Рила на вакъфа в родния си град Гейбус, нейде в Мала Азия, врекъл приходите за издръжката на свещената джамия, на имарето и месчедите. Дори монасите на Рилския манастир, вгнездили се в планината цели пет века преди появата на Кара Мустафа, са били „наематели“ на вакъфа в Гейбус! Това личи от един ферман, издаден в Одрин от султан Мохамед IV, в който се подчертава, че рилските калугери редовно са изплащали на вакъфа определените им данъци за тяхната част от планината. Наистина забравен е бил хрисовулът на Иван Шишман за дарението на тая обител… Днес и ние бихме забравили великия везир, ако не свързвахме името му с това звучно и странно название на Рила, запазило се почти до Освобождението.

Една друга подробност ни кара да се връщаме към Гаази Кара Мустафа паша. Тя е свързана с географското деление на планината. Перото просто се изкушава да напише, че и Рила, като някогашната Галия на Юлий Цезар, се разделя на три части — северна, средна и южна, ала откак географите, изигравайки Вазов, удължиха границите на планината с един целодневен преход на изток (от Бели Искър до река Яденица), делението стана по-друго. Сега са налице четири дяла: Източна Рила, простряла се от рилския първенец почти до Юндола, Северозападна Рила, опасана на запад от извивките на Джерман, Средна Рила (между реките Рилска и Илийна) и Югозападна Рила, опряла рамо в Пирина чрез седловината на Предела. Днес нито един от тези четири дяла няма свое лично, собствено име, макар че два от тях — източният и северозападният, са достатъчно добре обособени. Днес, но не вчера или завчера. Десетилетия наред Северозападна Рила е била известна като Пашаница. Всеки средношколец е познавал това име. А то е било свързано с Гаази Кара Мустафа паша или може би с личността на един друг султански сановник, известния Ахмед паша, за чиито дела ще напомня по-късно.

Названието Пашаница съществува и до днес, макар и в малко по-друга форма — жителите на Искровете го произнасят Пашиница, но то се отнася до един сравнително малък дял от планината срещу Шишманов връх, отвъд широкото речно корито, гдето Бели Искър се събира с Черни Искър. Младите хора едва си спомнят за Пашиница. Дори много старци от Искровете ще примигнат в почуда, преди да определят с приблизителна точност границите на тая местност. Павел Делирадев пръв посочи любопитната подробност, въставайки срещу наложилото се название на цялото красиво било на Северозападна Рила — от Средонос през Мечитите, Купените и Мальовица до Дамга и Кабул. При това границите на Пашаница не бяха точно определени и всеки наш учен се разпореждаше самовластно с това понятие. Най-щедър е бил Н. Г. Златарски, включил още в 1885 година цяла Лакатишка Рила в териториалния обсег на Пашаница. А самият термин означава пашово имение или пашова планина. Наложил се е поради едно недоразумение, свързано с името на известния сръбски географ Йован Цвийч.

Случаят с Пашаница ни напомня първите години от живота на младото княжество след Освобождението, когато учените глави в нашата страна на орачи и скотовъди се броят на пръсти и в България пристигат един подир друг много чужди изследователи, най-вече от славянските държави. По това време страната ни е била комай по-непозната за външния свят от всяка друга страна в Европа. Иречек, Цвийч и други учени просто разкриват една малко позната земя. На сръбския географ се дължи първото научно изследване на планината, първия завършен труд върху нейната орография, хидрография и морфология. Той е открил и Пашиница, малката и стръмна Пашиница срещу най-източния край на северозападното било, и произволно е нарекъл крайниците, плещите и главата на билото с названието на тая малка опашка. Дошли подир него, нашите учени запазват термина. И сякаш за да спорят помежду си, те само са разширявали и стеснявали обсега на Пашаница, докато едно по-ново поколение от географи неусетно изостави това название.

Ала Пашаница за Йован Цвийч е била само част от Северозападна Рила — венецът от върховете по дългото било, което загражда долината на Черни Искър от юг и запад. Билото представлява удивително цялостна и хармонична гледка. Възхитен от него, сръбският учен навярно е искал да го обособи, да го направи по-лично, да го откъсне от географските понятия за дължина и ширина. Затова е нарекъл цялото било с името на най-източния рът. Но не постъпиха ли тъй произволно и туристите преди две-три десетилетия, когато за почуда на старите хора в Искровете кръстиха северния отсечен гръб на Еленин връх с гальовното име Мальовица? И нали пак те, планинарите, първи заговориха за Мальовишкия дял на Рила, колчем ставаше дума за главното било от Средонос и Будачкия камък до Еленин връх и днешна Мальовица? Шепата наши географи трябваше да преклонят глава пред хилядите планинари и да възприемат този термин. Обаче те закръглиха билото с Дамгския и Кабулския дял. Прибавям ли към тях и Отовишкия дял с едноименния връх, щръкнал като пирамида над близките си побратими, пак насичаме главното било на много дялове и отново нарушаваме неговата естествена хармония.

Пашаница е вече забравена, непозната на по-младите планинари, макар те да не са оставили непреброден кът из нея. Името беше чуждо, при това погрешно, и напомняше за робството. И все пак тая побългарена чуждица звучеше някак гордо и същевременно гальовно, както изглеждат самите върхове по това чисто алпийско било. То трябва да бъде обособено чрез едно ново, лично, образно име! Времето само ще го изкове.

(обратно)

II

Алпийското било на Северозападна Рила, насрещната Лакатишка Рила и долината на Черни Искър, вдлъбнала се като огромно елипсовидно корито между тях, представляват една обща, неразделна панорама. Човек не може да се възхищава на билото, без да съзерцава и долината. Тъкмо контрастът предизвиква възторга. А меките контури на Лакатишка Рила, чийто най-висок връх остава с кръгло хиляда метра под равнището на отвъдното алпийско било, само допълват и подсилват тоя контраст.

Най-величествената гледка към алпийското било не се разкрива от дъното на долината, в която се гушат селцата Маджаре, Говедарци и Доспей махала. Наистина абсолютната разлика във височината е внушителна. Селцата лежат в пояса между 1100 и 1200 метра, докато поне десетина от насрещните великани достигат или превишават 2700 метра надморска височина. Въпреки това, гледани оттук, върховете не са толкова импозантни. Те изглеждат някак вкупчени един в друг, с неясно очертани контури и размазан релеф. Просто губят част от своята внушителност. Човек трябва да възлезе донякъде по склоновете на Лакатишка Рила отвъд Черни Искър, например срещу Рибарника, гдето ще намери и дървен мост връз реката, да достигне заслоните на стопанството при няколкото кичести самотни бора и оттам, уединен като самите дървета край него, да рейне поглед насреща, право на юг, към назъбените Купени, с Лопушките върхове, Мечитите и Будачица вляво от тях и с Ловница, Орловец и Мальовица на запад. Едва тогава той би почувствувал в пълна мяра могъщото величие и несравнимата красота на възправеното пред него алпийско било на Рила.

На изток, в самия ляв фланг на тия великани, Средонос срамежливо показва двойната си гърбица — цялата в зеленина от мурите по нея, и сякаш нарочно е снишил гръб, та погледът да литне отвъд него, в синевината на простора, за да опре в каменното чело на рилския първенец. В полянката под източния скат на Средонос, току над стръмната скала, лежат развалините на бившия княжески дворец. Днес само зидовете на основите напомнят за него. Нека се доразрушат и те! Погледът нетърпеливо се мести надясно и се плъзва по грациозната дъга на Тънкия рид. По-нагоре по рида една грамада от камънаци, прилична отдалеч на приказни каменни кули, е кацнала насред билото. Това е Будачица или Будачкия камък, наричан „кащето“ от Искровци. Защото той наистина прилича на каменна къща. Ветрищата ли се сбират там, за да будят халите които пазят рилските езера? Ветрищата и само те! Ще ги чуете как свистят в отсечените стени на грамадата всяка есенна вечер, когато боровинарките заслизат към селцата с пълни кошници на гръб. Ветровете свистят, за да будят халите в Будачица…

Очарован, погледът се мести още по-нагоре. Сега Мечитите го смайват. Изправили се един до друг като родни братя и вече посивели от старост или може би от скука, защото са тъй далече от пояса на клековете и птички нарядко долитат при тях, те приличат на стражи, застанали на пост от двете страни на стария каменен друм. А той пълзи по чупката между двете каменни чела. Бдят стражите и сякаш чакат завръщането на поклонниците от Рилския манастир. Те ще ги пропуснат да минат по безснежния друм. Ала зиме, когато сняг покрива челата им и бурите ги удължават с коварни, винаги опасни козирки, само смелчаците дръзват да пълзят със ски между плещите на задрямалите стражи. Те изглеждат кротки и невинни сега, през лятото, гледани откъм Лакатишка Рила. И почти равни на бой, като същински братя, макар по-големият да стърчи с кръгло четиристотин метра над главата на другия. Днес картографите му дават 2568 метра надморска височина.

В миналото, когато други кроячи измерваха ръста на тоя връх левент, нему не достигаше само един аршин до кръглите 2500 метра.

Кой великан е раззинал челюсти вдясно от Мечитите и не там ли стърчеше Поповата капа? Уви, туй беше Попова капа!… С рядкото си упорство Павел Делирадев премести капата на попа още по̀ на запад, досам Купените и току над Поповските езерца, а тук постави Лопушкия връх. Задачата беше трудна и му отне към двадесет години. Ала накрая той успя да убеди всички в правотата си — всички картографи, почти всички планинари и дори повечето шопи от Искровете. Само побелелите хора в тия селца още наричат върха с предишното му име. Инатят се по стар навик, а може и от владиката да се боят или от архиерейския наместник в Самоков, рече ли да дойде и подири някогашната Попова капа… Всъщност Лопушняците са два върха, като Мечитите, и със стръмните си северни урви, в които се крият почти вечни преспи между тъмни скали, те наподобяват отдалеч някакъв кух, изгнил чудовищен зъб. Малка пътечка води нагоре към източния връх, смело пролазила от реката между сипеите и снежните преспи, но малцина минават по нея. Тя е същинска Голгота за туриста с по-тежка раница.

А самата Попова капа? Тя е отвъд Лопушките върхове и не е заоблена като калимавка, а някак раздвоена, сякаш е част от трите Купена, следващи в строга йерархия подир нея. Малкият, Средният и Големият Купен (2731 м), с Ловница (2695 м) — вдясно от тях и Попова капа (2704 м) — вляво, заковават за дълго погледа и смайват с фантастичните си форми. Техните зъбери просто не се поддават на описание. Навярно на това място билото се е разцепило в онова далечно време, когато е отседнала долината на Черни Искър. Затова тези върхове имат толкова остри контури. Под тях, в стръмните откоси, на циркусите, се гушат няколко прекрасни езера. Най-чудното е Страшното езеро. Те са нови, сравнително млади езера, останали отпреди двадесетина хиляди години, когато в тях са се изцедили и последните ледници по Рила. Споменът за ледниците се крие в огромните каменни реки, в честите речни прагове и моренни наслаги. Те са изваяли алпийския облик на планината. Наистина няма друг кът в цяла Рила с тъй изшилени върхове и негли зарад Купените Вазов я бе нарекъл „този голям къс от Алпите, хвърлен в пъпа на Балканския полуостров!“

Преситени, очите бавно се отместват. Погледът се плъзга нехайно връз билото, по голите чела на няколко други каменни великани и явно жадува за отмора. Ала Мальовица го пресреща. Двуглавият връх с гальовното име се издига величествен и самотен в дъното на дълбока долина с много речни прагове. Неговото северно рамо, отсечено като отвесна стена, тъне в сянка. В пукнатините се белеят няколко преспи. Лека мъгла се вие над острото чело на върха и сякаш подсилва самотата му сред тая каменна пустиня, потънала в мъртвешка тишина. Тъгува ли Мальовица? Само преди година картографите я развенчаха, смъквайки един едничък метър от нейните плещи. Но те придадоха няколко човешки боя на Големия Купен. И чудно, сега Купенът дорасна тъкмо до предишния ръст на Мальовица! Той стана първенец на северозападна Рила. Дали не ще се намерят поклонници на Мальовица, които да струпат двуметрова каменна грамада върху темето на любимия им връх, та той пак да надрасне нахалния Купен? Не би било чудно, ако и това стане някой ден. Защото никой връх по Рила няма толкова ревностни почитатели — никой, нито дори самият първенец.

По красота и разнообразие на повръшните си форми тази част на алпийското било, възправило се като стена в продължение на дълги километри, значително превъзхожда високите части по билото на рилския първенец и сивите грамади между Канарата и Джендема в Средна Рила. Тук, под Мальовица и Додов връх, между Дамга и Кабул, се крият и едни от най-хубавите езера в цялата планина. А те, като някои гъби, са изникнали сякаш в самодивски кръгове. След Еленското и Мальовишките езера е поредицата на шестте Урдини езера, скътани между Додов връх и Дамга в чудната извивка на билото в северозападна посока. На север от Дамга са прочутите Седем рилски езера, разположени терасовидно едно над друго между заострения Отовишки връх и тъмния, винаги влажен Езерник на запад и Арамията на изток, издигнал тризъбия си жезъл между тях и двете Чанакгьолски езера. От тези две езера води началото си Прави Искър, както се нарича Черни Искър в най-горното си течение. А Джерман прибира водите на Седемте рилски езера. Отделят ги два невисоки ръта, ала зад тях Кабул извива дългата си гърбица и още в ранните следобедни часове сянката му ляга над езерата. Той завършва билото откъм запад.

Човек трябва да възлезе на Кабул или дори на Сухия чал под него и оттам да хвърли поглед към алпийското било между Ловница и двата Мечита. Гледката е поразяваща. Един вкаменен гигант се е проснал от запад на изток. Ясно се очертава главата — с високото чело, острия нос и твърдата брадичка под груби, месести устни! Гръдният кош на великана и равният, вече поприбран корем стигат до Лопушките върхове. А дълбоките снежни преспи между тия два върха се издигат нагоре, почти до най-заоблената част на корема. Краката, изопнати и с остри колене, се губят някъде към двата Мечита, гдето са щръкнали втвърдените ходила… Илюзията е пълна! Дъхът не на един планинар е спирал от изума пред вкаменения гигант. Някои го наричат Великана, други — Каменния човек. Спокойно и неподвижно почива той през вековете, особено зиме, когато навлече бялото си наметало…

Алпийското било на Рила завършва източно от Кабул, по извивките на пакостника Джерман към низините и полето. Джерман и малката Сапаревска вада разделят крайната част на билото от Лакатишка Рила, която загражда долината на Черни Искър откъм север. Меките заоблени контури на тоя дял от планината галят окото и са в пълен контраст със зъберите на Прекорека и насрещните Купени. Те някак странно наподобяват хрисимите Родопи. Билото е почти безлесно. На запад то започва с голата Зекирица (1734 м), снишава се в неголяма седловина и пак се надига при Тепанковица току над Говедарци. Това е Зекиришкият дял на Лакатишка Рила. В него, между Борнатица и Тъмния рид, се намират едни от най-хубавите борови гори в цяла Рила. От тях извират потоците, които пълнят реката Лакатица, а тя се влива чрез широк разлив в Черни Искър срещу Говедарци. От нейния тревист дол се издига ридът Симоновци, по-горист от събратята си и със стръмни, припечни склонове почти до Шишманов връх, който затваря долината на Черни Искър откъм изток.

Дългата елипсовидна долина на Черни Искър е всъщност една дълбока оградна, вътрешнопланинска котловина с посока изток-запад като насрещното алпийско било до Мальовица. Върховете по това било се редят един подир друг като кули в ограден зид, дълъг цели единадесет километра и все над изохипса от 2500 метра. Само Купените представляват една шесткилометрова гигантска стена. Няколко едри рида се спускат от билото към реката. Всеки от тях има свое име. И с право, защото дори билото да не беше тъй красиво и да не мамеше планинарите, те пак щяха да бродят по неговите гористи склонове, петимни да прескачат реките, да стануват край езерцата и да се преборят с непроходимия клек. Дълбоки речни долини отделят ридовете. Ала зеленината ги слива. Друг е изгледът привечер, когато човек възлезе на Сухия чал под Кабул и хвърли поглед на изток, към дълбоката котловина. В такъв час, огрени от косите лъчи на слънцето, ридовете се открояват съвсем ясно и приличат на огромни дипли в зелената пола на планината.

В самия западен край, почти в дъното на дълбоката котловина, се издига ридът Бялата вода. Под него протича Прави Искър. Отвъд е дългият Зелени рид, по чието било пълзи старата пътека от заслона „Вада“ до връх Дамга и хижа „Иван Вазов“. Неговите източни скалисти склонове представляват почти отвесни стени, подпрени върху каменни срутища, и се спускат устремно към дълбоко врязаното корито на дългата Урдина река. Подир него следва Калбура, достоен за името си на гърбушко и също тъй стръмен на места. Особено над хижа „Мальовица“. По-нататък следва ридът Плана, доста оголен по билото, а подир него се диплят двата прави рида на Прекорека. Между тях пълзи пътечката към Йончевото езеро и неповторимото Страшно езеро, кръстено тъй от художника Христо Йончев-Крискарец. На изток, вече в далечината, се редят Голия рид и Лопушница, извила дълъг гръб досам едноименните върхове. Последен се спуска ридът на Мечитите. В по-ниската си част той се раздвоява при заравнен тревист прешлен и там се кипри спретнатата скиорска хижа „Самоковска комуна“. От източния край на алпийското било скромният Средонос се спуска на север и почти успоредно на другите ридове, самият той не по-висок от тях. Отвъд неговия зелен гръб ръждавеят отвесните Орлови скали. Но там е Демиркапия…

Всеки от десетината дълги рида, спускащи се на север от алпийското било към долината на Черни Искър, виши снага между дълбоки речни долове. Два такива дола представляват същински проломни долини — тоя на Леви Искър и на Урдина река. Само проломът на Демиркапия сякаш ги превъзхожда. По него през днешната долина на Бели Искър се е придвижвал огромен ледник — челните моренни валове още личат край селото. Ледници са лазили и по другите две проломни долини. Затова те са тъй дълбоки, с изпъкнали скални издатини, чести напречни прагове и едри, съвсем заоблени скални блокове при входа на клисурите. Тая на Леви Искър е особено внушителна. Несравними са и праговете по горното течение на същата река, известни като Плочите. Ала дори Плочите с техните водопади от разтопено сребро бледнеят пред дивата прелест на глухата и безкрайно дълга долина на Урдина река. Цели четири часа пътникът върви по пътеката ту връз единия, ту връз другия бряг на реката — от водослива и с Прави Искър чак до висящия праг отсам най-близкия изумруд от съзвездието на Урдините езера, — върви, възхищава се на скалите и водопадите, на столетните борове и стотиците разновидни горски цветя и се чуди где да дене, как да запази в паметта си тая неподправена красота!

(обратно)

III

Колко много Искрове! Бели Искър, Леви Искър и Черни Искър. И Прави Искър от Чанакгьолските езера до Вада. А сетне и Голям Искър, наричан още и Главен Искър — от водослива на Бели и Черни Искър надолу към Самоков. Ала старейшината между всички Искрове е Черни Искър. От неговите извори брои началото си Главния Искър и ведно с него извървява 401 километра от юг на север, преди да се влее в Дунава. Тъй водите на всички Искрове стигат до Черно море. Но Черни Искър има и друго предимство. Той протича през единствената населена долина в Рила или по-право, през единствената вътрешнопланинска оградна котловина. Някои я наричат Говедарската котловина.

Тя е толкова на Говедарци, колкото на Доспей махала или на Маджаре. А защо да пренебрегваме Мала Църква, край която минава Леви Искър, след като излезе от тесния пролом, или селото Бели Искър, кацнало само на хвърлей камък от моста, под който Черни Искър прибира водите на своя бял събрат? Тия селца са били известни още в турско време като Искърските махали. Или само като Искровете. Тъй ги наричат и самоковци. В народната географска номенклатура Искровете са и реките, и селцата край тях, та дори и самата котловинна долина на Черни Искър.

Каква прекрасна долина! Просто неповторима… Наистина има и други долини в Рила, всяка взела и името, и чара на своята река. Или на нейния речен басейн. Но като тая на Черни Искър, откраднала по нещо от красотата на всички останали долини, няма друга! Тя не е тъй глуха, като Маричината долина с нейните безмълвни смърчове, изправени като свещи по стръмните скатове, тя няма и чудните прагове на Рилска река и не кънти като нея от шума на водопадите, не е постлана от единия до другия край с килим от пъстри горски цветя като тихата Илийна долина и не омайва всяка есен с багрите на вехнещите листа по короните на букаците, с които се слави долината на Благоевградска Бистрица. В друго се крият нейните предимства. Само тя разкрива изведнъж пред погледа цялото си елипсовидно корито, дълго към петнадесет километра между Вада и водослива на Бели и Черни Искър. Смайва именно тази внезапно разкрила се панорама, пълна с неповторими контрасти — от зъберите по алпийското било, през зелените напречни ридове до нивите в дъното на долината. А и керемидените покриви на селцата сякаш вдъхват живот на чудната гледка.

Петнадесет реки и рекички се спускат между ридовете на север от алпийското било и се вливат в Черни Искър. В почти всички от тях се крие местна, балканска пъстърва. От запад на изток, първа след Прави Искър, е Бялата вода, тоя най-къс приток на Черни Искър. Втора по ред иде пълноводната Урдина река, красива и лете, и зиме. Третата е Мальовица, в която се стичат водите на Мальовишките и Маломальовишките езера. Следват трите Прекорешки сестри, които се спускат с голям увес в доловете между Ловница, Купените и Попова капа, за да се съединят в едно корито, преди да се влеят в Черни Искър някъде между местностите Гьолечица и Надарица. Подир тях идат Малка и Голяма Лопушница, разделени от дългия Лопушки рид. Те също се сливат в едно корито. Дотук стигат гористите склонове. Отвъд, вече в откритото поле, първа протича малката Жупаница. Следват няколко неголеми, ала никога непресъхващи реки, които прорязват самите села: Юрушка река, малката Грековица, която почти разделя Доспей махала от Говедарци, Селската река, вкарана в зидано корито сред площада на това село, и Милчиница, протичаща през съседното село Маджаре. Подир малките Сапорчева река и Светата вода на Балин дол иде Леви Искър, тоя най-голям приток на Черни Искър и с най-голям басейн след него. Бели Искър завършва поредицата току под Пашиница. Но той иде откъм Демиркапия.

По-старите жители на Искровете си спомнят времето, когато Леви Искър се е наричал Луди Искър — тъй чести са били пакостите на тая река. Прозвището е достойно, ако съдим по широкото й корито над Мала Църква. В него реката би се поместила до петдесетина пъти! И тя наистина набъбва дотолкова в ранно лято при проливни дъждове, които стопяват и сетните преспи във високата планина. Ала кой е почернил Черни Искър? И защо неговият друг побратим се нарича Бели Искър? Водите и на единия, и на другия са еднакво бистри и кристално чисти. Може би белите камъни в коритото на Бели Искър, довлечени от мраморните находища към Деянов дол и по-нагоре, в пролома на Демиркапия, обясняват названието на реката? В коритото на Черни Искър няма мраморни отломъци. Скалите в неговото дъно са от гранит, инжекционни гнайси и кварцобиотитови шисти. Те всички имат тъмен оттенък, който се предава и на водите. Или може би страховитите наводнения по Черни Искър, като тия през 1849 и 1855, през 1881 и 1897 година или в по-ново време през 1954 и 1957 година, са го почернили в речника на местните жители? И това е твърде възможно. Едно трето обяснение е, че покрай Бели Искър има проход и отворен, естествен път през планината, към отвъдната Якоруда, докато Черни Искър протича в затворена долина: черен, затворен, непроходим Искър. Черен, ала се вие в една светла, просторна долина!

Остават две други хидрографски забележителности — рекичката Лакатица и Урсуз-вада. Първата е единственият ляв приток на Черни Искър. Малка и лъкатушна, но с речен басейн от 64 кв.км, в който ще бъде изграден огромен язовир в недалечното бъдеще. И е пълна с риба — клен и пъстърва. Втората, известна като Урсуз-вада, учудва и до днес проектантите. Дълбока до една-две педи, широка към три метра и дълга цели петнадесет километра, тя представлява изкуствен канал, чрез който част от водите на Прави Искър се отвеждат до Сапарево. Каналът е бил прокопан с общите усилия на селяните още в 1864 година под ръководството на неукия дюлгерин хаджи Иван и двамата му помощници Петър Пугьов и Митко Бонжилов. Старите хора разправят, че хаджи Иван взимал малко шише, наполовина пълно с вода, заставал на един баир, вдигал шишето пред очи и се заглеждал през него към отсрещния баир: по водата в шишето познавал коя баирчина е по-висока и отгде трябва да мине новата рекичка. Само веднъж сгрешил. Тогава водата отказала да върви по нанагорнището, а селяните били готови да се разотидат. Хаджи Иван начертал друг път и извел барата до височината Свети дух — оттам водата сама плъпнала по нанадолнището, към сухото дере и селото под него…

Чудна, героична епопея е прокарването на тая Урсуз-вада, плод на голяма съобразителност, на несвястно трудолюбие и шопска упоритост. И днес, наминете ли към Сапарево, цялото бухнало в зеленина от хладните и бистри води на далечните Чанакгьолски езера, ще видите хубава плоча паметник отвъд моста, украсена с лика на хаджи Иван и имената на двамата му сподвижници. Тя ще напомня навеки за подвига на самородните неуки инженери отпреди един век, докарали вода в сушавото село. А с водата и благоденствие на съселяните си.

Благоденствието на искровци е свързано с горите, с планинските пасбища, с плодородието на почвата. Растителността е сравнително бедна. Само горите са обширни. Те са предимно смърчови и борови, с доста ели и няколко петна от бяла мура по ридовете — към Средонос, над Юрушкото градище и по пътя за Мальовица. В полето виреят предимно картофите, ленът и ечемикът. Слънчогледът остава недоразвит, а царевицата е непозната. В селцата се срещат и плодни дръвчета — сливи, ябълки и круши, — но те рядко дават плод поради късните пролетни слани. Само дивите джанки връзват почти ежегодно. И стотиците неизкоренени шипкови храсти. През последните години градинските малини обсебват все по-големи площи и дават добър доход. Ала полето, същинското поле в Искровете, е смешно малко, нивите съвсем не достигат, песъкливата почва бързо попива влагата. Полето започва почти от десния бряг на Черни Искър, на юг от селските дворища, пролазва по полегатия скат към горите и само подир един-два километра опира в тях. Някога тук са расли високи смърчове и борове, изсечени от първите поселници. Брадвите им са спрели до стръмния горист пояс. Ниви се срещат и по заравнените части от билото на Лакатишка Рила, та дори и по нейните доста стръмни южни склонове. Тук всяка педя що-годе равна земя е оползотворена. Ниви има даже на връх Зекирица въпреки неговите 1734 метра надморска височина!

Чудно, нали? Ниви на такава надморска височина! Загадката се крие в особените климатични условия на дълбоката котловинна долина. Оградена отвред с планини, тя е странно тиха и безветрена. И почти без мъгли. Наистина силно изстудени въздушни маси се спускат зиме от насрещното алпийско било, но те не се задържат в долината и сякаш отминават надолу по течението на Черни Искър към Самоков и неговото високо поле. Там се сгъстяват в мъгли. В такива зимни дни температурата в Самоков е много по-ниска, отколкото в Искровете. Огрени от косото зимно слънце, мъглите понякога пролазват нагоре по реката, за да стигнат към пладне до Маджаре и Говедарци, но после пак се отдръпват назад. Тогава слънцето грее и над селцата, и над полето, и над цялата долина. А тя почива под дебела снежна покривка. Снегът пада отрано, понякога още в началото на октомври, и не се вдига от полето докъм средата на април. Снеговалежи се случват и през лятото. Не много отдавна, на 19 август 1949 година, долината и цялото поле с още неузрелите ечмени ниви бяха застлани за една нощ с педя дебел сняг! Стари хора помнят сняг да е превалявал и към средата на юли, около Петровден, а някои дори твърдят, че веднъж, в турско време, снопове с още зелен ечемик стояли неприбрани по нивята докъм Димитровден, затрупани от много дебел сняг… Тогава хитрите искровци използували бедата, за да издействуват намаление на данъците си. И то за дълги години.

През пролетта и есента дневната амплитуда на температурата е много малка. Призори, почти до края на май, термометърът често показва нула градуса. Тогава температурите към пладне не са високи. Те нарастват с удължаването на дните и по-обилното слънчево нагряване. А дойде ли първата половина на юни и цъфнат ли милионите борове и смърчове по напречните ридове, небето синее, тревата бързо избуява и ветрецът вдига същински облаци от жълт боров прашец, разнася ги от единия до другия край на долината и тя цялата ухае на бор. По това време и птичките пеят по клоните, и катеричките се катерят по смърчовите стволи, и орлите кръжат в синевата на простора. Раздвижват се и мечките в тъмните гори, пробягват сърни и елени през цъфналите поляни. Щастливци измежду планинарите могат да зърнат и диви кози. Стада от тях се срещат и по Купените, и по урвите над Урдина река, докато мечките и сърните бродят най-вече в горите между Селската река и Краище, а дивите петли — предимно в местността Плана над Гьолечица, по пътя за Мальовица. До недавна имаше и много глигани, ала повечето от тях измряха от чумата през 1942 година. Напоследък ловците изпотровиха със стрихнин и вълците, а покрай тях и лисиците. От отровните лешове на тия хищници понамаляха и гарваните. Дори орлите пострадаха! А те ведно с мечките са вече на изчезване в цяла Европа.

Такъв е животинският свят в горите над Искровете и по скалите на алпийското било. А хората в селцата нейде в дъното на долината? Те минават за шопи. Ала същински шопи ли са искровци, отгде са се взели, кога и как са населили долината на Черни Искър — ето първите любопитни въпроси, коиго изникват в ума. Те трябва да получат сносен отговор.

Самите селца — пет на брой — не са толкова малки, защото общото им население вече превишава 5300 души. И днес, както в началото на века и към средата на миналото столетие, най-голямото село е Говедарци. Според преброяването от 1956 година това село ведно с с. Доспей махала е наброявало 2408 жители. Говедарчани дълго се бореха да включат Доспей махала към своето село и най-после успяха да се наложат. Сборната община запази името Говедарци. Следват Мала Църква с 888 жители и Маджаре с 550 жители. Броят на къщите почти съответствува на населението.

Странни, необичайни имена имат тия селца. При това Мала Църква доскоро се наричаше Сръбско село, сякаш за отлика от съседното Маджаре, гдето човек би очаквал да срещне потомци на чистокръвни унгарци… Пък и Говедарци, както ще видим, е имало много и различни имена в миналото — Българе и Говедаре, Голямо село, Ново село и Мацакурово… Но нека да не избързваме! Нека да проследим миналото на тая долина още от най-далечни времена, доколкото позволяват оскъдните източници. От римско време до наши дни.

(обратно) (обратно)

Глава II Един изчезнал град

I

Колко безплодни остават усилията на планинаря да издирва развалини по Рила и други паметници на отминали епохи с по-древна култура! Планината сякаш е оставала пуста през вековете. Тя изглежда достойна за прозвището, дадено й от монаха Иван Рилски преди хиляда години когато дошъл да се посели „в тая рилска пустиня“.

Оскъдни са историческите паметници край днешния Самоков, в самото Самоковско поле и около северните подножия на планината. Само Сапарево прави изключение. Това селце е някогашната Германия — важен, може би четвъртият по големина град в Средиземна Дакия, въздигнат от императора Юстиниан и прославил се като родно място на римския пълководец Велизари. Германия е съществувала под това име и като част от българското царство докъм X век. За нея последен споменава арабският географ Идризи, минал оттам два века по-късно. Тя няма нищо общо с Германщица (река Джерман) от известния хрисовул на Иван Шишман. Нищо освен тракийския произход на името. Защото по звук и замисъл тракийското „терма“ отговаря на славянското „горещ“ и на литовското „горме“ за горещина. Името е произлязло от горещите сапаревски извори. Край тях и до днес се срещат дялани гранитни камъни, зидове, стълбове, саркофази, жертвеници и монети от римската епоха. А в самата баня, при прокарването на шосето от Самоков за Дупница през 1911 година, е бил намерен един християнски некронол със стреховидни керемиди, издигнат между V и VI век.

Ала това е всичко. В Самоковското поле почти не се срещат исторически паметници. Самият Самоков е много млад град. За него не говорят и турските историци, когато описват кръвопролитните сражения от 1413 година към Чамурлия и около Сефер-чешме, все в близко съседство с днешния град. Той просто не е съществувал тогава. Само едно местно предание гласи, че турците се спрели при Кяфир-кюстендже или Костенец, а българските защитници на котловината — при днешния Самоков. Но ако градът действително е съществувал по време на турското нашествие, той ще е наброявал само няколко къщи в самото предполие на планината, някъде към Бельова църква.

Почти с хиляда години по-старо от Самоков е близкото село Продановци. В една тракийска могила край него е била намерена медна плоча от императорите Максимилиан и Максим, с която се разрешава на римски легионер да встъпи в брак с местна девойка. Малко по̀ на юг е село Доспей. Крепостта между Продановци и Доспей, наричана „градището“, навярно е била възстановена от император Юстиниан, обновил и самата Германия. Край баните се е намирал стар кастел или римски гарнизон, наречен Рулу. Тъкмо това странно име кара някои по-стари автори (Жеко Радев) да свързват днешното име на планината с римския кастел. Но Рила си остава свързана с траките.

От целебните бани край Сапарево трябва да произхожда и мраморната статуя на бога Асклепия, намерена през 1897 година във водите на Искъра, недалеч от Пасарел. Статуята е в естествена величина, с изпочупени крайници и глава. Надписът е на гръцки. От него личат само думите „кирия Асклепия“. Но самият надпис подсказва произхода на статуята. Тя навярно е била загубена при превоза поради някое наводнение и довлечена от водите на Искъра до Пасарел. А такива наводнения са били твърде чести. Така в една бележка към стара книга самоковецът Г. Митрович съобщава: „Да се знае кога се връща Искъро при Калково назад за нишан месец май 24 ден, 1850 лето сене“. С други думи, още преди стотина години Искър сам е посочил мястото, гдето е трябвало да се издигне стената на днешния язовир… Колкото до кирия Асклепия, бог на медицината и баща на Хигия, той е много по-стар. Трябва да отнесем статуята му към втория век. И това не е единственият спомен за него в нашите предели. Срещаме го и другаде. На една автономна медна пара̀ от първия век, сечена в древна Пауталия или днешния Кюстендил, е изрязана главата на същия бог Асклепия, докато на обратната страна личи змия, знак на целебни извори, и името на Пауталия. Днес тоя Асклепия се намира в подземията на Археологическия музей.

Но Пасарел, пък даже и Сапарево с близките Продановци и Доспей са все пак твърде отдалечени от Искровете. Какви исторически паметници се срещат в долината на Черни Искър? Никакви или почти никакви… Запитате ли стари искровци за подобни старини, те ще попремигат и хитро ще ви насочат към два големи заоблени камъни, странно прилични отдалеч на вкаменени волове в средата на малка поляна по плещите на Калбура. Воловете почиват от векове в тревистата поляна. Далече под тях, покрай самия Искър, се намира друг интересен камък с явни следи от острието на каменарско длето, а там никой искровец не е дълбал камъни… Случаен овчар ще ви посочи и трети камък в близката околност с ясни отпечатъци на кучи крак върху иначе съвсем равната плоскост. И толкоз! Човек неволно се пита дали шопите не го подлъгват.

Една друга загадка от камъни се крие в дъното на долината, близо до Вада. Там са натрупани на няколко места грамадни количества от чудно заоблени и почти еднакви по размер камъни и всяка от тия купчини съперничи по големина с прилична тракийска могила. Те едва ли са били струпани случайно в тоя ред. И сякаш да подсили загадката, друга поредица от камъни личи в землището на Урсуз-вада, заключено между началните потоци на Прави Искър и Джерман. Те явно са редени от човешка ръка. Дали не сочат пътя към езерата и не представлява ли днешната практика на туристите да маркират пътечките по голите ридове с възправени купчинки от камъни една несъзнателна заемка от времето, когато е бил нареден този старинен пътепоказател? Или пък камъните са били поставени с някаква друга, неизвестна цел!

Но ето и нещо по-съществено. Върху малък заоблен връх между реките Юрушка и Грековица с хубав изглед към долината и само на половина час път от почивните станции в Говедарци се намират останки от як дебел зид. След първите няколко метра той се скрива в земята, обрасла с хвойни, и вече не се показва. Искровци го наричат „Юрушкото градище“. Ала и реката, която протича западно от това заоблено връхче, също се казва Юрушка река и човек се чуди дали градището е дало името на реката или обратното е вярно. Защото градището може да е останало от една по-стара епоха. Затова нека да се позанимаем малко с юруците.

Дошли в Балканския полуостров към края на XV и началото на XVI век, юруците — тези скитници-пастири, известни още и като „коняри“, понеже били преселници от град Кония в Мала Азия, са се поселвали край планините с високи алпийски пасбища. Имало ги е и в Самоковско, в Ихтиманско и Ямболско, та дори и в Плевенско отвъд Стара планина. Поселищата им били управлявани от бейове юруци. Турският пътешественик Евлия Челеби наброява осем такива бейства по нашите земи към средата на XVII век. По време на война, както изглежда, юрушките бейове са се грижили за извозването на артилерията и стенобойните машини. Но самите юруци са били мирни, кротки пастири, оседнали само зиме в селищата си. От пролет до есен те бродили със стадата си по тревистите чалове.

И в Самоковско е имало юрушки поселища. Запазени са имената на петнадесет юрушки махали в обширния някога самоковски санджак. Но само имената на махалите. Поради живота си на скитници юруците не са градили здрави каменни къщи и днес почти не се срещат развалини и други останки от селищата им. Те никога не са издигали и градища или крепости. Не са имали нужда от такива. При това техните военни задължения не са включвали строежа на крепости, пък и какви причини биха могли да наложат на турските военачалници да издигнат, макар и малка крепост в глухата и затворена долина на Черни Искър, в която няма нито белег от други, по-късни турски строежи! Турците въобще не са се поселвали в Искровете…

И тъй, трябва да приемем, че Юрушкото градище в долината на Черни Искър не е строено от юруците. Те навярно са го заварили в развалини. И ако все пак са дали името си на градището, това е станало по-късно и по околен път, когато прадедите на днешните искровци са били принудени да търпят малоазиатските пришълци в планината, а те, юруците, са станували с овцете си по близките тревисти поляни. Самото заоблено връхче на градището представлява такава поляна. Бачията трябва да е била долу, при реката, която искровци са почнали да наричат Юрушка река. Впоследствие по името на реката е било наречено и самото градище. То е останало от една по-раншна епоха — от византийско или римско време, и само разкопки биха могли да ни разкрият истината, заровена в неговите зидове.

Искровци с готовност ще ви покажат и други развалини близо до пътечката между Овнарско и Преките реки. Това е Яничерското градище. Заразправят ли за него, селяните ще вмъкнат и легендата за магарето, станало вече класическо с честите си аналогични подвизи в други краища на страната. Ако на свой ред я повтарям сега, то е само заради чешмата с лъвската уста при Овнарско, позната на хиляди планинари и поклонници на Мальовица. Накратко, градището било обсадено. Защитниците се снабдявали с вода чрез канал от калени кюнци в земята. Те геройски понасяли обсадата, докато едно прекалено жадно и упорито магаре не надушило течащата вода под повърхността. То разровило почвата и разкрило кюнците. Тогава водопроводът бил прекъснат и обсадените трябвало най-сетне да се предадат… Днес по същия канал е изведена водата до прочутата лъвска чешма.

Останки от старо градище личат и в местността „Календерица“, северозападно от Дебелия рид в Лакатишка Рила. Градището навярно е било във връзка с Шишмановото „кале“ над Самоков, както някои наричат развалините връз темето на Шишманов връх. Но и те, както Яничерското градище, още не е проучено от нашите археолози. А времето го е лишило и от име!

Пак по Лакатишка Рила се срещат и други, още по-скромни следи от развалини. Стар път е водел някога от село Доспей през Шишманов връх и местността „Сухарево“, а оттам по други рътове на Лакатишка Рила към отвъдната Сапаревска баня. Една местност край тоя път се нарича „хано“, според изговора на искровци, а друга е известна като „монастиро“. Под железните плугове често се срещали ивици от червеникава пръст, останала от разрушени и изгнили тухли. Искровци вярват, че тук някъде се е гушел малък параклис или дори манастир, скрит от очите на фанатичните турци.

Но ако заровените в земята тухли изгниват след време като мъртъвците, камъните се запазват дълги векове. Стига нечия стръвна ръка да не ги натроши на парчета. Или да не ги вложи в нов градеж. Тъкмо това е ставало и още става с ония тайнствени поредици от обли и ръбати камъни, осеяли гората в местността „Надарица“ западно от Говедарци и близо до Рибарника. Те се срещат върху площ от кръгло един квадратен километър. Пътят за Овнарско минава над горната им граница. Нужни са малко наблюдателност и въображение, за да се открият останки от основи на скромни жилища между боровете, цели ивици от срутища на дворни стени и дори от други, вече по-дълги зидове, които странно наподобяват укрепена крайселищна ограда. Населението отдавна ги познава. Цели поколения от доспеймахленци и говедарчани са извличали оттам готови камъни за градеж и хубави плочи, скрити под срутените зидове на тоя изчезнал град. Ала никой не знае нещо за него. Няма и легенда. Без да бъдат археолози и като съдят само по очертанията на каменните срутища, искровци догаждат съществуването на някогашния град и го наричат Надар, по името на днешната Надарица. Но в случая те очевидно впрягат колата пред коня. Защото някой турчин, на име Надир, трябва да е бил собственик на тая гора в по-ново време и както е ставало навред из Рила, тукашното население ще е кръстило по него и самата местност, извращавайки чуждицата при нейното побългаряване.

Кой е бил тоя град и какви са били неговите жители? Купища сгурия близо до срутените крайселищни зидове само подсказват рударския поминък на тоя край. Но рударството, процъфтяло тук най-вече в турско време, е било познато и на римляните, та дори и на траките. Преди римляните да въведат построените на вода мадани, желязото е било топено в съвсем прости пещи, разгорещявани с ръчни мехове. Тъй са добивали желязо самите траки и затова се срещат сгуриени находки по високи и безводни места на планините. Сапарево или някогашната Германия се издига върху развалините на древно тракийско село. Друго тракийско поселище е съществувало край Джерман, близо до днешното село Червен бряг, гдето при случайни разкопки са били намерени стари тракийски монети от Раметалк. Известно е също така, че даките — едно от тракийските племена, дало името на по-късната римска провинция Средиземна Дакия — са заграждали и укрепвали поселищата си с каменни стени. Също като при изчезналия град в долината на Черни Искър! Уви, приликите водят към догадки, ала догадките още не са доказателства…

(обратно)

II

Тайната на този изчезнал град е сякаш преплетена в земята с яките коренища на боровете из Надарица. Тя навярно ще остане неразкрита още дълги десетилетия, макар две сравнително скорошни находки да хвърлят известна светлина върху миналото на поселището.

Първата находка е по-отколешна, пък и много по-значителна. През 1931 година овчари от Искровете случайно разкриват три галерии в снагата на планината край Гьолечица, недалеч от самата Надарица. Скоро там пристигат и геолози. Те взимат проби от скалите, проучват рудата и разпознават златната жилка. Галериите наистина са принадлежали на древни златокопачи. Подир нашите геолози пристигат и чуждестранни специалисти, ала си отиват разочаровани: рудата се оказва твърде бедна и не оправдава разработването на шахтите. Но това е друг въпрос. Шахтите са там, в снагата на планината, останали скрити от погледа през незнайни векове — скрити и за самите искровци, до които не е достигнал даже споменът за някогашните златокопачи. А искровци помнят от няколко века!

Галериите неволно ни карат да свързваме златокопачите с изчезналия град и да отхвърляме предположението за неговия тракийски произход. Сега вече то изглежда неправдоподобно. Защото траките са били скитници златотърсачи, неуморни промивачи на златоносните пясъци в реките, но не и рудокопачи. Те не са могли да дълбаят галерии в скалите. Други хора ще са обитавали изчезналия град. И може би тъкмо те са струпали могилите от обли камъни край Вада и наредили поредицата от блокове нагоре по рида, сякаш да сочат пътя към езерата. По-вещи от траките, те са дошли подир тях в долината на Черни Искър. Навярно с римските легиони…

Така стигаме до втората от двете находки. Тя е сравнително по-прясна — от пролетта на 1949 година, но с малко по-длъжка история. И тъй, в оная пролет край Надарица пристигна внушителна група от трудоваци. Момчетата сякоха и чукаха, рязаха и коваха и накрая се настаниха в удобни дъсчени бараки. Дошли бяха, за да останат. Защо? На въпросите на искровци те отговаряха с мълчание. И с вдигане на рамене. „Военна тайна!“ — мислеха селяните.

Тайната се разкри едва когато трудоваците започнаха с иманярска страст да разкопават и разравят няколко големи площи в местността. Това стресна истинските иманяри от Искровете. Ала те скоро се успокоиха — трудоваците копаеха на сто-двеста крачки западно от крайните стени на изчезналия град. Не, там можеше да бъде заровеното имане! И като разбраха, че момчетата в сивите куртки изграждат рибарници, селяните ги оставиха на мира. Само авторът на тези редове продължаваше да се навъртва край тях.

И имаше защо! Като достигнаха дълбочина колкото човешки бой, трудовашките мотики почнаха да изравят парчета от счупени глинени съдове, останки от керемиди, късове от плоски тухли с някакви белези по тях, дребни железни предмети, всевъзможни верижки и миниатюрни металически украшения. Получих разрешение да събирам по-интересните предмети в голям книжен чувал. Началникът наистина беше благосклонен. Само еднъж той прояви известна ревност, като ме накара да разделя на две някакво малко и твърде нежно металическо украшение, потъмняло от многовековния си престой в земята. Отвън то имаше цвета на сух, мухлясал тютюнев лист, ала разчупено, украшението се оказа от мед. Разочарован, началникът ми върна другото парче.

Специалистите от Археологическия музей разгледаха с любопитство предметите в иманярския книжен чувал, който им бях отнесъл, и без никакво колебание определиха тяхната рождена дата: късната римска епоха, може би петия, най-много шестия век от нашата ера. Самите предмети им бяха ненужни. Те не трябваха и на мен. От тях запазих само нежното, счупено на две металическо украшение, та да ми напомня за златната треска на този началник.

Откритието е важно. Градът при Надарица е съществувал през късната римска епоха. Вече разполагаме с една здрава опорна точка, ала тя, взета отделно, е крайно недостатъчна. Как се е казвал този град? Кога е бил изграден и докога е съществувал? Как и защо е запустял, за да изчезне след време от лицето на земята? Ето любопитни въпроси, свързани с миналото на долината на Черни Искър. Отново трябва да правим догадки…

По времето на Юстиниана (483–565) или в късната римска епоха градът Германия вече е бил епископски център и ведно със Сердика, Пауталия, Наисос (Ниш) и Ремесияна (Бяла паланка) — един от главните центрове на Средиземна Дакия. Той е отстоял по права линия само на десетина километра от неизвестното селище при Надарица. Двата града трябва да са били свързани с друм. Такъв съществува и до днес през естествения проход покрай рекичката Лакатица, ала той не е бил граден по римски образец. Това още не предрешава въпроса. Защото и другият, вече споменат друм от „калето“ между Продановци и Доспей, връз Шишманов връх и Сухарево към отвъдното Сапарево — някогашната Германия, също не е строен по римски образец. Такъв скъп друм е бил излишен. Ала той върви по билото, както повечето военни пътища в римско време, и явно е свързвал легионерите от гарнизона край Продановци с военния кастел Рулу при днешното Сапарево. Впрочем двата пътя са се сливали някъде по северното било на Лакатишка Рила, преди да се спуснат към полето. Те се сливат и днес. Но никой не би тръгнал, макар и преди петнадесет века, по билото на Лакатишка Рила, за да стигне от Продановци до Сапарево, щом може да използува по-краткия и сложен път през Клисурския проход. Никой освен някой римски военачалник със своите легионери.

Клисурският проход не е бил използуван и от друг важен римски път, който е свързвал Цариград с Адриатика. За него споменава Христо Семерджиев, историкът на Самоков. Минавал е „през градището Баткун срещу Сараньово, през Габровица, Костенец, Махалата, местността Сефер чешме, Пашаница, Лакатица, Сапаревска баня за към Дупница“. Под Пашаница местният историк разбира долината на Искровете, както повечето автори от едно по-старо поколение. Лакатица означава проходът покрай едноименната река. Тъкмо през този проход е минавал пътят, който е свързал неизвестния изчезнал град при Надарица с някогашната Германия. И понеже Самоков не е съществувал в онова време, съвсем излишно е било за римския друм от Цариград до Адриатика да минава през Пашаница и Лакатица вместо през Клисурския проход, ако в долината на Искровете не е имало важно поселище — изчезналият град при Надарица.

Възможно е и Клисурският проход да е бил използуван за път в онова време. Случайни бележки на древни пътешественици в нашите земи дават повод на Йордан Иванов да смята, че от Кюстендил за Самоков пътят през Дупница е бил двоен, като се е разделял между Цървени бряг (главно място за конак) и местността „Бинеко“ в Разметаница. Според него, по-старо и по-пряко е съобщението Дървени бряг — Яхиново — Бинеко.

Оттам е минавал и римският път по Струма, който е съединявал някогашната Скаптопара (Благоевград) с предишния голям град Стоб над река Рила, а сетне, възвивайки по северните склонове на планината, е стигал до град Германия. Доскоро личеше, а може би и днес още личи как е бил прорязан тоя друм по хълмовете над местността „Таушаница“. Ако римският път е вървял все през северните склонове на планината, преди да мине през Германия, той може да е продължавал на изток и през Клисурския проход.

Но пътищата додяват, сякаш трябва да ги извървяваме от единия до другия край. Неоспоримо е, че при наличието на Клисурския проход стария римски път от Цариград за Адриатика е навлизал дълбоко в долината на Искровете, преди да завие на север в прохода на река Лакатица. Това отклонение е могло да се дължи само на изчезналия град в Надарица. То показва между друго, че селището е било достатъчно голямо и важно от стопанска гледна точка, за да наложи прокарването на пътя през трудния терен на Искровете и Лакатишка Рила. Но кой е бил тоя град и защо не намираме нищо за него в старите извори? Ето въпросът над всички останали въпроси.

Единствен Васил Миков, известният наш археолог, е направил опит още преди тридесетина години да определи името на изчезналия град. Той го нарича Периклер. В кратките си бележки, обнародвани в сп. „Български турист“ (кн. 2, год. XXII), Миков съобщава, че попаднал случайно на частен турски документ, издаден в 1582 година, който обозначавал границите на някаква мера в Искровете и споменавал старинно, тогава несъществуващо селище в долината на Черни Искър с горното име. Впрочем в документа се сочело името, а самият Миков смята, че то трябва да се е отнасяло до изчезналия град. Той не е счел за нужно да обнародва целия текст. Документът остава неизвестен и недостъпен. Бил е в частни ръце, тъй като е представлявал „тапия“ за недвижим имот, а искровци и до днес проявяват странно нежелание да се лишават от подобни, отдавна ненужни турски документи. Някогашните междуселски спорове за мери са ги направили тъй предпазливи.

Доводите на Миков не са убедителни. Ако Периклер е могъл да се запази в спомените на искровци почти до края на XVI столетие, как да обясним странния факт, че в никой друг турски документ от онова време, отнасящ се до Искровете, не се говори за селище с подобно име? В ориенталския отдел на Народната библиотека в София се намират други турски документи за Искровете. Например данъчният списък на овчарите в тия села към 1576 година. Никъде в тях не се среща Периклер, па макар и като изчезнало селище, чиято мера е взела името Надарица. Периклер не се споменава и в хрисовула на Иван Шишман, издаден в 1378 година или кръгло два века преди въпросния документ на Васил Миков. С този хрисовул се определят точните предели на владенията на Рилския манастир, а границата, както ще видим по-нататък, е минавала през долината на Черни Искър. Но да не избързваме! Хрисовула ще разгледаме въз връзка с едно друго предположение за името на изчезналия град.

(обратно)

III

В известния хрисовул на император Василий II от 1019 година, чрез който се определят границите на велбуждското епископство, се споменава непознатият и до днес град Теример. Името странно напомня Периклер. Филолозите не могат да определят с точност дали то има византийски, римски или тракийски произход. Историците не познават такъв град. Той просто е изчезнал. А е влизал в района на някогашното голямо кюстендилско епископство, както гласи самият хрисовул: „И епископът на Велбужд да има в самия Велбужд, в Сътеска, в Германия, в Теример, в Стоб, в Долна Сътеска и в Разлог 15 клирици и 15 парици“. Цитатът е по Йордан Иванов, който предполага, че селището Теример ще се е намирало по северните поли на Рила, ако може да се съди за това по реда, указан в хрисовула на Василий, гдето подир Германия иде Теример и после Стоб.

Преди години покойният Христо Марков, жител на село Доспей и негов доморасъл историк, пръв грабна Теример от поредицата на селища в хрисовула на Василий II и се опита да го присади върху землището на днешното село Продановци, гдето, според него, се намирало „военно пренощувалище“ с малък гарнизон. Прав относно пренощувалището и малкия гарнизон, той очевидно е бил подведен от местния си патриотизъм да свърже Теример с Продановци. Твърдението си основава върху споменатата вече медна плоча на император Максимилиан, с която се разрешава на римския легионер да встъпи в брак с местна девойка. Ала той не си дава сметка, че девойката е могла и да не бъде от Теример и че едно достатъчно голямо поселище като това неизвестно градче би оставило достатъчно големи следи в някогашното си землище. Такива следи от развалини не се срещат край Продановци или Доспей. Има ги само при Надарица.

Градът, както бе изтъкнато, не се споменава и в Шишмановия хрисовул. Споменът за него вече е бил изчезнал. Изчезнал през тия 259 години, които разделят хрисовула на Василий II от тоя на Иван Шишман! Как и защо е престанал да съществува Теример?

Причините са могли да бъдат най-различни: стопански, политически и природни. Стопанските първи изникват в ума. Като предимно рударско поселище поминъкът на неговите жители е могъл да бъде затруднен с постепенното изчерпване на рудните запаси. Новата техника на промиването и топенето на железния пясък чрез впрягане на водна сила предполага свличането на първите примитивни топилни от високите ридове към доловете, а оттам и към полетата. Историята на рударството в Самоков сочи именно този път на развитие: топилните са слезли от плещите на някогашната Пашаница в долината на Искровете и после в самото Самоковско поле. Градът при Надарица, загубил своята икономическа опора, постепенно е престанал да съществува. Запустява, срутва се, просто изчезва…

А политическите събития през този период? Постоянните нахлувания на печенеги и татари в пределите на страната са били съпътствувани с невероятно изтребване на местното население. Наскоро подир 1019 година, когато е бил издаден Василиевият хрисовул с упоменатия Теример, българските земи са били оплячкосани, опожарени и в голяма степен обезлюдени от печенегите, които наброявали към 80 000 души. Такава армия напомня за пълчищата на Атила. След тях се редят нашествията на татарите, най-страшното от които е станало към 1242 година или непосредствено подир смъртта на Иван Асен II. Кръстоносците също така често са подлагали на сеч и опустошение земите ни. А те са минавали и през Западна България. Слизали са дори до Рила! По това време, както ще видим, днешните Искрове или селцата по долината на Черни Искър още не са били поселени. Там е стоял само неизвестният рударски град.

Какво да кажем и за разните природни бедствия? Историкът Скилица споменава за катастрофални земетресения, разтърсили страната ни след обезлюдяването и от печенегите. Най-страшното било през 1026 година. Други силни земетресения се редят по няколко пъти на година в периода 1037 и 1039 години. Те били последвани или предхождани от ужасни суши, от които пресъхвали всички реки, кладенци и извори, или от невиждани наводнения — като онова от 1030 година, когато водите отнесли много хора, добитък и храни, та останалите живи люде гинели от глад. Седем години по-късно, пак според Окилица, сушата в България продължила шест месеца, а след това паднал страшен град, който събарял дърветата и изпочупил покривите на къщите. Тогава дошла и чумата, която дообезлюдила страната!

Забележително е, че покъртителните описания на Скилица за природните бедствия в България се отнасят до периода непосредствено след упоменаването на Теример във Василиевия хрисовул. Особено впечатление правят няколкото силни земетресения между 1026 и 1039 години. Не се ли е сринал и Теример тогава? Нищо чудно. В една геологически неспокойна област, каквато е и до днес оседналата долина на Черни Искър, земетресенията трябва да са били наистина катастрофални. Трусовете лесно са могли да срутят каменните къщи и дворни зидове на някогашния рударски град.

Същото са могли да сторят и наводненията. Една разходка из неголямото землище на изчезналия град в Надарица ще ни убеди в тази възможност. Сега там расте хубава борова гора. Теренът изглежда равен. Но той е прорязан от няколко криви, дълбоки рова, а те не са във връзка с определена река. Нито даже с отделни потоци. Само един малък поток едва ромоли между камъните в песъчливото дъно. Лете той почти пресъхва. Но въпросните ровове явно представляват корита на бързотечни рекички, изровени от внезапно дошли поройни води. Те не са изкопани от човешка ръка — в кривините им не прозира никакъв смислен ред. А водите, придошли с такава сила, са могли да пометат дворните зидове и да сринат самите къщи. Затова под каменните им срутища жителите на Искровете често намират гладки, почти равни по размер плочи, с каквито навярно са били застилани покривите на жилищата.

Да напомним ли отново за дребните находки, изровени от трудовашките мотики при Надарица? Тези украшения, железни предмети и отломъци от глинени съдове почиваха дълбоко в земята под кръгло два метра дебел пласт от пясък, чакъл и много малка рохкава, култивирана земя. Само някое страховито наводнение е могло да ги покрие с такъв речен нанос. А рибарникът е на хвърлей камък от рударския град. Дори само една част от поселището да е била разрушена от водите, техните поражения върху железните топилни и другите стопански съоръжения на незнайните рудари са били достатъчно големи, за да ги принудят да изоставят града. И той неусетно е запустял и заглъхнал в забвение.

Изоставен, заглъхнал, забравен… Но дали рударският град в Надарица наистина е бил Теример? Едно последно съображение в подкрепа на това доста смело предположение се крие в самия ред на велбуждските епархии — тъй, както са изредени в списъка на Василиевия хрисовул. След Велбужд в списъка следва Сътеска (от гръцката дума за клисура), а това селище може да бъде само Бобошево. Подир Сътеска иде Германия, днешното Сапарево, а Теример, четвърти в списъка, е поставен именно между Германия и Стоб. Това отговаря и на географското положение на селищата. С други думи, след като описва една външна дъга по северните поли на Рила от Бобошево до Сапарево, авторът на списъка се връща по обратния път — вече по-навътре в планината, и посочва епархиите на Теример и Стоб, преди да упомене Долна Сътеска и Разлога в дъгата под южните склонове на планината. Никъде другаде по северните и западни склонове на Рила не се намират развалини на достатъчно голямо поселище с неизвестно име, което е могло да бъде център на епархия. Никъде другаде освен в долината на Черни Искър.

Странно наистина, но за един такъв безлюден, пустеещ град се споменава и в тъжната история на кръстоносците, преминали в 1096 година през нашите земи под водителството на Петър Амиенски. Отблъснати от сърбите при Белград, кръстоносците отстъпват на юг. Били към четиридесет хиляди души. При Ниш влизат отново в сражение, този път срещу съюзените войски на българи и сърби, и претърпяват тежко поражение. Едва оцеляват към седем хиляди рицари. „Сам Петър и някои водачи на кръстоносците — пише историкът Николай Державин, — като успели да се спасят от погрома, се пръснали в разни страни и се скитали всред непроходимите български гори дотогава, докато успели наново да се съберат.“ Накрая се приютили в един съвършено безлюден и пустеещ град някъде в гънките на висока заснежена планина. Тук установили своя временен стан. Ала те скоро започнали да изпитват глад и той ги принудил да правят набези на север, към полето отвъд гористата предпланина, за да ограбват зреещите жита на българите. Така могли да оцелеят. Сетне, вече поукрепнали, те продължили похода си на север, към София…

Заснежената планина с пустеещия град в нейните гънки и гористите предпланини на север, към полето на българите, поразително съвпадат с положението на изчезналия град в долината на Черни Искър между високата Рила и ниската Лакатишка Рила. И ако този град действително е бил Теример, каква прилика между участта на кръстоносците и неговата незавидна съдба!

Уви, засега Надарица все още крие своята тайна дълбоко в земята под коренищата на боровете. Черни Искър остава единственият жив свидетел от онази далечна епоха, когато чуковете на незнайните рудари са огласяли дълбоката долина — жив, ала ням свидетел, мълчаливо отнесъл тайната на Надарица през поля и клисури в синия Дунав и оттам в Черно море.

(обратно) (обратно)

Глава III Искровете — легенди и факти

I

Това било отдавна, много отдавна… Полето под Рила било пусто. От Самоков още нямало и помен, макар нейде горе, към Бельова църква, да пушели пет-шест комина връз схлупени покриви. Далече под тия къщи дървен мост прекрачвал Искъра. През него минавал широк друм. Имало и ханче. Там нощували странници от далечни земи, преди да продължат към изгрева, през други планини и реки, дорде стигнат до чудния Цариград при двете морета. Те пътували с кервани, защото времената били размирни. Хора с чужда кръв нахлували понякога в тия места, за да грабят и убиват, да плячкосват и отвличат пленници. Затова селищата се гушели в гористите планински склонове, та при нужда хората да търсят закрила в планината.

Такова селце било и Доспей. Много по-древно от Самоков, то си е още там, само на три километра от града, сгушено от памтивека в дълбокия дол. Сега долните къщи напират към съседното Продановци. Между двете селца имало кале. В него се събирали хората при опасност и пак край него идвали на събор в празнични дни — и доспейчани, и продановчани — за да се веселят с песни и хора. Те били белодрешковци, както всички други жители по левия бряг на Искъра. Но чернодрешковците, що живеели отвъд Искъра, към далечната Марица и Родопите, били много изкусни ковачи и тъкмо те научили дедите на доспейчани да коват желязо.

И тъй, доспейчани промивали речните пясъци в подножието на Рила, гдето двата Искъра се сбирали, та дружно да вървят надолу. От пясъците се утайвали железни зрънца. Тях те поставяли в малки, зидани пещи, пълни догоре с кюмюр, а жаравата раздухвали с ръчни мехове. Цял вол могъл да се изпече в такава жарава! Железните зрънца се стопявали в огъня и се сплитали на кравайчета в дъното на пещите, връз гладките каменни плочи. После вещи ръце ги издърпвали с дълги клещи и пак ги слагали в друга, вече по-малка пещ, та дребните железни кравайчета да се стопят в голяма огнена питка. Тъй се получавало желязото. То било меко и от него лесно могли да се коват мотики и подкови, ножове и синджири.

Стадата на доспейци пасли по тревистите баири над селото, по цяла Лакатишка Рила и оттатък, в пустата долина на Черни Искър, гдето не прониквали студените северни ветрове. Долината била гориста. Но имало и празни, затревени места по-нагоре по реката, гдето сивеели камъните от срутени къщи на забравено поселище. Доспейци обсебили тези поляни. Стадата им били многобройни и лете плъпвали по високите насрещни скатове, минавали и отвъд билото, към голямата седловина на юг от него. Там се срещали с манстирските говеда. Селските пастири и манастирските говедари решили тази седловина да разделя пашата на едните и на другите. А тя била Кобилино бранище!

Подир време един от доспейските пастири, наречен Симон, издигнал зимна кошара за овцете в глухата безлюдна долина — малко над мястото, гдето кротката Лакатица потъва в Черни Искър. Той искал овцете да зимуват при сеното, вместо сам да извозва сеното до Доспей. И други овчари последвали неговия пример. Тъй израсли пет-шест къшли. Ала досадило на пастирите да газят снега до родното село за хляб и кърма и те решили да построят жилища край къшлите. Къщите и къшлите заприличали на същинско село. Нарекли го Махалата — махалата на Доспей или Доспей махала. Скрито от вражи поглед, селцето подело мирен живот.

Отатък, в долината на Бели Искър, съвсем близо до общото легло на двата Искъра, се поселили няколко ковачи от Доспей и Продановци, та да не извозват желязото от близките пещи чак до селата си. Тъй израсли първите къщи на днешното село Бели Искър. При ковачите дошли и другоземни майстори. Изкусни рудари, те скитали по нашите земи и търсели щастието си край реките с железни пясъци. Белоискровци ги наричали латинци и папищани. Те не били лоши хора. Едни не се задържали за дълго в селото, други се поселили завинаги в него. И заживели в мир и любов с българите.

Доспеймахленци не останали дълго време сами в долината на Черни Искър. Случило се така, че в тия размирни години трима братя сърби от знатен болярски род се скарали със своя владетел, побягнали от сръбските земи и се преселили ведно с челядта и слугите си близо до клисурата на Леви Искър. Сърбите били опитни рудари и почнали да топят железния пясък в големи пещи, наричани видни. Бошко, най-старият от братята, построил и мадан недалеч от мястото, гдето Бели Искър се влива в Черни Искър. Нарекли го Бошков мадан. Доскоро имало старци в Искровете, които помнели мадана, а мястото и сега се нарича така.

Подир време тоя Бошко ведно с братята си Петър и Никола издигнали още един мадан близо до поселището си и току над реката. Сега вече работите на братята потръгнали много добре. От благодарност към бога Петър построил и малка църквичка, като я нарекъл на своя светец. Тя личи и до днес. По нея искровци прекръстили сръбското селище на Мала Църква. Ала това станало в по-ново време, когато кръвта в жилите на някогашните сръбскоселци се била омесила с българска кръв. Дотогава поселището се наричало Сръбско село.

Към тези две селца в долината на Черни Искър скоро се прибавило и трето. Тоя път преселниците дошли откъм север, отвъд Лакатишка Рила, гдето имало селище с името Мацакурово. То било съседно на Сапарево. Пет-шест къщи от това селце, все на овчари и говедари, се поселили заради пашата в Искровете, недалеч от Доспей махала и край днешната Селска река. Между тях имало един-два рода, побягнали от далечните македонски земи и Арнаутлъка. Селцето си те нарекли Мацакурово, като отвъдното Мацакурово. Тъй и пчелите се роят от стария кошер, за да образуват нов.

Сега настанали тежки времена за българите, защото към Рила вече наближавали турските орди. Българският цар им дал отпор край Искъра. Но турците разбили Иван Шишман. Разгневени от съпротивата, те се втурнали подир неговите войски и навлезли в Искровете, избили маданджиите в Бели Искър и Сръбско село и отминали нагоре по Лакатица, за да довършат българските воини в клисурския проход. Страшни били техните зверства. В Сръбско село те избили целия род на Бошко, ала запазили челядта на братята му, та да има кой да кове желязото в маданите. Запазени били и видните край Бели Искър. Тогава дошла и пустата ангария!

А тя, ангарията, била страшна, защото турците били петимни за желязо и сами устроили нови мадани в Искровете, като карали селяните насила да горят кюмюр и да правят железните пясъци, без да им плащат грош за тежкия труд. Белоискровци и сръбскоселци били предимно ковачи, а мацакурци и доспеймахленци станали кюмюрджии. Само жените не работили ангария. Те комай изхранвали и мъжете, и челядта си, като търчали от сутрин до вечер подир овцете. Станали толкова безстрашни, че ходели дори с говедата по далечните чалове, гдето мъжете им сечели гора за кюмюр.

Като завзели всички земи около Рила, турците не оставяли на мира и монасите в Рилския манастир — нападали ги и ги ограбвали, а веднъж дори подпалили светата обител и изклали до крак всички калугери. В чудо се видели неколцината манастирски говедари, останали живи ято високите чалове на планината. Наближавала зима, а те не знаели где да откарат говедата. Манастирът бил в развалини. Тогава едни от тях се сетили за искровските пастири, с които се срещали по чаловете, и всички решили да дирят подслон при тях. Така говедарите превалили билото и слезли в долината на Черни Искър.

Доспеймахленци посрещнали като братя тия сироти манастирски говедари. Приютили ги в къщите си, дали им и сено срещу част от говедата и не оставили нито един ерген неоженен след зимните седенки. Така манастирските говедари се сродили с доспеймахленци. И като получили празни места за дворни селища между старите къщи над Черни Искър и край Юрушка река, те сами побързали да си изградят жилища и в тях да срещнат новата зима. Образували отделна махала. Доспеймахленци и другите искровци почнали да наричат тяхното поселище с името Говедаре. Тъй му останало името през вековете. То било много по-близко до Доспей махала, отколкото до съседното Мацакурово.

Ала след радостите често идват скърби. Писано било на Доспеймахленци, и само на тях, да преживеят голяма беда. Черни Искър придошъл. Водите се върнали назад като заприщени, просто се надигнали до кошарите, стигнали до къщите и се стаили, сетне, дорде стопаните да се окопитят и изведат стадата, изведнъж хукнали надолу с гръм и трясък, защото язът от навлечени дървета и грамадни камъни се бил отприщил. Вълните понесли отломъци от греди и врати, удавени шилета, черги и друга покъщнина. Пострадали най-вече потомствените къщи на оня Симон от Доспей, който пръв се бил поселил на това място.

Симоновци се юрнали покрай Черни Искър да спасяват де що могат. Помогнала им самата река. При първия завой, само на километър под съборените къщи, вълните изхвърлили на десния бряг дебели греди и цели, още неразбити покриви. Задъхани, симоновци бързо ги извличали на сушина. Но дребната им покъщнина изчезнала в мътните води. Толкова голяма била мъката им по съборените къщи и загубените вещи, че вече не рачили да вдигнат нови жилища в предишните си дворове, силно затлачени от водите. Струпали камъни край извлечените греди и покриви и там си построили още по-здрави къщи. След време забравили мъката си по старите жилища. Останал само споменът за тях.

Така Доспей махала се роила на две отделни махали — горна и долна. Над горната махала били къщите на манастирските говедари, а над долната — тия на преселниците от Мацакурово. Събрали се четири отделни махали. И понеже в долната от двете доспеймахленски махали живеели предимно потомците на някогашния Симон, техните съседи от другите махали почнали да наричат селището Симоновци. Над него, край селската река, било Мацакурово. По-нагоре, по двата бряга на Юрушка река, се издигнали къщите на Говедаре — на отколешните манастирски говедари, а под тях, близо до Черни Искър, се мъдрили оцелелите кошари и къщи на старото Доспей махала.

В онези далечни времена мерата стигала и за четирите махали, защото и къщите не били много, пък и мъжете, отрудени от дългата ангария, не могли да изорават много ниви в полето. Мацакурското поле започвало току над селото, по двата бряга на Селската река, ширело се до гората на юг, а на запад опирало в Грековица. Между нея и Юрушка река имало гъста гора. Полето отвъд Юрушка река било поделено между жителите на Говедаре и на Доспей махала. Симоновци се отказали от своя дял в това поле, защото старите им ниви били твърде отдалечени от новите къщи и за да не се карат за ливади и орници с мацакурци, те обсебили свободната мера на изток от Селската река чак до малката Милчиница. Отвъд нея, през неголяма гора, било землището на Сръбско село.

Турците зачитали тая подялба на полето между отделните селца, докато на един паша не хрумнало да пресели в долината на Черни Искър няколко къщи на ковачи от Татар-гечит, малко на юг от Самоков. Тия ковачи, наречени маджири, пакостели на съседите си и дори се опитали да ограбят пощата с царската хазна. Затова самоковският аянин решил да ги посели в Искровете. Избрал им хубаво, заравнено землище между Симоновци и Сръбско село, някъде досам Милчиница, и там им заповядал да устроят новите си жилища. А те не били хубави. Край Татар-гечит маджирите живеели в землянки. Землянки вдигнали и тук — горе, на високото, и в ливадите под пътя, недалеч от Черни Искър. И се смразили със съседите си заради мерата.

Така изникнало и Маджаре, петото от искровските селца. Но умрял самоковският аянин и враждата за границите на мерата пламнала с нова сила. И симоновци, и мацакурци се сдърпали с маджарци. Скарали се и помежду си. Защото маджарци отнели на симоновци част от мерата на запад от Милчиница, а ощетените симоновци обсебили част от полето на мацакурци, източно от Селската река. Старейшините на трите села все не могли да се погодят, а хората се множели и нуждите ставали все по-големи.

Тогава старците от Мацакурово решили да прибягнат до хитрост и умело да използуват слабостта на новия самоковски бей към една от момите в селото. Те надумали момата да изпроси от бея не дар за себе си, а за цялото село, като го накара да върне границите на симоновската мера пак до Милчиница. Тогава Мацакурово щяло да си вземе обратно отнетите му земи от съседното Симоновци. Така и станало. Трогнал се беят от молбата на момата, от баниците, с които го гощавала, и от кръшното хоро, което играела пред него, и заповядал на маджарци да се приберат оттатък Милчиница. И те, преселниците, преклонили глава.

(обратно)

II

Такива са легендите за поселването на Искровете, украсявани от едни и видоизменявани от други — според вкусовете, въображението и местния патриотизъм на старците от петте отделни селца. Една кратка справка ще ни убеди, че тези легенди не извращават миналото като замъглено разкривено огледало. Картините са ясни и не противоречат на историческите факти, събития и движения. Само времето на поселването не е точно изяснено. Ала и тук легендите идват на помощ: всички днешни селца в Искровете, освен Маджаре, са били заселени преди турското нашествие.

Да започнем с Маджаре! Преселването на цели села или групи от хора е било често явление в турско време. Дори дълго преди турското нашествие. Известно е, че жителите на Рельово са били доведени отнякъде и поселени на това място, за да плавят руда. Рельово се намира близо до Татар-гечит, отгдето са били преселени потомците на днешните маджарци. И тъй както доскоро жителите на съседните до Рельово села са наричали рельовци с прозвището „елинци“, дадено им заради техния чуждинен произход, така и днешните искровци наричат жителите на Маджаре с прозвището „маджири“.

Маджарци са маджири, а това още не значи, че не са българи. Дори легендата за тях премълчава произхода им. Тя само сочи предишното им поселище в Татар-гечит. И понеже е известно от историята, че в XIV и XV век саксонци са копаели руда в Босна, Сърбия и България, повикани в тези земи откъм Унгария и Седмоградско, мнозина са склонни да търсят унгарска кръв в жилите на някогашните маджарци. Това не е изключено, ала е малко вероятно, защото преселниците маджари, като членове на едно по-културно племе, не биха живели в землянки както при Татар-гечит, така и край Черни Искър.

Тогава отгде произлиза странното име на поселището им? Само от извращението на „мухаджир“, тая турска дума за преселник. В Искровете ще ви кажат, че първите маржарци са били маджири, а не маджари и дори ще наблегнат върху и-то. При бързия изговор побългарената чуждица мухаджири се е превърнала в маджири. Прозвището се е запазило не само поради късното идване на маджарци в долината, но и поради тяхното насилствено преселване от Татар-гечит. От извращението на маджири произлиза и Маджаре, с ударението върху първата сричка. В по-раншните турски документи за Искровете селото изобщо не се споменава.

Тъкмо късното поселване на маджарци в долината на Искровете е сигурен довод срещу предположението за техния иностранен произход. Саксонци, маджари, хървати и сърби са разработвали рудните залежи в нашите земи както през Второто българско царство, така и през първите два века от турското владичество и местното население в Самоковско ги е наричало с общото име „маджари“. Ала преселването на маджарци е станало много по-късно — толкова късно, че при Освобождението селището им е наброявало едва петнадесетина къщи. Дори църквата им е била съградена чак в 1898 година.

Какви лоши „католици“!… При това в Маджаре не е запазено предание за прадеди чужденци.

Ала легендата за Бели Искър боязливо вмъква „латинци и папищане“ между основателите на селото. И те като самите белоискровци са били ковачи. Край селото е имало много железни топилни. В по-късно време наоколо са се издигали няколко мадана: тоя под самото село, по левия бряг на Бели Искър, Бошков мадан, близко до водослива на двата Искъра, мадан Етровица, малко по-нагоре по Черни Искър, срещу днешната Гюргьова чешма, маданът Близнаците срещу него, отвъд реката, маданът Могилите под Пашиница. Ковачи имало и в другите селца.

Пресилено би било да дирим „латинци и папищане“ между първите заселници в Бели Искър само въз основа на известната народна песен из тоя край, в която се оплаква съдбата на умряло „латинче“ или в често срещаното женско име Латинка, или в мъжкото име Мартин, запазило се доскоро като презиме и в близкото Маджаре, или накрай в русия среден тип и в светлите очи на белоискровци. Но не бива и да отхвърляме това предание, защото още в ранните години на Самоков, както твърди Христо Семерджиев, там е имало цяла колония от „латинци, папищанье, навярно саксонци“, които имали черква при Самоков, в горната чаршия, и друга при село Алино. Някои от тези „латинци“ са могли да се поселят и в Бели Искър.

Стигнем ли до преданието за поселването на Доспей махала и на роилата се от това село долна махала Симоновци, вече стъпваме на по-сигурна почва. Доскоро в ръцете на старци от Доспей и Доспей махала се намираха стари турски документи, ревниво пазени през вековете, които потвърждават общата собственост на двете села върху известни рилски пасбища и рътове. Веднъж дори доспейци замолили доспеймахленци да им заемат някои от тези документи във връзка с процес за общинска мера с друго село, ала доспеймахленци отказали да изпълнят молбата от страх да не би чрез документите да се разнищи дългата история на общите владения и да се накърнят установените им права върху голяма част от бившите имоти на доспейци. Родството си е родство, дорде не опре в сметката! Ала тъкмо общото владение на известни имоти обяснява защо доспеймахленци са плащали данъците си до 1848 година не отделно, както са постъпвали другите селца в Искровете, а чрез доспейци отвъд Лакатишка Рила. Това потвърждава легендата и показва, че Доспей махала е рожба на Доспей.

Същото важи и за двете части на Доспей махала. Някогашните симоновци, днес жители на долната от двете махали, имат родствени връзки предимно с горномахленци, пък и имотите им бяха в полето на Доспей махала. Не всички имоти, разбира се, защото на изток тяхната мера се простираше до Милчиница. Но много горномахленски родове имаха орници и ливади по рида Сухарево, отколе почти изцяло в притежание на долномахленци, а те на свой ред имаха доста ниви в полето между Юрушка река и Жупаница, гдето се ширеха горномахленци. Общите родови прякори и общите имоти говорят за общото потекло на горномахленци и симоновци, както гласи легендата.

Преданието за Говедаре — поселището на бившите манастирски говедари и доспеймахленски зетьове — също има известна историческа опора. В един манастирски документ от 1466 година се казва изрично, че обителта е била запустяла от много години. Пак към същото време се отнася и разказът на Владислав Граматик за тримата възобновители на манастира, братята Йоасаф, Давид и Теофан: „Те намериха всички сгради на обителта на преподобния порутени и напълно разрушени, с изключение само на църквата и кулата“. А тъкмо така гласи и легендата. Поселването на манастирските говедари в долината на Черни Искър ще е станало наскоро подир турското нашествие и дълго преди 1451 година, когато споменатите трима братя започват възстановяването на обителта.

Легендата за Мацакурово не се нуждае от потвърждение поради еднаквите имена на двете селца — майката и рожбата — оттатък и отсам Лакатишка Рила. „Между Баня и Сапарево на десния бряг (на Джерман) се намира село с чудното име Мацакурево“ — пише Иречек. До Освобождението Сапаревска баня се числяла към самоковската кааза, ала подир това преминала към Дупнишка околия. Но Мацакурово край Черни Искър продължавало да бъде в Самоковска околия. Честите недоразумения наложили промяна. И към 1885 г., както съобщава Христо Марков, един състав от Окръжната постоянна комисия в София пренаименувал селото рожба в Говедарци, отхвърляйки старото име и „поради съдържащата се в него заплаха за обществения морал“… Името Говедарци е било познато и отпреди, както ще видим по-нататък във връзка с различните превъплъщения на Мацакурово през турското владичество.

Остава легендата за Сръбско село или за днешната Мала Църква. Тя също има здрава историческа опора. Известно е, че през първата половина на XI век в Средец били заселени разбитите печенеги, заддунавски чергари от турски произход. Стотина години по-късно, или между 1143 и 1180 година, цар Мануил Комнен заселил в околността й пленници сърби, от които, както предполага Иречек, „водят потеклото си днешните Сръбско село и Сръбски Самоков в близката самоковска околия“. Бошко наистина е могъл да се пресели в Искровете нейде от Софийско, но легендата го представя като беглец от своя владетел и не като пленник. Той навярно е дошъл откъм запад.

Може би от близката Дупница, наричана от турците „Гюмюш дере“ заради сребърните находища край нея, или от по-далечния Кюстендил, попаднал в сръбски ръце след 1282 година, или от самата Сърбия, изпаднала в страшни междуособици седемдесет години по-късно, подир смъртта на Стефан Душана? Въпрос на догадки и предположения. Рудните находища в Самоковско са били известни извън пределите на българското царство дълго преди турското завоевание и един сръбски болярин, принуден да бяга с челядта си поради неуредиците и междуособиците в кралството, лесно е могъл да подири убежище в съседната страна, привлечен от възможността да се отдаде на рударство. Ако Бошко и братята му са се поселили в Искровете тъкмо по това време, остават няколко десетилетия до турското нашествие. В този период Бошко действително е могъл да изгради двата мадана.

По-вероятно изглежда Бошко да се е преселил в Искровете от близката Дупница. В тоя град, както пише Евлия Челеби във връзка с турското завоевание, имало и български, и сръбски велможи, от които било взето поселището. В ръцете на тези велможи са били маданите и самите рудни находища. След разпадането на Душановото кралство Дупница е влизала в северомакедонското княжество на Константиновци и Деяновци, а то е включвало и всички владения на Рилския манастир. Границата на княжеството, според Йордан Иванов, фактически е минавала през горната част от долината на Искровете. Лесно е било за един сръбски велможа да се прехвърли от Дупница в долината на Черни Искър и там да разработи нови рудни находища. И лесно, и разумно — поради станалите междуособици.

Преселването на Бошко и братята му в долината на Черни Искър не представлява единичен акт на сръбското проникване на изток през този разбунен период. Особено в окрайнините на Рила, към рилската обител и Самоковско. Затова свидетелствуват и сръбските евангелия. Такова евангелие е било намерено край основите на старата църквица в Мала Църква, строена, според преданието, от Бошковия брат Петър. Евангелието преминало в собственост на бившия самоковски митрополит Доситей. В библиотеката на Синода се съхранява стар сръбски ръкопис, представляващ четвероевангелие, намерен в църквата на село Шипочене, Самоковско. В една бележка към него е посочена и датата на ръкописа — от 1505 година. И тъй, Бошко не е бил единственият сръбски поселник в тоя край. Трябва да вярваме на легендата за него.

И как да не й вярваме, когато Бошко е оставил такива трайни следи в географската номенклатура на Искровете. И днес местните жители лесно ще посочат мястото на някогашния Бошков мадан малко над водослива на двата Искъра, по левия бряг на Бели Искър. Още преди Освобождението тоя мадан е преминал под същото име в собственост на самоковския израилтянин Маир Алкалай, а това показва, че маданът е съществувал и преди турското нашествие. Инак той би имал друго, турско име. Маданите естествено са преминали в собственост на турците. Бошковият мадан също е принадлежал на един от самоковските бейове, ала нито беят, нито времето са могли да заличат името на мадана в паметта на искровци.

Има и други спомени от Бошко. Недалеч от пролома на Бели Искър се намира горист хълм, който и днес се нарича Бошкова кория. За нея споменава и Павел Делирадев като преразказва една рилска легенда. Тази гора, ширнала се между Бели Искър и Мала Църква, вероятно е снабдявала маданите на Бошко с дърва и кюмюр. Друга такава гора се намира право на юг от Говедарци, край едно малко дере — само на стотина крачки от мястото, гдето Селската река напуща гората и се спуска в полето. Това дере и днес носи името Бошков дол. На много места по стръмнините на този дол и над него често се срещат черни петна в изровената почва, останали от някогашните жижници за дървен кюмюр.

От Бошковите сърби са останали такива паметници в географската номенклатура на Искровете, като името на малката рекичка Жупаница, която протича през полето на доспеймахленци и се влива в Искъра над тяхното село. Жупаница очевидно произлиза от сръбската дума „жупан“. Някои сърбизми са запазени и до днес в говора на малоцърковци. В стари турски документи от преди три века се срещат и такива лични имена като Джуро. Те също напомнят за Бошковите сърби в Искровете.

Странен, почти невероятен изглежда разказът на дядо Мите Янакиев, доскоро един от най-старите жители на Маджаре, който попаднал в Сърбия като пленник в Първата световна война. Там той срещнал сърбин, който му разправил, че някъде в България, в една дълбока долина на голяма планина, се намирало едно тяхно, сръбско село, основано преди векове от неговите деди. Пътят за селото, според запазеното предание, се отделял от главния път в долината при една голяма скала близо до реката. А такава скала действително стърчи недалеч от моста при водослива на Бели и Черни Искър, гдето пътят се раздвоява. Друга, по-малка скала личи край друма близо до Леви Искър. Тъкмо там пътят за някогашното Сръбско село на Бошко рязко се отделя от широкия друм за Говедарци…

(обратно)

III

В тая историческа обстановка на легендите за поселването на Искровете съзнателно не споменах един турски документ, обнародван за пръв път в 1906 година от Христо Семерджиев и намиращ се по това време в архивата на Министерството на външните работи. Като камък сред пътя, тоя документ се опитва да прекатурне и легендите, и историческите факти в тяхна подкрепа. Издаден е бил от Отделението за императорски каиди в султанската дефтерхана по времето на Сюлейман I (1529–1566). Ето важен откъс от него:

„Покойният велик везир Ахмед паша купил със свои пари от някого си Бейгерджи-яхъ известни празни места, називаеми още от завоеванието с имената Бели Искър и Черни Искър, находящи се в Самоковска околия, и издействувал да се обложат с определен императорски данък сто аспри. След това с робите, които купил със собствени пари, основал на тези места селата Българе, Маджаре и Сърби, които благодарение на неговите средства станали цветущи, и подал молба да му се издаде крепостен акт за казаните села и празните им земи. Вследствие на тази молба покойният султан Сюлейман хан благоволил да издаде едно мюлкнаме, по силата на което поменатият Ахмед паша станал притежател на поземления данък в казаните земи, на основаните с робите му три села, находящи се вътре в тези земи, на определените им заселища, както и на дърветата, реките, хълмовете и другите принадлежности, а тъй също той имал право да се ползува от безстопанствения и дошлия в неговите владения добитък, от държавните приходи, от имотите на изчезналите и безвестно отсъствуващите, от глобите за престъпления и злодеяния, от храните и други приходи, както и от всички шерийски произведения и военни данъци. Той можел или сам да владее, като собственост, казаните законни емляци, или да ги продаде, или другиму да ги подари, или пък, ако желае, да ги обяви за вакъфски, без някой да има право да се намесва.“

По-нататък в същия документ са посочени данни за размера на облозите върху трите селца, които показват и тяхната значимост: „Село Черни Искър, називаемо още и Българе-Говедаре, с 10,330 аспри; село Луди Искър, називаемо още и Сърби, с 6,175 аспри; и село Таджилар при Луди Искър с 3,615 аспри.“ Според определените им данъци, село Таджилар (Маджаре) е било най-малкото, Сръбско село е било два пъти по-богато, а това ще рече и два пъти по-голямо, а Българе-Говедаре — три пъти по-голямо от Маджаре. Приблизително същото съотношение се е запазило до края на турското владичество. От не по-малко значение за нас са и различните имена на селищата, защото те косвено потвърждават истинността на легендите. Ала нека по-първо да обсъдим самия документ.

В неговата автентичност не можем да се съмняваме. Документът е съществувал и навярно още съществува. Той е бил споменаван неведнъж в местния самоковски печат, колчем е ставало дума за произхода и поселването на искровци. А много искровци, подбудени от подобни статии в печата, вярват и до днес, че дедите им са били роби на някогашния велик везир Ахмед паша, закупени кой знай откъде — пъстра, безродна сбирщина. Те могат да бъдат спокойни! Въпросният документ е автентичен, ала молбата на наследниците на Ахмед паша, която е предизвикала издаването на самия документ, съдържа неверни данни и доводи, с които те, наследниците, са искали да запазят в свое притежание цялата долина на Черни Искър, заграбена някога от техния виден родственик. Неверни са били и данните, въз основа на които е било издадено мюлкнамето на Ахмед паша, по силата на което той е станал притежател на земите и хората на Искровете.

Първо, нека припомним, че чрез това мюлкнаме с неизвестна дата, издадено през царуването на Сюлейман II (1520–1566) косвено се обезсилва правото на наследниците на великия везир Гаази Кара Мустафа паша да владеят Искровете въз основа на фермана на Баязид II от 1508 година. А според завещанието на пашата, тъкмо религиозната община в Гейбус е наследник и владетел на Джебели Рила. Следователно подобно постановление би било незаконно. За него няма и автентични данни. Именно затова в обнародвания от Хр. Семерджиев документ се казва, че покойният велик везир Ахмед паша бил купил от някого си Бейгерджи-яхъ известни празни места по Бели и Черни Искър. Сведенията са дадени от молителите, а те са наследниците на Ахмед паша. В противен случай служителите в императорската дефтерхана щяха изрично да споменат датата и номера на мюлкнамето, с което Сюлейман II признава на Ахмед паша правото му на собственост върху Искровете. Такава е била възприетата практика, както личи от други подобни постановления за правото на рилските монаси да владеят своя дял от планината.

Никой султан не бе дръзнал да накърни интересите на вакъфа, тая религиозна община в Гейбус, която е наследила Джебели Рила, като прехвърли известен дял от планината върху частно лице, па макар и върху самия велик везир. Религиозният фанатизъм на турците не би допуснал подобен произвол. Затова в молбата на наследниците на Ахмед паша се казва, че покойният им родственик бил купил празните места по Бели и Черни Искър от „някой си“ Бейгерджи-яхъ. Тъй Искровете се поставят извън границите на Джебели Рила и се придават в собственост на неизвестния Бейгерджи-яхъ. Целта е да се заобиколи ферманът на Баязид II от 1508 година и да се предотвратят евентуалните претенции на представителите на вакъфа в далечния малоазиатски град Гейбус. Тези съображения не биха били толкова значими подир един-два века, когато централната власт няма пълен контрол върху далечните земи на империята и мнозина местни сановници произволно и безнаказано заграбват отделни владения, ала са били нужни при царуването на Сюлейман II, наречен Великолепний, именно заради силната и всеобхватна власт, с която е сложил ред в своята велика държава.

При това не е ли чудно, че в молбата на наследниците на Ахмед паша се изтъква и признава едно почти невероятно положение: родственикът им първо купува известните празни места, подир време ги заселва с роби, сетне изчаква селцата да станат цветущи и едва тогава подава молбата да му се издаде мюлкнаме за правособственост! Ако подобно мюлкнаме действително е съществувало, самите наследници са щели да упоменат датата на издаването му, останала неотбелязана и от служителите в императорската дефтерхана. А редно е било още при купуването на празните места да се издаде крепостен акт на новия собственик. Впрочем такъв документ едва ли е бил издаван. Земите са били просто заграбени от Ахмед паша или неговите родственици от името на пашата и с негово благоволение. Маданите в Искровете са били достатъчно голяма примамка. Те са продължавали да носят облаги и подир смъртта на Ахмед паша и тъкмо това е накарало наследниците му да отправят молба до султана за постановление, което да узакони фактическото положение.

Колкото до заселването на Искровете с роби, купени с парите на Ахмед паша, трябва да се изтъкне голямата вероятност именно тоя паша да е заповядал преселването на дедите на днешните маджарци от предишното им местожителство край Татар-гечит в долината на Черни Искър. В такъв случай това ще е станало през царуването на Сюлейман II или между 1520 и 1566 години. Но преселниците не са били роби! Известно е, че робовладението се е запазило за дълго време, ала робите не са заемали някакво място в производството и не са представлявали отделна класа. Те са били използувани изключително като прислуга в султанския двор и в домовете на феодалите. Изглежда невероятно Ахмед паша да е купувал роби, за да ги поселва в Искровете. Още по-малко вероятно е селцата на тия роби в скоро време да са станали цветущи, както гласи обнародваният от Христо Семерджиев документ. При това робите не плащат данъци, а тия от селцата Българе, Маджаре и Сърби са обложени общо с почти 20,000 аспри!

Прави впечатление и пропускът от страна на авторите на документа да упоменат село Бели Искър, макар в него изрично да се изтъква, че покойният велик везир Ахмед паша бил купил известни празни места, називаеми още от завоеванието с имената Бели и Черни Искър. Авторите споменават трите други селца и дори съобщават точния размер на техните облози, а пропускат село Бели Искър! В един друг турски документ, запазен и до днес в Софийската народна библиотека и издаден в 1576 година или точно едно десетилетие подир смъртта на Сюлейман II, се дават сведения за овцевъдите и в Ак Искър (Бели Искър) наред с тия от други искровски села. Случаен ли е този пропуск? Или може би дедите на днешните белоискровци не са били роби…

Законно или незаконо, долината на Черни Искър е преминала във владение на Ахмед паша през царуването на Сюлейман II или между 1520 и 1566 години. Чрез този акт са били застрашени и владенията на рилските монаси. Те често били принуждавани да отправят оплаквания до „императорския диван“ от местните турски феодали, които нарушавали техните права на владение над рилските гори. В отговор на императорската дефтерхана са били издавани фермани и други грамоти, потвърждаващи владенията на монасите. Сам Сюлейман II е издал няколко постановления все в тоя дух, като тия от 1520, 1526, 1540 и 1549 година. Подир него и Селим II потвърждава рилските владения на монасите. Същото върши и Султан Мурад III (1574–1595). Нуждата от тези многократни постановления не подсказва ли колко силен е бил натискът върху рилските монаси от страна на местните феодали и не обяснява ли донякъде и самите заблуди, с които наследниците на Ахмед паша се опитват да издействуват потвърждение на правото им да владеят съседната долина на Черни Искър?

Накратко, обнародваният от Христо Семерджиев документ, макар и автентичен, не може да бъде достоверен. Приведените от него сведения и доводи не отговарят на истината. Те представляват хитро скалъпени заблуди. Отделението за императорски каиди в султанската дефтерхана само приповтаря неверните сведения и доводи, приведени от просителите, без да визира оригинални документи в тяхна подкрепа. Целта е била да се узакони едно фактически съществуващо положение.

Ала тоя неверен документ все пак разкрива известни странички от миналото на Искровете. Той е особено ценен във връзка с имената на искровските селца. И с тяхната сравнителна големина. От приведените в него данни за размера на облозите на трите селца е видно, че Маджаре е най-малкото селце и че Сръбско село е било два пъти по-голямо, а Българе-Говедаре — три пъти по-голямо от него. Приблизително същото съотношение се е запазило до края на турското владичество. Пък и дори в днешно време. Само имената са се променили, защото днес в Искровете е непознато село с името Българе-Говедаре и не съществуват спомени за село Таджилар.

Българе-Говедаре е днешното село Говедарци, обединило в себе си и двете части на Доспей махала, и Говедаре — някогашното поселище на манастирските говедари, и Мацакурово. В началото на въпросния документ селото се нарича Българе, сетне и Българе-Говедаре, с уместната прибавка, че то е известно и като Черни Искър. Това последно име на селището навярно му е било дадено за отлика от село Луди Искър и от неспоменатото в документа село Бели Искър. И ако в началото на документа селцето се нарича Българе, това също е за отлика от селцето Сърби и селцето Маджаре. Но Маджаре е упоменато и като Таджилар — едно друго селце със същото име в ихтиманския край. Обаче в документа изрично се казва „село Таджилар при Луди Искър“, а Луди Искър е Леви Искър. Понеже първите къщи на Маджаре са били построени високо над днешния път, селцето не е било много отдалечено от Леви Искър.

Селцата в Искровете се споменават със същите или леко изменени имена и в други турски документи от XVI век. В цитирания вече документ от 1576 година, който представлява данъчен списък на овцевъдите от някои искровски селца, се среща село Говедар, наречено още и Йеникьой или Ново село. А поселището на манастирските говедари действително е било по-ново и от Доспей махала, и от Мацакурово. В същия данъчен списък се упоменава и село Ак Искър, което е турският превод за Бели Искър, както и село Кулауз Искър. Последното може само да означава Доспей махала, и то горната от неговите две махали, тъй като тя е най-близо до Прави Искър, смисловия превод на Кулауз Искър. Инак би трябвало да допуснем, че е съществувало и друго селце по-нагоре по Черни Искър, някъде към Вада, обаче в Искровете не са запазени определени спомени за подобно селище.

Българе от Ахмедпашовия документ странно напомна селището Българино в хрисовула на Иван Шишман за Рилския манастир. Знаменателно е, че няма друго село с подобно или сродно име по западните и северните поли на Рила. Не стои ли то за днешното Говедарци? Нека да се взрем в самия списък на селищата, както са изредени в хрисовула за границите на манастирските владения. Като описва тези граници, хрисовулът продължава: „… и отдясно на града Стоб в Рила, и низ Рила — в Струма, и въз Струма до Германщица, и въз Германщица до Българино, и въз Българино, та на Песи прескок, и на Агупови колиби, и на Шаак, и на Рибното езеро…“ Германщица е река Джерман. Посоката дотук е от запад към изток — нагоре по Струма до нейния приток Джерман и оттам до селището Българино.

А Българино ще е отстояло на юг от Джерман, защото подир забравените вече местности Песи прескок, Агупови колиби и Шаак иде Рибното езеро. Езерата се намират на юг от Джерман. Възможно е в хрисовула да става дума за друго рибно езеро, а не за едно от двете прекрасни Рибни езера под връх Канарата, между Йоасафица и Кьоравица, отколе включени в манастирските владения. И Сухото езеро отвъд Лопушките върхове е пълно с местна пъстърва… Важното е, че езерата се намират на юг от Джерман и следователно на юг от селището Българино, поставено между Джерман и Рибното езеро. Посоката Германщица — Българино — Рибното езеро сочи долината на Черни Искър и само тая долина! Манастирските владения са граничили със землището на Българино. А това село е могло да бъде само Говедарци…

Шишмановият хрисовул е издаден още преди турското нашествие в българските земи и ако споменатото в него селище Българино е означавало някогашното Българе или Българе-Говедаре, съвсем безпредметен ще стане и спорът дали великият везир Ахмед паша е поселил роби в долината на Черни Искър един век и половина по-късно, през царуването на султан Сюлейман II Великолепния.

(обратно) (обратно)

Глава IV Рударството и ангарията

I

Каква е била участта на Искровете през дългото турско робство? Рударство и ангария. В тия две думи се крие тежката орис на искровци, наследили по неведоми пътища майсторството на древните рудари от долината на Черни Искър. Заговорим ли за някогашния железодобив, мисълта неволно отскача към Самоков. Нали самите самокови дадоха името на града? Ала действителното родно място на самоковското рударство е в приветливата долина на Искровете.

Маданите са съществували и преди турското нашествие. Завоевателите само ги обсебват, избиват някои от собствениците и оставят други да се грижат за тях. Това се потвърждава и от легендата за сръбскоселския Бошко. Такава е била участта на известния Бельо, самоковски маданджия и благодетел, построил църквицата в полите на Рила, която и днес носи неговото име. Но где са били маданите и колко са били те?

Липсват точни данни. Не е било в духа на завоевателите да описват заграбеното, освен когато то преминава в собственост на отделни лица. Тогава те с крепостни актове са заличавали следите на грабежа. Тъкмо тези крепостни актове ни идат в помощ. Ала най-ранните сведения за видните1 и маданите в Самоковския край са от по-късна дата и се отнасят към началото на шестнадесетия век. Така, когато рилските монаси отправят през 1841 година една молба до императорската дефтерхана за потвърждаване на правдините им, в отговора си до тях чиновниците от дефтерханата пишат следното: „В тази планина работили единадесет самокови за желязна руда. Тези самокови с всичките им права принадлежали на Мустафа паша с царски крепостни актове.“ С други думи, още към 1508 година, когато Баязид II подарява Джебели Рила на своя велик везир, в планината вече са действували единадесет мадана. Кои са били те и колко от тях са се намирали в Искровете?

И днес стари искровци ще ви посочат местата на шест мадана в техния край. Един е бил в Бели Искър, ала името му е забравено. Механичният чук на втори мадан е огласял същата долина малко над водослива на двата Искъра. Това е Бошковият мадан. За един от тях, а може би едновременно и за двата Иречек пише следното: „Стигнахме при мястото, гдето се стигат Бели и Черни Искър във великолепна тъмна пустиня между стръмни склонове, в които се намираха цял ред железни пещи, а под копитата на конете постоянно хрущяха железни сгурии“. С други думи, видните са били запазени и подир Освобождението.

Други три мадана са се намирали малко по-нагоре по Черни Искър, край Гюргьова чешма — маданът Етровица отсам чешмата, а другите два, наречени Близнаците или Чифте Мадан, на отвъдния бряг. Там и сега личат купища сгурия. Не същински могили, като ония в Самоковското поле, които бяха разкопани преди година-две и извозени за претопяване в металургичния завод „Ленин“ край Перник, но все пак достатъчно внушителни, за да личат отдалеч. Сгурията е тежка, пълна с желязна руда поради примитивните топилни. Днес тя не струва дори колкото похабените за нея дърва и кюмюр…

Петият искровски мадан се е намирал в Сръбско село. Мястото му личи и сега току под малката стара църквица, изградена от Бошковия брат Петър. Населението го е наричало мадан Църква. Издигал се е по десния бряг на Леви Искър — достатъчно високо над брега, за да бъде предпазен от честите стихийни наводнения, и доста под къщите около църквичката, та да се избегне нуждата от дълъг канал за водата, която е движела механичния чук. Днес вместо високата дървена коруба на мадана се издига корабът на новата малоцърковска църква.

Запазен е споменът и за един шести мадан в Искровете, някъде към Надарица, ала нито името на мадана е известно, нито пък някой може да посочи неговото място. Току под рибарниците, близо до моста на Искъра, и сега има сгуриено находище. То се намира твърде близо до реката, в ниска заравнена местност, леснодостъпна за прииждащите води на Искъра, които са могли да отнесат и мадана. По-вероятно е тук да е била съградена някоя по-малка топилна, а самият мадан да е бил далеч от брега. Запазен е и споменът за малко временно селище на това място.

Към всеки мадан е имало по четири видни, тъй като първичното топене на желязната руда се е извършвало във видните. Известно е, че в района на днешния Самоков е имало 42 видни, от които не по-малко от 30 са били покрай бреговете на Искъра, а другите 12 — по течението на Палакария. Повечето от видните покрай Искъра са били в долината на Черни Искър. Тези видни са оголили ридовете на Лакатишка Рила и те, както ще видим по-нататък, са опустошавали горите по северните склонове на някогашната Пашаница. Затова днес тук рядко се срещат дървета гиганти.

Благодарение най-вече на безплатния труд на раята, броят на маданите е нараствал с течение на времето, особено в близките околности на Самоков. Изглежда, че нови мадани не са били строени в Искровете през последните три века от игото. Общият брой на маданите в Самоковско се увеличава от единадесет в началото на XVI век, както знаем от фермана на Баязид II на 22 към края на следващия век. Ала броят им намалява на 18 през втората половина на XVII век. По-късно, в самото навечерие на Освободителната война, само 12 мадана са действували в тоя край.

С други думи, разцветът на железодобивната индустрия в Самоковско е бил достигнат към XVII век или поне две столетия след завоеванието на страната от турците. Периодът на относителен упадък е настъпил дълго преди Кримската война, когато Отоманската империя разтваря митниците си за сравнително евтините изделия на европейската железодобивна индустрия. Това показва, че техниката е била примитивна, производствените разноски твърде високи въпреки безплатния труд и печалбите недостатъчни за алчните маданджии.

През този период на сравнителен упадък, продължил столетие и половина преди избухването на Кримската война, селцата в долината на Черни Искър постепенно са променяли своя стопански облик. От рудари и кюмюрджии искровци стават предимно ковачи. Маданджиите откриват ковашки работилници. Такива е имало в Бели Искър още от самото заселване на селото, но към тях се прибавят нови годни да приютят много майстори и техните помощници. Бейовете откриват ковачници и в Маджаре, и в другите селца по Черни Искър. Цялата долина е кънтяла от техните чукове.

Споменът за тези ковачи е останал и до днес в прякорите на няколко рода от Маджаре, Бели Искър и Мала Църква. Два или три рода в Маджаре са предавали от поколение на поколение майсторството си като ковачи на подкови и на ножове. Техните потомци и сега носят родовото име Ковачки. Разправя се дори за петима братя ковачи в навечерието на Освободителната война, принудени от турците да коват безброй много подкови за войската: „Ние ще се бием с московците — казвали представителите на властта, — а вие ще правите подкови за нашите коне!“

В Мала Църква е запазен родовият прякор Мадански, явно свързан с някогашните мадани. Ала прякорът няма нищо общо със собствениците на сръбскоселския мадан. Той отдавна е принадлежал на турците. Дедите на днешните Мадански очевидно са работели в самия мадан и тъй са получили прякора си. Пак тъй се обяснява и родовият прякор Баташки, свързан с длъжността на ватаха във всеки мадан. В Доспей махала съществуват няколко къщи, наричани с фамилния прякор Сгуриьовци. С други думи, рударският поминък на населението в Искровете е оставил своя отпечатък и върху родовите прякори.

Според проучванията на лесовъда Илия Радков, към края на XVIII и началото на XIX век в Искровете вече е имало тридесетина ковачници, в които е било обработвано част от добитото желязо в маданите. В тези ковачници са били произвеждани предимно по-дребни железни предмети, като ножове, подкови, синджири, железни куки и клинове. Едри предмети са били ковани в маданите. Под ударите на механичния мадански чук, тежък до 150 килограма, са били ковани дори големи котви за военните кораби в Цариград. За такива котви споменава и Христо Семерджиев, за тях се говори и в старата фамилна хроника на еврейския род Арие от Самоков.

Искровци не са се занимавали само с ковачество през последните два века от турското иго. За тях ангарийният труд е бил твърде разнообразен — донякъде поради близостта на маданите, струпани между Бели Искър и Мала Църква, и отчасти поради прякото им съседство с рилските гори. Искровци са били и въглищари, и ковачи, и кираджии, та даже и работници в самите мадани, в които са били заети докараните нарочно за тази цел майстори от Кюстендилско и Брезнишко. Това важи най-вече за някогашните сръбскоселци. И може би именно поради различните им ангарийни задължения жителите на Сръбско село са били далече най-заможните в Искровете.

Общо взето, селата в някогашния обширен самоковски санджак са били разделени на четири групи във връзка с ангарията. Имало е предимно въглищарски селца, към които отначало са спадали и Искровете.

Втори по значение са били рударските села. Такива са били Драгостиново, Злокучене, Поповяне и Ковачевци, както и повечето махали по течението на Палакария. Към кираджийските села са спадали Доспей, Продановци и Белчин, които се славят и до днес със своите яки брези биволи. Сестримо, Костенец и Радуил са известни като подковачески селца. Към тях трябва да прибавим и Бели Искър, а донякъде и Маджаре. Ала не и Мала Църква.

В ориенталския отдел на Софийската народна библиотека е запазен официален турски опис на имотите на Сръбско село към 1840 година. Според описа, селцето е наброявало 21 къщи или домакинства. Всяка къща е представена чрез домовладиката. Измежду членовете на тези домакинства само един е посочен като въглищар — някой си „кюмюрджи Мито, син на Симеон“. Двамина са посочени с прозвището „аблакчи“ — неизвестно на пръв поглед занятие, свързано с нещо обло или със самото действие на заобляне. Струва ми се, че тъй са били наричани майсторите специалисти при механичния мадански чук, които са превръщали безформените кюлчета желязо в редовна търговска стока, или в дълги обли пръти. Описът съдържа и имената на неколцина ковачи, заети с ковашките работилници. Всички останали мъже са кираджии. А главната грижа на кираджиите е била да извозват прътите от обло желязо до ежеседмичния пазар в Татар Пазарджик.

Цената на желязото в Пазарджик не е била твърдо установена, а се е променяла от една седмица в друга в зависимост от търсенето и предлагането. Облите железни пръти са били връзвани на кантари от по сто оки. Купувачи са идвали от Пловдив и Одрин, от Стара Загора и Казанлък, та даже и от селищата отвъд билото на стария Балкан. Предлагането не е изхождало винаги от самите маданджии. Много мудни за подобна търговия, бейовете са предпочитали да продават желязото най-вече на посредници евреи от самоковския род Арие, които го купували с едно намаление от 10 до 15 гроша на „кантар“ под средната цена от прежния ежеседмичен пазар.

След Танзимата от 1844 година Ариевци са извозвали желязото на свои разноски от самите мадани до Пазарджик, като са използували и услугите на кираджиите от Искровете. Честите пътувания на искровци до Пазарджик, участието им като неми свидетели в този шумен пазар, гдето са си давали среща опитни продавачи и купувачи, както и неизбежните им връзки с други кираджии, дошли от далечни градове, за да извозват закупеното желязо, са разширили техния кръгозор, направили са ги твърде опитни и съобразителни, готови да станат на свой ред самостоятелни търговци при първия сгоден случай. Той се представил едва след Освобождението. Тогава синовете и внуците на някогашните мадански кираджии извозвали избичения от тях дървен материал чак до столицата, за да го продават на пазарището отвъд храма паметник Александър Невски. И никой посредник не е могъл да надхитри неуките искровски шопи.

Но да не избързваме! Искровските кираджии са стигали с воловете и колите си чак до далечния Цариград, колчем пълноводната някога Марица е замръзвала месеци наред и саловете, натоварени с тежки железни пръти, с котви за кораби и дълги корабни синджири, не са могли да отплават от Пазарджик към Одрин и Мраморно море. И тъкмо работата на искровци около маданите, обсебени до един от турски бейове, както и честите им странствувания до Пазарджик, Пловдив и Одрин, а понякога и до самата столица на империята, обясняват изобилието от турцизми в техния говор, макар нито един турски комин да не е пушил в Искровете през дългото робство.

Този допир с другоземци и с далечни земи — както обратната страна на всеки медал — представлява едничката полза за искровци от непоносимата ангария през дългата епоха на робството. Съзнанието на поробените се избистря чрез общуването им със свободни хора. А искровци са срещали такива в Истанбул. И ето, измежду няколкото десетки родолюбиви спомоществуватели на Йоаким Кърчовски, допринесли с лептата си за обнародването през 1819 година на неговите „Поучителни наставления“ — все видни люде от Пловдив до Ниш и от Битоля до Гостивар — срещаме скромните имена на Георги Бързан от Говедарци, на Вълко от Доспей махала и на Спасо от Маджаре! Всеки от тях с внесъл по пет гроша срещу шестстотинте гроша на първия в целия списък — чорбаджи Вълко Чалъков от Пловдив.

(обратно)

II

Никоя легенда в Искровете за неволите на селяците от онова ангарийно време не е тъй тъжна както разказът за безмилостното изсичане на девствените рилски гори. Като хищни лами маданите са изяждали горите за да бълват желязо. Добивано предимно от пясъците на рилските потоци, желязото е оголвало склоновете на планината и е покривало бреговете на реките с огромни пясъчни наноси. Жълтеели са пясъците, пустеели са и голите ридове. Само пойните птички са тъгували по горите. И самите искровци.

Картината не е била тъй нерадостна преди идването на турците по тия места. Тогава маданите са били малко на брой. И в низините. Пък и производството на желязо не е могло да бъде много голямо поради липсата на близки пазари и удобни пътища. То е задоволявало предимно местните нужди. Видните и примитивните топилни на руда пак са гълтали удивителни количества дървена въглища, ала те са били разпръснати по плещите на планината и в долините, далече едни от други, без да налагат безредното оголване на цели рътове и без да пречат на естественото възобновяване на горите.

Жестокото изсичане на горите започва с идването на турците и е свързано както с нуждите на войската от желязо, така и с алчността на бейовете за все по-големи печалби. Тъкмо тези две причини пораждат ангарията. Безплатният труд е налице. И ето, примитивните топилни бързо отстъпват място на здрави видни, а край видните израстват нови и нови мадани. Когато Баязид II подарява Джебели Рила на своя велик везир, маданите са вече единадесет на брой. Това е било към 1508 година. Подир един век те прехвърлят и втората десетица…

Една разходка из Лакатишка Рила, особено край лъкатушните извивки на рекичката, дала името на тая предпланина, ще подскаже и на най-неопитното око какви големи промени са станали в снагата на планината поради изсичането на горите. Някога Лакатица, дълга над тринадесет километра и с три значителни притока, е била много по-голяма и дълбока. Това не личи от днешното й корито. На места то няма и два метра в ширина. И е до педя плитко. Ала коритото почти се слива с бреговете — ниски и затворени пясъчници, останали като спомен от едно по-широко легло, и устието й при водослива с Черни Искър напомня същинска делта на голяма река. Уви, сега Лакатица е по-скромна и от напоителните канали в равните полета!

Всъщност поголовното изсичане на горите е започнало от Лакатишка Рила. Първи са пострадали нейните южни склонове. Те са достатъчно стръмни, за да позволят лесното и бързо спускане на трупите по наклона, и се издигат току над Черни Искър, по който дърветата са могли да бъдат отнасяни близо до маданите и техните видни. Защото пещите са гълтали не само кюмюр, а и дърва за огрев, наричани нагон. Нагон от смърч и бор, от мура и ела. От тия стройни великани са добивани и дървените въглища в тлеещите жижници. А следи от жижници се срещат навред. Има ги и в гънките на Лакатишка Рила, покрай ленивата рекичка, има ги и в самото поле на Говедарци, та дори и в дворищата на крайните къщи в другите селца по Черни Искър. С обезлесени склонове Лакатишка Рила не е могла да задържа влагата от дъждовете. Водите са се стичали в пороища към коритото на реката. Тя е набъбвала, заливала е равнинните места и ги е затлачвала с пясъчни наноси, за да се смали и съсухри подир дъждовете. Такава е тя и днес. Човек трябва да види пакостите й, за да повярва в предишното й пълноводие.

Веднъж оголили склоновете на Лакатишка Рила, селяците са плъзнали с брадвите си на юг от Черни Искър, за да изсичат смърчовете в днешните малки полета на Бели Искър и Маджаре, на Говедарци и Доспей махала. Самите полета не са били толкова нужни за оскъдното земеделие на искровци. За тях са били достатъчни градините край Искъра. При това маданджиите са имали грижата да отпускат от складовете си — срещу заплащане, разбира се — както зърнени храни за работниците в маданите, видните и ковачниците, така и фураж за зимното изхранване на кираджийския добитък. Заплащането е ставало най-често в натура. Ежегодно, в началото на всяка есен, част от овчето стадо на искровци се е превръщало в жито и ечемик, в сол и фуражни храни. Друго не е било нужно на тия селяни.

Подир днешните малки полета идва редът на ридовете между отделните реки, спускащи се по северните плещи на някогашната Пашаница. Първа е била изсечена гъстата Бошкова кория. Брадвите на секачите безмилостно са поваляли дърво след дърво в предишните девствени лесове, а кюмюрджиите са се застоявали за по-дълго във всяка седловина между ридовете. Така са се оформили големите горски поляни по северните склонове на алпийското било. Такива има и към Средонос, и под Будачица, и още по-надолу, към Преслапа и откритата площ край днешната хижа под Мечитите. Тези поляни са били използувани и от юрушките пастири. Ала под сочната трева и днес се крият черните петна на някогашните жижници за дървени въглища.

Колкото по-горе по плещите на Пашаница са възлизали дърварите и въглищарите, толкова по-трудно е ставало за кираджиите да извозват нагона и дървените въглища до маданите. Тогава самите видни почват да се придвижват навътре в долината и нагоре по ридовете, следвайки стъпките на секачите. Те стигат чак до Надарица по Черни Искър и до седловинните поляни по плещите на планината. Споменът за тези видни не е достигнал до нас. Те са били временни топилни. Затова по високите места доскоро са били намирани купища сгурия, чукове на малки самокови и други по-примитивни железни инструменти. Възможно е самото Яничерско градище над Овнарско да е останало от някоя такава видня.

Тъжен ще да е бил тоя поход на брадварите все по-навътре и по-далече в дълбоката долина на Черни Искър, за да оголват рид подир рид от най-източните склонове на Средонос чак до Коджакарица край тризъбия Арамия и все по-нагоре и по-нависоко по плещите на планината, докато накрая цялата ненагледна Пашаница е заприличала на огромно пустеещо сечище. Ала сред тая пустош ненаситните гърла на топилните пак са жадували за кюмюр. Тогава видните постепенно се прехвърлят от долината на Черни Искър към Марица, а горе, по оголените ридове, започва странна и мълчалива борба за надмощие между две жилави дървесни породи — смърчът и нискостъбленият иглолистен клек.

И двете поменати явления се отнасят към първата половина на деветнадесетия век или към края на турското владичество. Ако в разгара на самоковското рударство е имало 12 видни край река Палакария и други 30 по течението на Искъра и предимно в долината на Черни Искър, сега вече в пролома на Марица и в долината на далечната Крива река се наброяват до 43 отделни видни, подхранващи маданите в Радуил, Костенец и Сестримо. Причината за този отлив на изток се крие само в оголването на Лакатишка Рила и насрещната Пашаница поради системното изсичане на горите до пълното изчерпване на запаса. Хищническа, пагубна система, достойна за поробителите…

А борбата между смърча и клека е била наистина драматична. И до днес сред ниския клек стърчат самотни дървета, обикновено от смърчовия вид, с разкривени и полуизсъхнали клони от студените ветрища, които напомнят за отколешния двубой. А той може би продължава и сега, незабелязан от погледа на съвременниците.

Защото за нуждите на видните и другите топилни са били изсичани изключително високостъблени дървета като смърч и бор, мура и ела. Тези дървесни видове обхващат пояса на височина между 1200 и 1800 метра надморско равнище. Над него следва поясът на почти непроходимия нискостъблен иглолистен клек, годен само за огрев и неподходящ за нагона на видните. При цялостното изсичане на високостъблените иглолистни гори по склоновете на Пашаница брадвите на дърварите са достигнали пояса на клека и там са замлъкнали, сякаш доволни от страшната пустош зад тях. Останали без работа, брадварите са напуснали оголените склонове.

Тогава нискостъбленият клек е плъзнал надолу по техните дири, навлизайки все по-навътре в някогашните сечища, за да заеме пространствата на предишните борове и ели, мури и смърчове. Ала подир време високостъблените иглолистни буквално надигат глава. Някое малко борче, запазило се като по чудо от омачкване при безразборното и нехайно поваляне на неговите отколешни събратя гиганти, е смогвало да извиси връх, преди клековете да го погълнат и задушат. Израсло над тях, то е връзвало семе. Ветрецът е разнасял семето, пръскал го е по полянките между клека, гдето са пониквали нови борчета или смърчове. Тъй гората се е превръщала от нискостъблена в смесена.

След време така поникналите и вече развили се борове и смърчове са начевали да задушават околния нисък клек. Победен, клекът отново е почвал да отстъпва нагоре към върховете. Ала не навсякъде и не равномерно. Той е успявал да се задържи в някои сравнително ниски места, изложени на силните зимни ветрове. Затова го срещаме и днес току над поляната отвъд хижата под двата Мечита и на запад от хижата в дълбокото корито на Малка Лопушница, и недалеч от Овнарско по пътечките към Прекорека, макар хребетът на съседната Плана да е обрасъл със стройни смърчове в един много по-висок пояс на височина. Но сред тези високи иглолистни почти не се срещат дървета гиганти. Защото гората е сравнително нова.

Тъкмо поголовното обезлесяване на някогашната Пашаница през първата половина на миналия век обяснява и честите страховити наводнения, предизвикани от Искъра. Споменът за тях не е забравен и в наши дни. Те са се редували твърде често, почти през две-три години, и редовно са нанасяли огромни щети най-вече на жителите на Самоков. Паметно е останало наводнението в Искровете от 1897 година. Случвало ми се е да срещна старци в тия селца, за които леточислението сякаш започва от годината на това незапомнено бедствие: един се оженил пет години подир наводнението, друг градил къща осем години подир наводнението и т.н. Човек неволно си припомня историята с библейския Ной и потопа…

Въображението отказва да нарисува една обезлесена Пашаница, извисила голи ридове над долината на Черни Искър, тъжна и пуста като жълтите югозападни склонове на самата планина. Картината е отблъскваща и затова мисълта свива криле. Ала онова, което се крие от полета на фантазията, става понятно чрез езика на цифрите. За щастие един любознателен лесовъд се е потрудил да изчисли какви количества дърва са били нужни за подхранването само на една видня през деветте работни месеца в годината. Останалото е въпрос на сравнение.

И тъй, според Илия Н. Радков, средното годишно производство на желязо от една видня е възлизало на 400 кюлчета с определено стандартно тегло в стари оки. За производството на 400 кюлчета желязо са били необходими към 200 000 кг дървени въглища и около 200 коли нагон. Понеже един пространствен кубически метър дърва дава 100 кг въглища, а една кола нагон има средно един куб.м дърва, следва, че един мадан с неговите четири видни употребява годишно към 10 400 пространствени куб.м дърва. Горното количество, редуцирано към 70% средна пълнодървесност, дава 7280 плътни куб.м. „Тая дървесна маса — пише авторът — може да се добие като годишен етат от всички държавни гори, влизащи в Чамкорийското ревирно лесничейство, а именно Чамкория, Ибър и Белмекен.“

Данните се отнасят до периода в навечерието на Втората световна война. (И тогава горите проплакваха от брадвите на секачите.) Цифрата действително е внушителна. Взета сама по себе си обаче, тя все пак не разкрива истинския размер на бедата, докато не я съпоставим с някаква друга, по-понятна величина. Например с общия добив на дървен строителен материал от всички иглолистни и широколистни гори в цялата страна. За предвоенната 1932 година този общ добив възлиза на 170 000 плътни куб.м. В Искровете са действували шест мадана. Тяхната ежегодна консумация на кюмюр и дърва е възлизала на 43 680 плътни куб.м. С други думи, само в четири години някогашните кюмюрджии са изсичали от плещите на Пашаница толкова дървен материал, нужен за шестте искровски мадана, колкото е бил изсечен в цялата страна през 1932 година от всички иглолистни и широколистни гори!

Затова е оплешивяла Пашаница, а Искър е прииждал с поройни води и някога пълноводната Марица е затлачвала леглото си с несметни количества пясъци, довлечени чак от оголената снага на Рила. Човек просто недоумява пред опустошението на горите. Защото първата мисъл е за тях. После, когато премине началното смайване, мисълта отскача отвъд тъжните цифри и въображението се опитва да проникне в безмерната мъка и непосилния труд на хиляди ангарийни селяци от Самоковско, Ихтиманско и всички краища на обширния рударски санджак, принуждавани от ранна възраст до старини да изсичат горите и да зъзнат край тлеещите жижници, за да хранят ненаситните гърла на пещите с кюмюр и нагон. И все за благото на Отоманската империя!

(обратно)

III

Ангарията! Цялата ненагледна Пашаница е свързана с робския принудителен труд на безправната рая. Завоевателят е бил безжалостен към покорените. Изключени от редовете на войската, неправоверните „гяури“ са били длъжни да работят безплатно по няколко месеца в годината за величието на падишаха и империята. Тая трудова повинност е засягала само мъжете. Всеки младеж над осемнадесет години и всеки мъж под петдесет години в рударския самоковски санджак е трябвало да изпълни определения му годишен наряд било като въглищар и плавач на руда, било като ковач или кираджия. И маданите, и рудата, и горите са били в околностите на Самоков. Затова хиляди мъже от далечните селца е трябвало да се отлъчват от родните огнища и месеци наред да гният във влажните гори на Рила.

Мъките им били нечовешки. От тях не са се избавили и искровци, макар те да са отбивали повинността си в близко съседство със своите селца. Споменът за страшната им неволя е запазен в легендата за Коджакарица, тоя хубав, вечнозелен рид в дъното на долината, по пътя от Вада към Седемте рилски езера. Сега неговият тревист хребет е познат като Зеления рид. Ниски, вечнозелени хвойни растат по широкото му било, изпъстрено с обширни тревисти площадки, от които се открива чудна гледка към Купените, Мальовица и Урдините езера. И хвойните, и тревите зеленеят от пролет до есен, както и самата скална грамада на върха, наречена Зелени камък. Ала за искровци ридът си остава Коджакарица.

Турско име, дадено на рида в памет на някаква стара жена или „коджа каръ“ в езика на завоевателите, която идвала ден подир ден от близките селца, за да бави невръстните дечица и кърмачетата на жените. Нещастните майки трябвало да помагат на мъжете си в ангарийния труд. И не само те, а и девойките, и старците. Само най-старата измежду бабичките била оставена да пази децата. Но как да ги наглежда, как да ги приспива, когато те били толкова много, всяко повито в своята люлка! Старицата навързвала люлките с дълги въжета и присядала върху неголям камък, дърпала краищата на яките върви, които поклащали всяка люлка и приспивали гладните кърмачета. От нейните сълзи позеленели камъните, а от сълзите на кърмачетата тревата никнела все по-свежа и зелена…

В отговора на чиновниците от султанската дефтерхана до рилските монаси във връзка с молбата им от 1814 година за потвърждаване на някои техни правдини изрично се упоменава, че единадесетте самокови са принадлежали с царски крепостни актове на Гаази Кара Мустафа паша и че всички жители в планината Рила се считали привилегировани и се ползували с правото да не плащат данъци за раждане, за правото на умиране и за право на произвеждане. Последното постановление се отнася предимно за жителите на петте искровски селца. Те наистина са били „привилегировани“, доколкото са били освободени от задължението да плащат данък за „правото“ да умират или да се раждат. Ала ангарийната повинност е обхващала и тях.

Легендата за Коджакарица е родена в Искровете. Трябва да се предполага, че след завземането на Белград от австрийците в 1688 година, когато самият султан се е намирал в Софийското поле, нуждата от желязо е подтикнала бейовете и самоковския аянин да принудят и жените да горят кюмюр или да плавят руда, особено ако мъжкото население е изоставало с изпълнението на нарядите. Тогава ще да са излезли искровски жени по склоновете на тоя дълъг рид, гдето навярно са били и мъжете, и братята им, и оттогава ридът носи името Коджакарица. Това име е останало като символ за ангарийното тегло на местните жители и легендата се предава от поколение на поколение. Новото име на рида не ще затрие тъжния спомен.

Той не е едничкият в долината на черни Искър. Една пътека води от Гьолечица покрай Овнарско към Прекорека и неговите същински джунгли от гъст, жилав, непроходим клек. Той и сега е пролазил твърде надолу, обсебил част от пояса на високите иглолистни дървесни видове. Смъкнал се е преди столетие в големите сечища на повалените смърчове. Ала думата бе за пътеката. Стари хора в Искровете и днес я наричат със странното на пръв поглед име „Вакарелската пътека“. Колко далече е Вакарел от Рила! И наистина, отдалече са пристигали ангарийните вакарелски кюмюрджии, за да отбиват тегобата си в определения им сектор по Прекорека. Подобни горски участъци са имали и другите кюмюрджийски селца от Ихтиманско и Радомирско. Само искровци са били близо до горите.

Животът на кюмюрджиите е бил много тежък. От ранна пролет до късна есен те гизнели в горите, край смрадливите жижници, нашарили като с огромни къртичини снагата на планината. Всеки кюмюрджия бил длъжен да приготви от петдесет до сто коша дървени въглища. И все даром, без нито грош за своя труд. Едни понасяли безропотно теглото, други побягвали в далечни земи, трети попадали в самоковския затвор поради неизправност. Понякога в тоя прочут зандан се събирли до хиляда затворника, предимно християни. Условията в него били удивително тежки дори за онази варварска епоха, и то нарочно, напълно преднамерено, за да не бягат ангарийните селяци от горите.

Според хрониката на рода Арие, самоковският зандан се състоял от десетки малки зимници с по едно прозорче. Всяко помещение е побирало до петнадесетина затворника, на които изобщо не се полагало храна. Надзирателите ги извеждали веднъж на ден до отходните места. Всеки беглец от горите носел тежка верига, вързана за глезена и окачена за пояса, за да не се влачи при вървежа. Зимниците гъмжали от плъхове, дрехите на затворниците били пълни с въшки. Мнозина чезнели от глад и студ. По-късно, към началото на XIX век, църковните настоятели в града отпускали ежедневно по един малък хляб на всеки затворник — турчин, евреин или християнин. И това навярно се е зловидило на местните управници…

Чрез ангарията и страха от затвора собствениците на маданите успявали да изсмукват и последните сили на безправната рая. Самите маданджии били обирани от самоковския аянин, откупил с пари високия си пост. Аянинът на свой ред бил оскубван като петел от султана. Тъй златото текло към Истанбул. В аспри и пари, в пари и грошове, в грошове и златни алтъни. Към края на XVIII век 3 аспри били равни на една пара, а 40 пари правели един грош. Към 1793 година, когато Мехмед Емин ага бил самоковски аянин, покупателната сила на един грош била твърде висока, дори невероятно висока от гледището на една по-късна епоха. Грошът в онези години струвал почти колкото златният алтън в по-ново време.

Ето размера на ежегодната вноска на Мехмед Емин ага, самоковски аянин по благоволението на султана, към хазната на всемилостивия баща на всички правоверни: „200 кесии акче пари в брой (едно кесе акче има 500 гроша) плюс 2 000 коча и 5 000 кутла добро жито (едно кутло има 30 оки), плюс 10 000 оки топено масло, плюс 2 000 оки чисти лоени свещи, изработени в Самоков“. Извлечението е от хрониката на Арие, а членовете на тоя род са били банкери, с усет към цифрите. Извън тази ежегодна вноска, самоковският аянин бил длъжен в случай на война да изпрати 500 войника на султана ведно с мунициите им и необходимата храна за тяхната издръжка.

Този златен поток бил свличан ежегодно от гърба на селяците чрез ангарията. Теглото на раята било нечувано. Недоволството ражда бунтове. Например в някогашното Стипоне, край Ихтиман, гдето дори старците били насила отвлечени в горите. Тогава турските насилия стават още по-жестоки, а чужденците керванджии, които минават от Босненско през Самоков на път за Цариград, разнасят срамните вести по далечни земи. Общественото мнение е разтревожено. Намесват се и посланиците на великите сили при Високата порта и султанът най-сетне издава прочутия Танзимат от 1844 година, чрез който между другите реформи се забранява и ангарийният труд.

Уви, танзиматските реформи представляват „само къс хартия“ и ангарията продължава. Единствен Хюсреф паша, собственик на двата мадана „Близнаците“ отвъд Гюргьова чешма край Черни Искър, започва да плаща подир време по 21 гроша общо за кола руда, кола нагон и кола кюмюр, както твърди Иречек. Ала покупателната сила на гроша вече е намаляла чувствително поради настъпилата обезценка на среброто. При това Хюсреф паша е изплащал един човешки дълг към българите от Самоковско, които първи се потрудили да внесат своя дял от откупа, поискан от кърджалиите за освобождаването на пленения паша. Той бил роден в Чамурлия край Самоков и е заместил Махмуд Емин ага като самоковски аянин, преди да стане Босненски валия.

Неспазването на Танзиматските постановления за премахването на ангарията от самоковските маданджии неусетно издигнало сред народа двама безстрашни борци — Станоя Балабанов от Ихтиман и Петко Михов от Чамджас, — които се опълчили против безплатния труд. Те имали сподвижници и в други самоковски селца, а вероятно и в Искровете, гдето още в 1819 година имало достатъчно будни българи, за да подпомогнат Йоаким Кърчовски при издаването на неговата книга. До нас са достигнали само имената на някои такива селища с борци срещу ангарията. Такива са били Райово, Окол и махалата Пановци към Вакарел. Също и Рельово към Палакария и Таджилар в ихтиманския край.

Маданджиите са се постарали да задушат съпротивата още в нейния зародиш чрез грозни насилия над отделни селца и чрез убийства. Първи падат братовчедите Почекановци от Рельово, сетне бива убит и Петкоолу от Таджилар. Тогава Станоя Балабанов и Петко Михов се решават да отидат чак в далечния Цариград и лично да се явят пред султана. Тяхната одисея е наистина трогателна. Те стигат до столицата на империята и след дълго чакане успяват да поднесат молбата си на един от султанските адютанти. Молбата им бива удовлетворена. Двамата поборници срещу ангарията се завръщат в Самоковско с нов ферман за забрана на ангарията. Народът ги посреща като истински освободители.

Ала пред взора на местните самовластии управници вече се мерджелее призракът на наближаващата Кримска война и бейовете маданджии предвкусват уголемените печалби от засиленото търсене на желязо за нуждите на войската. Затова първата последица от завръщането на двамата поборници срещу ангарията е задържането на Станоя Балабанов. Поводът е колкото незначителен, толкова и традиционен — обида на султана! Безстрашният ихтиманец е изпратен в Ниш, където занданът е още по-страшен от самоковския, за да излежава присъда от три-четири години. Неговият сподвижник Петко Михов се укрива в селцата. Остава само шумът около повторното премахване на робския безплатен труд. И убеждението сред раята за неизбежността на ангарията.

Ударът е много тежък. И сякаш за още по-голяма гавра с раята бейовете препълват конаците си със слуги християни. И със слугини, една от друга по-хубави български моми. Така в навечерието на Кримската война един от собствениците на мадани в долината на Черни Искър, известният Рашид бей, е държал до сто слуги в конака си, подбрани предимно измежду българите. А сред тях и тридесетина вакарелски моми. В празнични дни те били заставяни да играят хоро голи в двора на конака пред алчния поглед на бея, засмукал наргилето си от високия чардак. Местните българи чорбаджии закривали очи, нехаел и гръцкият владика, а низшето духовенство било напълно безпомощно. Само раята пъшкала от безправието, поруганата чест и ангарията. Пъшкала и чакала да стане някакво чудо.

Чудото извършил Чакър войвода!

(обратно) (обратно)

Глава V В края на робството

I

Шепа хайдути начело с Христо Чакъра слагат край на ангарията в Самоковско. Техният подвиг става легендарен. И както често се случва, народът украсява делата на своите избрани синове и ги предава на поколенията като невероятна приказка.

Хайдутите на Христо Чакъра са ангарийни селяни, отвърнали на насилието с насилие и обявени извън законите. Повечето от тях са от Самоковския край и те действуват в Самоковско, най-вече в Искровете, гдето са и маданите. Любимите им скривалища са в Искровете. Ятаците им са от Искровете. Над Искровете са и малкото запазени гори, които прикриват хайдутите. Отвъд Искровете е и Рилският манастир. А манастирът тогава е бил закрилник на преследваните и надеждна опора на народните мъстители.

Христо Чакъра води потеклото си от село Продановци, но е дошъл на света в Самоков към 1815 година. Продановци открай време е било свързано с Искровете. Дори първите поселници в Бели Искър, според легендата, са били продановчани и доспейци. Негли затова и самият байрактар на Чакъра е бил от Бели Искър. Наричали са го Иван Белоискровеца. Имената и на други хайдути са достигнали до нас. Такива са били Мито Дикята, Иван Вурука, Никола Месаро, Бошко Бошняка и още толкова смели юнаци. Само името на Иван Белоискровеца носи петното на позора.

Дванадесетима въоръжени хайдути побягват в Рила през пролетта на 1848 година или само четири лета подир прословутия Танзимат. Те не са обикновени разбойници, но не се отказват и от разбойнишки дела. Турски банди обират българите, хората на Чакъра ще обират турците. Затова народът е пял песни за Чакър войвода.

На пръв поглед изглежда невероятно шепа хайдути да се наложат над маданджиите, зад които е стояла цялата мощ на официалната турска власт. Но намира ли се игла в копа сено, та и заптиетата лесно да открият хайдутите в горите? Те били неуловими. И действували светкавично, ту тук, ту там, разрушавайки корубата на един мадан и отбивайки вадата на друг, та да замлъкват тежките мадански чукове. Естествено, маданджиите са поправяли и корубите, и вадите. Ала често минавали дълги дни, преди да се извършат нужните поправки или да се открият пробитите вади. Тогава маданите бездействували.

Не е било лесно да се поправи разрушен кораб на мадан. Самият кораб представлявал огромна дървена скеля, висока до осем човешки боя и достатъчно дълга и широка, за да може на такава височина да се изгради водна камара с вместимост от десет до петнадесет тона. От нея по нарочен улей, по-широк в горния край и стеснен в долния, се спускала водната струя, която движела мачното колело на мадана. Към колелото бил прикрепен механичният чук за коване на горещото желязо. Ето защо с подсичането и разрушаването на кораба спирало и действието на чука.

Много по-лесно е било за хайдутите да прекъсват вадите, които са пълнели водните камари и са превъртвали мачното колело на мадана. Тези вади са били докарвани от далечни рекички и са минавали през няколко баира. Вадите са прехвърляли долчинките през нарочни дървени улеи. Подсичането само на един улей е прекъсвало водния поток за цели дни, дорде се открие мястото на повредата и да се докарат греди и дъски за нужната поправка. А през това време вадата е могла да бъде прекъсната даже от сам човек на друго място. Тъкмо работа за нашите хайдути!

Някои от тези вади са били дълги по няколко километри, особено тия на мадан Етровица и на Близнаците отсам и оттатък Гюргьова чешма край Искъра. За нуждите на тези три мадана са били каптирани водите на малки потоци между Бели Искър и Сръбско село. Отдалеч са идвали и вадите за мадана под Шишманов връх. Само сръбскоселският мадан се е подхранвал от водите на близкия Леви Искър, който протича с доста голям увес през селото. С една дума, вадите са били най-уязвими.

Христо Чакъра е изнудвал маданджиите да му плащат откуп, та да не разрушава корубите на маданите и техните вади. Принуждавал ги е да заплащат рудата, нагона и кюмюра на самите селяци. Всякакви скрупули са били излишни. Своеволните действия на хайдутите са напълно в духа на това време, когато гяурите плашат данък за „правото“ на умиране и дори за „правото“ да дишат въздух. Само жестоката неправда на силния може да налага такива чудовищни данъци. Плащали са ги и самите хайдути, преди да потърсят убежище в гората, продължавали са да ги плащат и отрудените ангарийни селяци. Тогава защо бейовете да не плащат откуп на Чакъра и неговите хора? Нека бейовете се потрудят да ги изловят и изтребят. Не могат ли стори това, ще плащат откупите, ще заплащат и рудата, и нагона, и кюмюра. Ще плащат, щом искат да печелят…

След време тази желязна логика на хайдутите е принудила маданджиите да се примирят със злото. Принудила ги е не само дързостта на хайдутите, но и стопанската сметка. Защото повредените мадани са бездействували. Поправките са изисквали и време, те са стрували и пари. Пък и ковачите при самите мадани са били платени работници и са получавали надниците си дори в дните на бездействие поради пакостите на хайдутите. А тези пакости карали маданските чукове често да замлъкват. Тогава складовете почвали да се пълнят догоре и да пращят от кюмюр и нагон, от руда и недообработено желязо, а селяците са продължавали да докарват все нови суровини в смълчаните мадани. Текли са и договорните срокове за доставките на желязо, котви, синджири и други съоръжения в далечния Истанбул. Маданджиите са били изправени пред пълна разруха.

И те, маданджиите, постъпили като всички разумни хора — от двете злини предпочели по-малката. Просто нямали друг избор. Чакъра ковал своето желязо, докато то е било горещо — ангарийните селяци били развълнувани от подвига на Станоя Балабанов и неговия съратник, повторно премахнали ангарията, па макар и само на книга, както и от добрата воля на Хюсреф паша, който вече заплащал техния труд. С приповдигнат дух те били готови за нова пасивна съпротива срещу ангарията. Хайдутите умело се възползували от тези техни настроения.

Не било лесно за маданджиите да се примирят със злото и да преклонят глава пред един разбойник. Те повели дълга борба с Чакъра и неговите хора. Изпращали потери от самоковски турци, като четата на Мутиш ага, подкупвали и арнаутски разбойнически шайки да влязат в дирите на хайдутите и да ги унищожат. Такава е била и шайката на главореза Ибрахим Лекя, разбита от Чакъра в боя близо до Рилския манастир. Същата участ сполетяла и шайката на турчина хаджи Дамба, предводител на самоковските табаци. Те всички били подготвяни и изпращани от самите маданджии. Накрая, след толкова безуспешни опити, между турците се пръснал слухът, че Чакъра бил неуязвим, понеже притежавал парченце от христовия кръст; и те почнали да леят сребърни куршуми, убедени, че само куршум от благороден метал могъл да надвие талисмана…

Христо Чакъра не е действувал само със своите десетина отбрани юнаци. Той имал много помагачи в Самоков и в Искровете. В случай на опасност мнозина от тях, повикани лично от войводата, са се присъединявали към хайдутите, а после мирно са е разотивали по домовете си. Тяхното участие в четата е оставало скрито за местните управници. При раняване или смърт на някой доброволец хайдутите са имали грижата да го настанят било в Рилския манастир или в селцата край Искъра, било да заровят тялото му в глухо, отдалечено място. И до днес сред искровци се разправя, че гробовете в седловината Кобилино бранище били на убити хайдути от четата на Чакъра. Това изглежда твърде вероятно, макар да се знае, че на това място са загинали и са били погребани поклонници от Ботевградско, застигнати от страшна снежна буря под Мечитите преди кръгло един век.

Хайдутите имали няколко скривалища в Искровете и по плещите на Пашаница. Тяхното най-близко свърталище до Самоков е било при езерото Карагьол в местността „Пашиница“. Езерото днес не съществува. Наскоро след Освобождението то е било пресушено от самоковски иманяри, тръгнали да дирят съкровището на Христо Чакъра. Друго по-далечно скривалище се е намирало в подножието на Лопушките върхове, а трето — малко на запад от тях, сред непроходимия клек под Купените. Оттам хайдутите са могли лесно да се прехвърлят и към Рилския манастир.

Хайдутите наистина са били неуловими в клековете на Рила — тия същински джунгли на планината. Само зиме снеговете са ги принуждавали да се укриват в селцата. А понякога и в Рилския манастир. Ковачници е имало и в самия манастир, и в селцата край Черни Искър, а почти всички хайдути са били вещи в този занаят. Не е било трудно за тях да се укриват като работници в ковачниците, пък и самите селяни са ги пазели от турците. Брадясали и чорлави, като останалите ковачи, с изпоцапани лица от кюмюра и саждите, със стари износени дрехи, хайдутите спокойно са дочаквали пролетта в искровските махали, а сетне пак са плъзвали из горите. За изхранването им са се грижели и въглищарите, и овчарите от Искровете. Дори юрушките турци са си затваряли очите, колчем някое агне е липсвало от стадото. Такива агнета отчитали като курбан на вълците…

Пълното примирение на бейовете маданджии с господарството на Чакъра в рилските гори, както изглежда, е дошло подир страшното клане в Пусти Пасарел през пролетта на 1851 година. Тогава войводата, предизвестен за тръгването на една рота азиатски аскер от София към Самоков със задача да унищожи хайдутите, пръв пристига край селото с четата си и от околните височинки наблюдава разквартируването на войниците в отделни къщи, а през нощта изненадва азиатците и унищожава почти цялата рота. Водите на Искъра са отнесли труповете на изпокланите войници чак до Горубляне. Само няколко души от аскера успели да стигнат до Калково. Трима от хайдутите загинали в боя. Страшно ще да е било унинието сред турците в Самоков след тая грозна вест, а разните бабаити навярно са престанали да леят сребърни куршуми с парите на маданджиите.

Сега вече не могло да стане дума за възстановяването на ангарията. Един подир друг всички маданджии окончателно преклонили глава пред волята на Чакъра и сключвали с него негласни споразумения относно откупа, а сам каймакаминът дал дума да не закача жените на хайдутите и заподозрените доброволци. Преклонил глава и Ясим бей, напредничав маданджия, който се опитвал да построи стъкларска фабрика над Самоков, сегне и развратният Рашид бей, доволен да се отърве срещу пари от досадното зло, и накрая самият Махмуд бей, собственик на два мадана и пръв самоковски господар след Хюсреф паша, станал вече флотски адмирал. Ала с премахването на ангарийния труд секнали и печалбите от маданите, защото производството все още било сравнително примитивно. Само Кримската война вдъхнала известни надежди на маданджиите. С надежда гледали на нея и българите, които очаквали „дядо Иван“ да ги освободи от тежкото робство.

Тази война избухнала в 1853 година. Нараснали нуждите на войската, артилерията и флотата от желязо, увеличили се и поръчките в самоковските мадани и бейовете, в съревнование един с друг, почнали да заплащат все по-скъпо и по-скъпо рудата, нагона и кюмюра. Възмогнали се дрипавите селяци и сякаш за отмъщение почнали да взимат капаро от един маданджия, а да доставят стоката на друг. Вече нищо не било в състояние да върне колелото назад. Тъй бърза и рязка била промяната, че маданджиите били готови даже да предлагат на кираджиите волове на изплащане, за да си обезпечат техните услуги. И искровци взимали воловете, взимали и храните, които им били предлагани от складовете на маданите, взимали и брадвите, и шините за колите, и мунициите за впряговете — всичко в аванс, на юнашки кредит, срещу бъдещите доставки…

Тези чрезмерни разходи поизпразнили касите на маданджиите и мнозина от тях скоро разбрали, че работят на загуба. Защото дотогава цялото производство почивало върху безплатния труд на раята. Но Чакъра сложил край на ангарията. Тогава западащите маданджии почнали да обмислят други начини да си отмъстят на войводата и в мъстта си да подирят утеха за големите парични загуби. Какво по-сигурно средство от предателството! Те успели да подмамят жената на самия байрактар на четата, Иван Белоискровеца, и тя, нещастната хубавица Йона, залъгвайки се с пендарите и щедрите обещания за кесия с бели акчета, за нова къщичка и царска служба за нейния мъж, когото щели да назначат пандурин, смогнала да накара влюбения Иван да извърши злодеянието.

Тъй, в една нощ през лятото на 1855 година байрактарят убил своя войвода в самия град. Ала той не дочакал наградата, защото сам се отвратил от престъплението си. И до днес в Самоков се разказва тъжната история за смъртта на Йона, заклана от своя мъж, и за самоубийството на байрактаря. Турците набучили главата на войводата на кол и се веселили до зори. На другия ден се разпръснала и четата. Едни от хайдутите били заловени, други побягнали в далечни паланки, трети подирили убежище чак в Истанбул. В истанбулските зандани били откарани и двамата достойни другари на Чакъра и негови първи помощници, Мито Дикята и Коле Месаро, за да излежават дълголетна присъда. Сетне забрава покрила подвизите на хайдутите. Ала и ангарията била забравена!

(обратно)

II

Кримската война завършва през 1856 година с поражението на Русия. Угаснали надеждите за освобождението на българите. Смирили се и искровци. Ала сега в Искровете настават дълбоки промени, свързани не само с премахването на ангарията, но и с бързото западане на рударството. Упадъкът на маданите не се отразява зле върху поминъка на искровци. Напротив, те все повече се насочват към скотовъдство и земеделие и скоро успяват да достигнат завидно благоденствие. За тях рударството става второстепенно занятие. И те, страдали с векове от непоносимата ангария, самодоволно наблюдават как се стопяват богатствата на старите маданджийски родове, натрупани с потта на безправната рая. Бързо залязва славата и могъществото на бейовете. И на самата империя.

Със завършването на Кримската война намалява и нарасналото търсене на желязо. Спадат и цените на метала. Те са по-еластични, защото се определят от търсенето и предлагането на пазарджишкото тържище. Обаче не тъй подвижни се оказват установените през времетраенето на войната цени за кола нагон, кола кюмюр и кола руда — селяните упорито се придържат към предишните норми и предпочитат да се отдават на скотовъдство и земеделие, отколкото да приемат по-ниски цени за техните доставки. За да не бездействуват маданите, бейовете са принудени да работят на загуба. Крепила ги е надеждата за по-добри времена. Ала такива не настъпват. Година подир година те заборчляват на няколко заможни еврейски рода в Самоков, докато идва ден, когато не могат да изплатят задълженията си с пари.

Докъм 1848 година сарафите от рода Арие са се занимавали изключително с лихварство и са отказвали да влагат капитали в недвижими имущества. Около 1850 година почти всички маданджии са били техни длъжници. В 1852 година банкерската къща Арие е принудена да уреди сметките си с двамина маданджии, Шекир бей и Латифе ага, като откупи от тях планината Дупнила в Искровете. Определената цена е 70 000 гроша. В крепостния акт планината е наречена Връшник-Дупнила, „с дванадесет отделни планини, всяка със свое собствено име, от вакъфите на Гаази Мустафа паша в Джебели Рила над селата на Искерите, с едно пространство от 50 000 декара“. И тъй, за да запазят собствеността на маданите, бейовете първо продават част от горите в Искровете. Продажбата е била извършена още по времето на Чакър войвода. Тя е пряка последица от премахването на ангарията.

Още преди края на Кримската война един от двата мадана в Бели Искър преминава в собственост на Майр Алкалай от Самоков. Това е първият пробив в многовековното владичество на бейовете. Към края на войната умира и Хюсреф паша. Неговите наследници се оказват некадърни да управляват трите мадана, ала не бързат да се отърват от тях. Сарафите Арие им предлагат обилни кредити. По този начин те стават фактически съдружници на много маданджии и с прозорливостта си вече виждат деня, когато ще станат пълни собственици на няколко мадана. Това ги подтиква да проучат въпроса за модернизиране на производството чрез изграждането на истинска висока пещ. Идеята им била подсказана от австриеца д-р Унтерберг, настанен като лекар в Самоков. В това начинание те привличат и каймакамина Емин бей, също маданджия и техен длъжник. Дори извикват специалисти от Австро-Унгария…

Все по това време, или в 1859 година, сарафската къща Арие купува от хаджи Ибрахим Кабран половината на Орта мадан в Радуил, изграден малко над моста на Марица, с една видня току под селото. Покупката се налага поради дълговете на агата към сарафите, а те приемат съдружието във връзка с плановете им за построяването на модерна висока пещ. По-късно предвидливият турчин побързал да се освободи и от другата половина на мадана. За нея братята Арие заплащат 105,000 гроша! Споменавам тези подробности, понеже маданът в Радуил е просъществувал най-дълго от всички двадесет и два мадана в някогашния самоковски санджак. Неговият механичен чук е спрял да ехти едва в 1903 година. Заглъхнал маданът не поради липса на руда, а защото едва е кретал като стопанско предприятие. И то още в самото начало. Исак Ариевци едва ли са щели да вземат своя съгражданин Христо Сребърников като съдружник в мадана през десетилетието от 1870 до 1880 година…

Неусетно идва и преломната 1867 година, когато благодарение на капитулациите западноевропейската стомана залива пазарите на обширната Отоманска империя. Нито високата пещ на Ариевци в Самоковско, нито примитивните видни на останалите мадани могат да конкурират евтиното чуждестранно желязо. И тъкмо в тази преломна година наследниците на Хюсреф паша продават на сарафската къща Арие двойния мадан Близнаците край Черни Искър. Така почти всички мадани в Искровете минават от турски в еврейски ръце. Ариевци стават почти пълни монополисти на самоковското желязо. За да закръглят властта си като „крале на желязото“, в 1873 година те откупват и „симуна“ или данъка върху желязото и железните произведения от всички самоковски мадани, който се плащал в натура и възлизал на една осма част от произведените количества.

С други думи, след Кримската война евреите изместват турските бейове от долината на Черни Искър и стават господари както на маданите, така и на горите по склоновете на Пашаница и Лакатишка Рила. Но в оголените гори има широки тревисти поляни, годни за паша на добитъка. За тези поляни ламтят и българи овцевъди. И тъй почти две десетилетия преди Освобождението започва една подялба на обширните турски владения в Искровете между евреи и българи. Извън Дупнила, за което вече споменах, у евреите преминава и Дебелият рид, изправен на север от Говедарци между Черни Искър и рекичката Лакатица. Един от тях закупил и местността Дългата присойна между Мечкарица и Дупнила. Един друг рът между преките реки и Надарица, наречен Павловица, също минава в еврейски ръце. И още много други гористи рътове в Искровете.

Българи, предимно измежду богатите самоковски джелепи, също закупват обширни дялове от някогашната Пашаница. Искровци не са могли да гледат с безучастни очи как цели дялове от техните планини минават в чужди ръце. Поизоставили рударството, погледите им са били обърнати почти изцяло към горите и пашата. А общинските им мери са били много оскъдни. И като не са могли да съперничат с евреите и самоковските джелепи при изкупването на горите, те често са си служили с хитрини. Така в една тъмна нощ говедарчани скришом отиват в Павловица, станала отколе еврейско владение, и преместват граничните камъни два километра навътре в гората, която била съседна с общинското сечище. Собствениците не узнали за своеволието, пък и не познавали достатъчно добре границите на владението си. Подир Освобождението те продали останалата част от Павловица на доспеймахленци. Продали я срещу заплащане в брой. И то доста скъпичко, както твърдят днешните доспеймахленци, та дедите им да заплатят и онзи дял от Павловица, който бил обсебен от говедарчани…

Трима българи джелепи, и тримата хаджии, преселници в Самоков от околните селца, станали тесни за славата и богатствата им, са оставили имената си върху отделни рътове на Пашаница именно през този период на упадък в рударството и преминаването на маданите от турски в еврейски ръце. Тези трима джелепи са хаджи Стамен, хаджи Мано Шипочански и хаджи Георги Бързанов от Говедарци. Хаджи Стамен, който бил едър, кьосав човек и почти неграмотен, купил прекрасната гора Борнатица в Лакатишка Рила, запазена и до днес като един от най-чистите лесове в цялата планина. За опазването на тая гора от брадвите на секачите е допринесъл и синът на хаджи Стамен, някога виден самоковски лекар. Борнатица е спадала към малкото гори, останали недостъпни за маданските кюмюрджии.

Хаджи Мано, другият горски владетел, бил корав селянин от Шипочане, който не рачил да захвърли дънестите потури като преселник в Самоков и с тях дочакал Освобождението въпреки грамадното си богатство. Когато е изкупвал рътовете по северните склонове на Пашаница, те са били почти обезлесени от кюмюрджиите. Гората е била съвсем млада и без стойност. Далече по-голяма примамка за тоя джелепин са представлявали обширните пасища по оголените седловини и чалове. И той плаща щедро за тях на турците. Закупил южния скат на Тънкия рид, както се нарича седловинната част на билото между Средонос и Будачкия камък, закупил и местността около Преслапа над Говедарци, между Селска и Юрушка реки, закупил и обширните пасбища под Мечитите, край днешната скиорска хижа.

Тези владения на хаджи Мано Шипочански изглеждат незначителни в сравнение с обширните гори и дълги ридове, които е притежавал в горния край на долината. Цялата планина от Черни Искър между Гьолечица и Вада и нагоре към билото между преките реки и Урдина река, включително Купените и Ловница, Елени връх и Мальовица, е принадлежала на тоя джелепин. Неговите владения са се простирали и на север от Черни Искър, като са включвали и рида Зекирица в частта между Дупнила и Вада. Местността „Вада“ на свой ред е принадлежала на друг самоковски джелепин от рода на Хаджитоневи. Самоковските чорбаджии са отдавали пашата под наем най-вече на панагюрски джелепи, защото искровци имали своя общинска мера.

Хаджи Георги Бързанов, потомък на македонски преселници в Говедарци, е изкупил много гори и пасища в Лакатишка Рила от западнали турци, някои от които вече се тъкмели да се изселват в Цариград. Подир Кримската война той е бил за известно време коджабашия (кмет) на Говедарци. Имал и големи връзки с видни турци в Самоков. От тях е изкупил местността „Бостанджилница“ в Лакатишка Рила, с граници от Рибни дол до Рельовската планина. Двамина от синовете му, близнаци, изградили егреци нагоре по рекичката Лакатица, срещу тучни просторни ливади, от които се открива чудна гледка през широкия отвор на долината към насрещното алпийско било и отвъдния рилски първенец. Местността и сега носи името „Бързанови егреци“.

В географската номенклатура на Рила са останали няколко спомена от владенията и на хаджи Мано Шипочански в Искровете, ала най-любопитният от тях е свързан с местността „Мусино“ странье. „У Хаджимановото, на Мусина странье“, казват днешните искровци, когато говорят за южния склон на Тънкия рид. Полегатата пътечка се спуска от тоя рид надолу към Плочите на Леви Искър и по нея доскоро се източваха поклонниците към Рилския манастир, през Кобилино бранище и Сухото езеро. Някога целият южен скат на рида е принадлежал на хаджи Мано. В долния край на пътечката, някъде към Плочите, е имало турска бачия. Овчарят се наричал Мустафа. Съкратено, името се превърнало в Муса и тъй цялата местност под пътечката, към страната на бачията, започва да се нарича „на Мусино странье“. В местния изговор часта над пътечката се зове „у говедарското, над Мусино странье“. Днес същата пътечка попада в охранителната вододайна зона и се използува само от бракониери с въдичарски пръти; и от говедарите, тръгнали да дирят загубено добиче…

Българите джелепи, закупили големи дялове от някогашната Пашаница подир Кримската война, са направили много по-сполучлива сделка от евреите, които стават маданджии. Докато рътовете остават и горите едреят от година в година, маданите едва кретат и почват да се рушат. Не помага и модерната пещ на Ариевци. Броят на действуващите мадани намалява от дванадесет на десет, сетне още два престават да работят. Сарафската къща на Арие е изправена пред фалит поради ниската цена на желязото. За да се предотврати катастрофата, са нужни много молби пред влиятелни лица в Цариград, които задължават корабостроителницата да приема самоковското желязо по наднормени цени до окончателното изпълнение на договорните количества. Спасени от разруха, Ариевци оставят двойния мадан на Хюсреф паша край Черни Искър да се срути. По-късно, вече подир Освобождението, те продават терена „за една дреболия“.

Западането на новите маданджии в долината на Черни Искър не се отразява върху поминъка на местното население, навлязло със страстта на нови собственици в скотовъдството и земеделието. Благоденствието на искровци се утроява в две десетилетия подир премахването на ангарията. Дори ковачниците вече нямат особено значение за техния стопански живот, макар мнозина да се изхранват чрез тоя занаят. Благосъстоянието на искровци се дължи на скотовъдството. То се отразява и във „вергията“ или данъка на глава от населението в Искровете и в някои съседни селца. Само пет години преди Освобождението вергията в петте искровски села е възлизала на 25 гроша срещу 18 гроша в някога заможното кираджийско село Продановци и 12 гроша в други, още по-западнали селца.

Сравненията са трудни поради липсата на точни данни. Запазен е и един списък за броя на добитъка в някои самоковски села към 1847/1848 година или в навечерието на премахването на ангарията, разполагаме и с по-точни данни за броя на овцете и козите в Искровете през 1875 година. Сравнението показва, че броят на дребния рогат добитък се е почти удвоил през този период от кръгло три десетилетия. Към 1875 година общият брой на овцете и козите в петте искровски села възлиза на 6 501 брави при едно население от 722 жители. Това прави средно по девет овце и кози на глава! Благоденствието е безспорно. Никога преди или след Освобождението в Искровете не е имало толкова много овце и кози, както към 1875 година. Защото тогава на всяка къща с пет-шест души в домакинството се пада едно овче и козе стадо от над петдесет брави. Обяснението е просто — скотовъдството става комай единственият поминък на искровци след западането на рударството. Те още не са станали господари на горите, а и земеделието им е недостатъчно развито.

Данните за 1875 година са извлечени от едно официално турско салнаме или статистически годишник за Софийски окръг. При 722 жители към горната година в Искровете са били преброени 5125 овце, 1376 кози, 866 говеда, 193 коня и 724 прасета. Тези сведения, събирани предимно от данъчните власти, не надценяват действителното положение на нещата поради известния стремеж на селяните да укриват част от добитъка си. Те показват между друго, че на всеки жител в Искровете се пада по едно прасе, повече от едно говедо, почти две кози и към седем овце. При това на всеки четирима души се пада един кон. Интересно е да се отбележи, че измежду петте селца Говедарци иде на първо място по броя на овцете, говедата, конете и прасетата и на трето място по броя на козите.

Впрочем Говедарци открай време запазва мястото си на пръв скотовъден център в Искровете. Това личи между друго и от цитирания вече стар данъчен списък на овцевъдите в Искровете с повече от 25 овце към 1576 година или три века преди Освобождението. Докато за селата Бели Искър и Прави Искър (Доспей махала) списъкът изброява само по двама-трима едри скотовъдци, подлежащи на облагане, в село Говедар, наречено още Йенидже или Ново село, се споменават имената на десетина такива овчари. Ще ги изброя за пълнота, тъй както са дадени в документа: Стою Качулко и Йован Добрев, Миле, Тодор Говедар, Богдан Михалчев и Драгле Ролев, Петко Костадин, Марко Белин, Тончо Преселец и Богдан Йончо. Тъй са били наричани от турците далечните прадеди на днешните овцевъди в кооперативите край долината на Черни Искър. Тъкмо техните потомци са смогнали да изведат домочадията си от ангарийната нищета към благоденствие чрез скотовъдството още преди Освобождението.

(обратно)

III

Освобождението вече се провижда през маранята на годините, но на искровци било съдено да преживеят още едно зло в периода на сравнително благоденствие подир Кримската война. Сякаш не стигали пакостите на разбойническите банди, които върлували към Дамга и Пазардере, та в Искровете били поселени дванадесетина черкезки семейства, все опитни конекрадци и кокошкари, колкото мързеливи, толкова и нечисти, готови да заколят човек за кравата му, както и да продават дъщерите си като робини за няколко хиляди гроша. Ала искровци не ламтели за чужди моми, тъй като техните били достатъчно хубави. И не обичали да се разделят с кравите си. Последвали страшни крамоли.

Насилственото преселване на черкезите от кавказките планини започва към края на 1863 година. В по-малко от девет месеца през дунавските пристанища в България пристигнали към 140,000 черкези. Турците побързали да ги настанят в области с гъсто българско население, та по-лесно да държат гяурите под контрол. В Софийско били преселени няколко хиляди пришълци от Кавказ. Раите са били принудени да отстъпват на черкезите най-хубавите си имоти, тъй като основно правило в Отоманската империя било, че цялата земя принадлежи на султана. Но черкезите били скарани със земеделието. От много векове техните деди се занимавали или с война, или с разбойничество, или едновременно и с двата занаята. И в това мирно време софийските черкези се отдават на разбойничество.

В Говедарци били заселени само дванадесетина черкезки домочадия. Другите селца по Искровете били пощадени от бедата. Но говедарчани тежко пострадали. Те били принудени да освободят десетина къщи в горната част на селцето, срещу църквата и отвъд Селската река, в старото землище на Мацакурово. Селяните освободили къщите и се приютили при роднини. А черкезите се настанили в опразнените жилища и побързали да заграбят най-хубавите ниви в полето. Те с мъка почнали да изорават земята, заграбвайки чужди волове и плугове, както и посевните семена на съседите. Сетне зачакали плодовете на своя труд — търпеливо през деня и доста припряно през нощта, когато тъмата ги прикривала, и те шетали из чуждите дворища, отмъквали агнета и кокошки, отвличали коне и крави, грабели житото от хамбарите и сушеното месо от чардаците.

Черкезите носили сиви войнишки шинели и особени капи, прилични на гугли, но с наушници, а краката им били обути в меки калцуни, подплатени отдолу с кожа. Стъпвали толкова безшумно, че и кучетата не ги усещали. Жените им плашели децата. Те били забулени с черни забрадки и яшмаци — необичайни одежди за Искровете, гдето нямало поселени турци. Много ловко примамвали чуждите кокошки дори денем, а привечер причаквали козите стада и умело отбивали някое яре от пътя. Наклаждали огньове сред дворищата и там варели крадения добитък в грамадни казани, които никога не се изпразвали — още недояли едно шиле, крадците пъхали друго във врящата чорба. От тоя неспирен денонощен курбан намаляло овчето стадо на говедарчани. И те започнали да се опълчват срещу черкезите.

Напразно! Не помогнали оплакванията пред властите. Не помогнали и честите сбивания, колчем черкезите били залавяни в кражба. Не помогнали и нощните бдения в дворищата, превърнали дните в кошмар, а нощите — в една непрекъсната страстна седмица, когато и малчуганите подсмърчват в църковния двор. Властите покровителствували преселниците. И като нямали възможност да облекчават мъките им с парична подкрепа, те толерирали кражбите им. Защото на много места черкезите измирали от глад и болести. Само в Самсун 50 000 черкези умрели в няколко месеци. Същото било и в България.

Бедата не би била толкова голяма, ако Искровете е трябвало да издържат само дванадесетте къщи на развилнелите се черкези. Но отвъд Лакатишка Рила, край Алино, били поселени над стотина черкезки домочадия и те, поставени в невъзможност да се изхранват само чрез обири на местни жители, започнали да шетат и в долината на Черни Искър. Горите и тъмните долове им служили за прикритие. Там отвеждали откраднатите коне от Доспей махала и Говедарци, от Маджаре и Мала Църква, там ги пасли нощно време и ги държали вързани от изгрев до заник слънце, дорде им намерят купувачи в Дупница и Радомир или в далечния Пазарджик. Те не си правили труд да пребоядисват крадените коне и кобили, както са постъпвали някои техни по-късни последователи. Това било напълно излишно. Защото всеки купувач на черкезки кон е знаел какво животно купува. И плащал евтино.

Пък и искровските коне сякаш проявявали слабост към черкезите, тия прославени джигити, които учудвали местните жители с умението си да яздят и най-буйните коне и да вършат истински чудеса с тях. Не било рядкост някой черкезин, сдобил се като по чудо с пари, да изтрополи с коня си пред кръчмата, да рипне с калцуните си върху седлото и тъй, изправен като кол, да заръча ока вино и да го изпие на един дъх, без животното да трепне под него или той да примига с очи. От тях до неотколе бил останал тоя навик у искровските ергени, особено когато задирят мома в чуждо село. Ала възторзите на искровци присядали в гърлата им при спомена за откраднатите ярета и шилета, за изченалите коне и крави, за изядените пилета и кокошки. Черкезите не закачали само прасетата и те комай напълнили дворищата…

Все по-често се случвало някой черкезин от Алино да изчезне безследно в долината на Черни Искър, убит от бдителни стопани. Никой не дирил телата на изчезналите, ала и крадците не се плашели от смъртта. Вече идвали въоръжени до зъби. И всявали страх сред искровци с откритите си заплахи и с недомлъвките за жестоките обири в тесния клисурски проход по пътя от Самоков за Дупница. За да избягнат кръвопролитните схватки с черкезите, искровци почнали да си служат с хитрина и ловкост. Някой си Йончо Блажев от Доспей се прочул като голям майстор при поставянето на клопки за крадливи черкези или да хвърля примки и живи да ги лови с въжета. От него се поучили и самите искровци. Други предпочитали да дебнат крадците с цепеница в ръка. И до днес в Говедарци се разправят много истории за убити черкези.

За съжаление примерът на крадците се оказал заразителен. Черкезите скоро намерили помагачи измежду местните жители. Защото във всяко стадо има и мърша. С тяхна помощ те почнали да вършат по-смели обири, вече не на добитък, а на готови пари, насочвайки се с изненадваща осведоменост към скритите ценности на по-заможните стопани. С ножовете си измъчвали нещастните селяни. Една стара говедарчанка от рода на Палакарските, починала преди двадесетина години, е носела до края на живота белези от черкезки ножове по врата и раменете си. Раните получила при отказа си да издаде скритите пари на своите родители. Тя разправяла, че между черкезите имало и преоблечени местни жители. И навярно е била права.

Както трябва да се очаква, едно зло пораждало друго. Тогава сред искровци се извъдили бабаити, които се опълчвали срещу безчинствата на черкезите. Те въставали и срещу турците, които покровителствували пришълците от Кавказ и сами вършели немалко пакости. Така, наскоро подир Кримската война един турчин застрелял Стоичко Бошков от Доспей махала, понеже прасето на нещастника се въвряло в краката на правоверния. Скоро загинали и Деян, брат на покойния Стоичко. От черкезки ками починали други искровци. Тогава се появили трима левент момци с яки мишци, които успели да вразумят по-буйните черкези и турци. Те били Лютако от Мала Църква, Црън Косто от Бели Искър и Коте Чомпало от Маджаре. Последният живял над сто години. Везстрашието на тримата юнаци респектирало черкезите, пък и турците, склонни да уважават грубата сила и да славят всеки пехливанин, предпочитали да уреждат споровете си с българите чрез мъдри отстъпки и тактични компромиси.

Такова било и самото време. Турците долавяли шетнята сред българите и не искали да дразнят раята. В цялата страна вече действували революционни комитети и сам Левски се бил явил в околностите на Самоков, за да организира комитета в Продановци и да преговаря с градските първенци. Домакин на Левски в Продановци бил Иван Илчов Валявичара. При апостола скоро дошъл и Йовчо Йокпарата от съседното село Доспей, който бил продановски зет. Тримата скришно леели куршуми. По-късно, когато дяконът се разочаровал от градските чорбаджии и напуснал самоковския край, куршумите останали у Йовчо Йокпарата и той замислил да събере малка бунтовна чета. Събрал отбор момци и почнал да ги обучава на борба с ятагани в местността „Кариманица“.

След време всички се снабдили със стари пушки кремъклии. Дори се упражнявали в стрелба.

Дейността на Йовчо Йокпарата не е могла задълго да остане скрита от зорките очи на турците, които имали навред свои шпиони. Тъй се обясняват няколкото обиски в близките селца за оръжия. Четата на Йокпарата никога не влязла в действие. Но бодрият дух на четниците се предал и върху искровци, свързани чрез стари кръвни връзки с доспейци. Свещеникът Георги Н. Бързанов, роден в Говедарци, и днес, почти столетник, си спомня как няколко години преди Освобождението баща му го отвел при „хекимина“ в Самоков, та онзи да изреже нещо в гърлото му, а после го отвел в една воденица край Продановци. Там заварил Левски. Бащата на свещеника бил организиран комита. Турците го подирили при избухването на Априлското въстание и той, принуден да бяга, успял да се добере до далечния Цариград и да се укрива в столицата до самото Освобождение.

Въстанието в Средногорието предизвикало силен гняв у местните самоковски турци, а черкезите в Искровете вече съвсем безсрамно се отдали на грабежи. И едните, и другите сякаш са предчувствували края на своите господарски дни. Името на Бенковски се разнесло в тоя край. Когато сред турците в Самоков се пръснал слухът, че сам Бенковски бил идвал на няколко пъти в града (един непотвърден до днес факт), мнозина правоверни от табашкия еснаф оставили дюкяните си и се присъединили към ордите на Хасан паша. Възбудата сред мюсюлманите била толкова голяма, че даже от далечната Якоруда се вдигнали неколцина „правоверни“ да колят въстаналата рая. Един от тях, на име Дормуш, се прочул особено много с издевателствата си над панагюрци.

Въстанието било потушено. В Искровете дошъл и отзвук от баташките кланета. Селяните се спотайвали, а черкезите, почувствували се изведнъж пълни господари, се заканвали да изтребят всички жители на Говедарци и съседните селца. Те вече били въоръжени и с пушки, и с пищови, а не само с ками и ятагани. Цялата власт в Искровете се опирала на тях. А когато крадците са господари, тежко на безправната рая. Не изминала и година от потушаването на Априлското въстание и дорде да се награбят черкезите, избухнала Руско-турската война. Сега вече нищо не могло да спаси искровци. Бейовете отмъквали част от стадата им за нуждите на войската, черкезите се разпореждали с останалото. И когато храбрите руски воини прехвърлили Балкана и отрядът на Гурко наближавал София, първо бейовете и бившите самоковски маданджии поели дългия изселнически път към Цариград, а подир тях тръгнали и черкезите от Алино и Говедарци.

Споменът за бягството на черкезите от Искровете е запазен и до днес в Говедарци. Грабежите били неописуеми. Те задигали не само едър и дребен добитък, но и всякаква покъщнина. Конете не достигнали за крадените товари и черкезите под смаяните погледи на смъртно наплашените искровци почнали да товарят цели денкове по гърбовете на отвлечените крави и волове. Те се изтегляли дружно, яхнали конете си и с пушки в ръце, за да вардят и направляват пъстрия дълъг керван от коне и говеда, овце и кози. Тъй преминали през другите селца на път за Самоков.

Очевидец, тогава едва на тринадесет години, разказва за участта на последния черкезин, помаял се подир събратята си в Говедарци, за да уголеми и плячката си. Като яхал жребеца си пред няколко навървени коня, малчуганите почнали да го замерват с камъни иззад плетищата. Бабите гледали и проклинали: „Кога се върнат камъните, тогиз и тия да се върнат!“ — казвали те. Разярен, черкезинът гръмнал с пушката си и ранил едно дете. Но кремъклия пушка лесно се не пълни. Това знаели дори децата. Окуражени, те наизскачали на друма и почнали бясно да замерват крадеца със същинска градушка от камъни. А те се сипели от всички страни. Един камък улучил черкезина в главата и той се строполил на земята. Тъй и умрял. Даже конят догадил истината, свел глава към стопанина си и не мръднал от трупа. Така го заварили селяните подир няколко часа, когато се окопитили и побързали да скрият тялото на убития под моста на Селската река. Забили кол в реката и за него вързали трупа. Ала никой не подирил мъртвеца…

(обратно) (обратно)

Глава VI Свободата и войните

I

Със слънцето в първия ден от новата 1878 година и свободата изгрява в Искровете. Цели четири дни искровци се криели като лалугери в къщурките си и чакали да се завърнат крадливите черкези, за да подирят своя убит другар. Никой не дръзвал да отиде на пазар в Самоков. В града станували войските на шестима дивизионни паши под общото командуване на Осман Черкез. Тридесетхилядната турска армия била заела позиции в околностите, от двете страни на Искъра: пехотата се загнездила в продановския рид, артилерията — по Ридо и доспейските височини. На 28 декември 1877 година в далечината се задали първите руски части. Всички очаквали кръвопролитен бой.

Ала главнокомандуващият Осман Черкез бил на друго мнение. Той проводил своя делегация от офицери в щаба на руснаците с привидната цел да се договори за опазването на Самоков от разрушение, но побързал тайно да изтегли войските си от града. Това станало през нощта на 29 срещу 30 декември. В утрото на тоя предпоследен ден от годината край града пристигнал целият пеши тамбовски полк, отряд казашки кавалеристи и една конна батарея. С хляб и сол по стар български обичай старейшините на града излезли да посрещнат генерал-лейтенант Николай Велеяминов и офицерите от щаба на неговата 31-ва пехотна дивизия. Срещата станала при Челикхането.

Докато генерал Велеяминов разговарял с владиката, равина и мюфтията, една казашка част навлязла в града и веднага завзела конака, казармите и складовете за храни. Във всяка къща били настанени по няколко пехотинци и казашки конници. Майор Рязански станал градоначалник на Самоков. В града царял пълен хаос. Турските големци бягали към Костенец, подир войските на Осман Черкез, пътищата били задръстени от катурнати коли, навред шетали новоизпечени български комити. Някои измежду българите в града почнали да грабят складовете, а часовоите нарочно си затваряли очите. Те били благосклонни към „братушките“.

В тоя пръв ден на свободен живот в Самоков за началник на селцата в околията бил назначен Шогурин и по негово нареждане още на следното утро една казашка кавалерийска част потеглила към Искровете. Снегът хриптял под копитата на конете, а и казаците били весели момчета. „Има турек?“ — питали те от гърбовете на запотените си коне в едно селце подир друго. „Няма, няма турци!“ — отвръщали искровци иззад плетищата. После се престрашили и излезли да пируват ведно с братушките, защото първата грижа на казаците във всяко село била да проверяват дали няма скрити турци в кръчмите — зад тезгяха, под масите и в самите бъчви. Тъй започнали новогодишните тържества. А залежи ли известно време, дори оцетът в Искровете се превръща в хубаво вино…

В Говедарци казаците отворили кръчмата на Николай Бързанов, сетне насъбрали старейшините на селото, а те повикали гайдарите и веселбата започнала с хоро на момите и невестите. Въодушевили се и старейшините, затупали калпаци в пода и всеки се хванал до гиздава мома. Ала казаците се стъписали — перчем от три плитки стърчал върху гладко обръснатата глава на всеки старейшина и наперено се клатушкал при играта. Тая искровска мода не харесвала на братушките. И когато не помогнали увещанията, помогнало изпитото вино: те наскачали, подгонили старейшините и почнали да им стрижат перчемите. Настанал общ смях. Най се радвали бабичките, на които било омръзнало всяка заран да вчесват петльовите пера на своите дядовци. Пък и старейшините скоро решили, че свободата струва колкото един перчем!

Като преминали първите весели дни, искровци се заели някак по-осезателно да вкусят плодовете на свободата. Първата им грижа била да разрушат видните и маданите. Те не оставили камък върху камък от някогашния Чифте мадан на Хюсреф паша, отмъквайки материала за градеж на нови жилища. Съборили и корубите на проклетите мадани, доразрушили и затлачените вади. Сега вече нищо не им напомняло за ангарията.

Няколко години по-късно, когато Иречек тръгнал да обикаля страната с молив и бележник в ръка, само четири мадана действували в някогашния обширен самоковски санджак. Ала нито един мадански чук не огласял долината на Черни Искър. Свободата била погребала рударството.

След тези пристъпи на разрушение погледите на искровци се обърнали към горите. Доскоро неми зрители на подялбата, на отделните рътове от Пашаница и Лакатишка Рила между евреи и джелепи, сега селцата събират пари и старейшините се договарят с новите собственици за малки части от планината. Маджарци купуват дългата присойна между Мечкарица и Дупнила от собственика. Сръбскоселци купуват от хаджи Мано част от южния скат на Тънкия рид — на Мусино странье или под пътечката към Плочите. Частта над пътечката минава в ръцете на говедарчани. Доспеймахленци купуват Павловица. И белоискровци разширяват общинските си мери. По-късно говедарчани хвърлят око и на Дебелия рид в Лакатишка Рила. Много от горите минават в частни ръце в тия първи свободни години, когато заможните самоковски турци бързат да се изселят.

С горите идва един нов поминък за искровци. Привикнали отколе да впрягат водната сила в маданите, сега те бързат да строят чаркове край реките. А горите над Милчиница, над Селска река и Юрушка река са общински и само един горски надзирател се разпорежда в Искровете като представител на самоковското лесничейство. Затова чарковете никнат като гъби. Те са до един в ръцете на частни предприемчиви стопани, които не милеят за общите гори. В Говедарци бръмчат пет чарка, в Бели Искър, Сръбско село и Доспей махала по три и само в малкото Маджаре има две такива дъскорезни. Предишните мадански кираджии всяка неделя подтичват подир волските и конски коли, натоварени с бичени дъски, с тънки мертеци и здрави греди за новите столични домове.

Купища сухи пари влизат в джобовете на искровци от тия дъски и бичмета, мертеци и дялани греди, защото София расте, без да старее, и лесно поглъща строителния материал от Искровете. Само къщите на искровци остават предишните. Те са ниски, доста схлупени, най-често покрити с плочи, понеже местната песъклива почва не е годна за изпичането на керемиди. Дори тухлите от такава пръст са много ронливи. Затова градежът е от камъни. Такива има и при развалините на маданите и видните, и в реките, и в Надарица, край срутищата на изчезналия град. Оттам идат и покривните плочи. Само високите плевни са със стени от разцепени смърчови клони, изкусно приплетени в гредите, а отвън и отвътре измазани с кал и плява.

Парите от дървения строителен материал отивали за гора и добитък, за нови дворища и шумни, предълги сватби. Особено за сватбите в Говедарци. Чрез тях потомците на някогашните манастирски говедари сякаш искали да се предпазят от действието на отколешната калугерска клетва за отвлечените говеда на Рилската обител. А клетвата била люта: жените на говедарите трудно да зачеват, момите им без свян да раждат преди брака. Затова те бързали да вдигат сватби. А може би и за да се веселят. Защото калугерската клетва била изветряла през вековете и от много челяд къщите на говедарчани вече опирали в дворищата на Мацакурово. Двете селца се слели в едно. Някои го наричали Говедарци, други — Мацакурово, според вкуса и настроението.

Впрочем името на слятото село било без значение, тъй като и говедарчани, и мацакурци говорили на „че“, като истински шопи, потомци на някогашните пришълци от дупнишкия край, докато самоковското „ке“ било в употреба и в Доспей махала, и в Бели Искър, та дори и в Сръбско село. През тия първи години след Освобождението никой не се дразнел и от сръбското име на селището при Леви Искър. Тогава отношенията на младото Княжество със западните съседи били добри. Ала когато избухнала Сръбско-българската война, самите сръбскоселци изпратили момците си на фронта, а после побързали да пренаименуват селището си в Мала църква. Тъй църквичката, изградена, според легендата, от Бошковия брат Петър, дава новото име на селото. И бившите сръбскоселци станали малоцърковчани.

За шумните сватби били нужни и просторни църкви, а в Искровете имало само две малки църквички, и двете полузарити в земята — едната в Мала църква, другата в бившето землище на Мацакурово. Истината е, че още към 1870 година говедарчани издигнали нова висока църква на мястото на старата, разширявана на два пъти в миналото, но пак тясна и тъмна с двете си малки прозорчета. Нямало божи храмове нито в Доспей махала, нито в Маджаре и Бели Искър. Първи белоискровци издигнали нова църква, наречена на светата Богородица. Втори пред бога се отсрамили доспеймахленци. И те, като малоцърковци, нарекли църквата си на свети Петър, та съборът им да става посред лято, а не като никулденския курбан на говедарчани. Маджарци последни издигнали своя църква, осветена от митрополит Доситей едва в 1898 година.

И до днес се води спор между говедарчани и малоцърковци коя от старите им църкви е по-древна. Ако при изграждането на своя нов храм говедарчани не бяха срутили някогашното си светилище (като монасите в Рилския манастир), този спор можеше да бъде изведен до някакъв положителен край. Сега в тяхна подкрепа може да се изтъкне само безспорното първенство на слятото им село сред всички искровски селца както по броя на жителите, така и по броя на добитъка още в началото на шестнадесетия век. Ненапразно между многото имена на селището срещаме и „Голямо село“ — едно название, с което турците са означавали четирите сборни махали на Говедаре, Мацакурово, Доспей махала и Симоновци. Близко до ума е, че първата църквица в Искровете е била изградена именно в най-голямото селце. А то е било днешното Говедарци. В него е имало училище дори в турско време и един даскал е прихождал ежегодно от Самоков, за да учи децата на четмо и писмо.

Старият храм в Мала църква е бил изграден през петнадесетия век, макар стенописите в него да са от по-ново време. Тези стенописи, едва прозиращи през пластове от по-късна мазилка и доста размазани от влагата по стените, носят характерни белези на живописта от XVII век. Специалистите намират известно сходство между тях и онези в църквицата на Махалата, днес село Марица, както и с живописта в манастира Свети Спас при Алино, изграден в 1626 година, и със старите икони в църквата на Белчин, датирани от 1653 година. Всички споменати стенописи принадлежат на западнобългарската живописна школа. Български зографи са изографисали и старата сръбскоселска църквица, осветена едва в XVIII век от митрополит Неофит, тоя последен български архиерей в Самоков, починал в 1778 година. Цяло столетие подир него в Самоков служат все гръцки владици…

Тези храмове са били тясно свързани с живота на едно по-старо поколение от искровци, свикнали да минават през тях поне в три тържествени случаи — при кръщение, при венчавка и при опело. И ако при кръщението те са били твърде чувствителни и кресливи, а при опелото — премного безразлични, венчавките напълно са прилягали с нрава на всекиго. Цялото село се е стичало в църквата при венчавка и денят се е превръщал в тържество за всички. Дори за момците, често малолетни женихи. Защото с въвеждането на редовна военна служба в младото Княжество се променя и отколешният обичай момъкът да взима мома на своите години. Сега все по-често се случва момчето да се зажени, преди да влезе в казармата, а избраницата да бъде с пет-шест години по-възрастна — тъй, нарочно, та по-дълго време да помага на своите родители във все по-напрегнатата полска работа с напредъка на земеделието. А бащите не са питали синовете си дали искат да се женят за по-възрастни моми. Тяхната дума е била закон за всички!

Сватбите обикновено са траяли по три дни. В събота преди уречения неделен ден всички грижи били насочени към подреждането на къщата. Бащата на жениха отделял цяло състояние за предстоящата гощавка. И за безбройните подаръци на кумове и сватове. В неделя заран свещеникът венчавал младите в църквата. Подир службата и той, и кумът, и всички гости отивали в дома на младоженеца. Гощавката е траяла до зори. Никой не напускал трапезата, преди майката на момчето да се вмъкне посред нощ в „невестарника“ — тая малка преградена килийка за младоженците, и да се върне ухилена оттам, понесла в ръце неоспоримите доказателства за честността на булката. Тогава в двора гърмели пушки и пищови, та всички разбудени псета да научат радостната вест. И доволният кум бил отвеждан с кола до своя дом. В понеделника гостите били у него…

Познати, широко разпространени сватбени обичаи във всички краища на страната. Ала две малки подробности се срещат само в Искровете. Не сега, а в онова далечно време. На втората брачна нощ момчето било отделяно от булката още преди заник слънце и тя се оттегляла в „невестарника“ с един от деверите, за да осъмне с него. Тъй, според поверието, чужди хора нямало да скарват братята! Ако деверът бил по-възрастен от жениха, след тая втора брачна нощ булката се обръщала към неговата жена с прозвището „големице“, та с него да изрази и смирението, и неволната си вина. А зълвата си тя наричала „сестрице“ още след първата брачна нощ.

Втората подробност е още по-забавна, макар и доста тъжна. Когато в първата брачна нощ свекървата се измъквала омърлушена от малкия „невестарник“ и тъпаните секвали да думтят, а съседите напразно чакали да чуят радостните пушечни изстрели, нещастната булка била извеждана от главната готвачка и тъй, полуоблечена и много смутена, съпровождана от укорните погледи на разочарованите гости, тръгвала към крайречните върби, следвана по петите от неумолимата готвачка. Веднъж стигнали при върбите, булката подгъвала колене като за молитва и опряла чело в ствола на някое дърво, заразправяла през сълзи с кого се е любила тъй позорно, преди да встъпи в брак. Сетне готвачката отнасяла думите й на свекъра и свекървата, та и на всички останали гости, а булката се прибирала с наведена глава при посрамения жених. Тогава тъпаните почвали да думтят още по-силно, за да заглушат виковете на нещастницата…

(обратно)

II

Заради Искровете и тяхната чудна прелест самите искровци открай време са били любимци на всесилни властелини, господари не само на тоя кът, а на цялата българска земя. Велики везири и султани са обсебвали долината на Черни Искър и са изсипвали милостта си върху нейните жители, князе и царе са градили дворци в близката околност и техните шумни свити са огласяли селцата с веселието си. Ала сърцата на искровци са изстивали от „милостта“ на властелините и тяхната „привързаност“ към Искровете. При султаните те са били ковачи на желязо и на подкови за конния аскер. Тъй мирният им труд подхранвал войните. Затова великият завоевател Гаази Кара Мустафа паша е обсебил цялата Джебели Рила с нейните гори и руди, води и мадани и пак затова Ахмед паша — друг почтен велик везир, е превърнал долината на Черни Искър в една огромна ковачница. А царете и князете от българския владетелски двор? При тях искровци доставяха само пушечно месо. Понякога и слуги в палатите, вещи пазачи на царските бизони в горите на Рила или на дивите петли край Плана, предназначени за дворцовите трапези.

Никак не е чудно, че още в първата година след Освобождението младият български княз Александър Батемберг тържествено пристига в Искровете на бял кон и с голяма свита, превалил планината от Рилския манастир през Кобилино бранище и Плочите. Посрещат го над Мала Църква. Войници издигат огромна триумфална арка отсам тясната клисура на Леви Искър — там, гдето днес се белее спретната сграда на водноелектрическата централа. Из селцата плъзват викачи, за да призоват населението. Пристигат и всички знатни хора от Самоков начело с митролопит Доситей. Те оглеждат със задоволство триумфалната арка, цялата обкичена с родолюбиви надписи и зелени смърчови клонки, тия символи на мира и благоденствието. Идва и князът. Сред гръмогласните възгласи на множеството той слиза от коня, ръкува се с големците и не забравя да подаде десница на селските старейшини, защото иска да спечели сърцата им. Наскоро избухва Сръбско-българската война. Днес имената на убитите малоцърковци личат върху паметната плоча до входа на читалището. Подир Батемберг и Фердинанд Кобургски пристига в Искровете, за да убива диви кози и плахи невинни сърни по Прекорека и Ловница или да дебне дивите петли през любовния им сезон в горите на Плана, недалеч от Овнарско. Местността му харесва, безобидността на искровци го забавлява, носиите на невестите дразнят любопитството му. И той решава да изгради дворец край техните селца. Ала първо иска да спечели благоволението на простите селяци и често идва със свитата си, възседнал бял кон и в бели ръкавици, за да хвърля сребърни монети сред празнично облечените жени — срещу елеци и сукмани, престилки и нараквици за бъдещия етнографски музей. Кметовете, винаги предупреждавани за пристигането на монарха, на свой ред предизвестяват населението. Всички трябва да се стекат на селските мегдани в празничните си премени. Дори в работни дни, когато кърската работа не чака. А Фердинанд, възправен върху белия си кон, се киска като от гъдел, гледайки как се боричкат момите и невестите за сребърните монети с неговия лик, които им хвърля с пълни шепи, сочейки с пръст ту елека на една, ту нараквиците на друга. И те ги свалят в надпревара пред него.

Избрано е мястото на първия дворец — местността „Овнарско“, близо до дивите петли. Искровци просичат гората, за да разширят предишния коларски път от Говедарци към Плана и нагоре към Купените, по извивките на някогашната вакарелска пътека. Те доставят и дървения материал, и камъните за градежа. После неколцина остават като слуги в двореца. Тяхната главна грижа е да вардят дивите кози и петли и да пропъждат съселяните си от близките гори, за да не плашат дивеча. Най-важният измежду тях е „петляря“, който трябва да дебне дивите петли в близката гора, да открива дърветата и малките полянки, сред които се събират кокошчиците, привлечени от любовния зов на глухарите, и старателно да изучава навиците им и точния час, когато, уморени от дългото чакане, петлите най-после ще скочат от клоните и ще започнат неумолима борба помежду си. Така той винаги ще може да отвежда монарха по най-прекия път до най-сигурното дърво и дори да насочи пушката му към победилия петел. Подир гърмежа победоносно проехтявал ловният рог, надуван от някой раболепен адютант. А Рила оставала без още един глухар.

Подир двореца в Овнарско Фердинанд изгражда малка ловна хижа над Говедарци, в местността „Старио палат“ между Грековица и Бошков дол. Там е било свърталището на плахите сърни. Пак искровци просичат гората и дълбаят път в каменистите склонове. Те не знаят, че Фердинанд е намислил да продължи тоя друм чак до двата Мечита, за да може лесно да преваля билото и да се спуска към Рилския манастир. Защото не иска да излага нищетата на искровци пред погледа на чуждестранните гости. Или своята собствена нищета като владетел на овчари и орачи… По-добре е ловната хижа да не бъде близо до селцата. И едва завършен, ловният палат бива отново преместен по-нагоре сред гората — в равна седловинна поляна, разчистена от някогашните кюмюрджии. Днес тази поляна се нарича Преслапа. До нея и най-тромавият летовник в почивните станции над Говедарци ще стигне за по-малко от час време, доволен да отдъхне на припек и да рейне поглед към близкия Средонос. А долу, на изток от поляната, бучи Селската река.

Тук, край тоя дворец, Фердинанд биел сърни през деня, а вечер обмислял как по-вярно да служи на немската кауза в Балканите. Затова и сънят му не е бил много дълбок! И ето, в едно ранно утро, когато птичките бодро чуруликали преди изгрева, край вратите на двореца застанал незнаен горски — риж и хитър шоп от Говедарци, който си бил наумил да се отличи в службата, като състави акт на владетеля за убита от него сърна в забранен сезон. Почукал горският, наскачали сънни слуги, а той вдигнал глас до бога и направо питал за царя. Не могли да го отпъдят. Най-сетне горският се наложил, а слугите изтръпнали от страх, като видели да се отваря прозорчето на височайшата спалня и низ него първо да се подава нощното таке, после гърбавият кобургски нос, а накрая и щръкналата брадичка на монарха, цялата тръпнеща от гняв.

— Какво желае този? — екнал гласът на владетеля.

— Сакам акт да ти съставя, царю, зер сърна си убил! — рекъл горският и зачакал похвала за ревността си.

— Сърна? — изумил се Фердинанд. — А казахте ли му — и той вирнал нос към слугите, — казахте ли му, че аз мога и него да застрелям?

Прозорчето хлопнало с трясък. Изчезнало такето, скрил се и носът, та и брадичката под него. Из въздуха още витаели гърлените отсечени звуци на тия думи, остри като кинжали, убийствено надменни и напоени с отровна ирония. Дорде да стихне ехото им, слугите заблъскали горския като добиче надолу по пътя. И хитрецът побягнал, очаквайки куршум в гърба…

Днес в поляната на Преслапа няма и помен от някогашния дворец. Само овце хрупкат сочната трева и хлопките на овните подрънкват в тишината, щом влажните ноздри подушат гъби. Прав като кол, овчарят дреме на припек с примижали очи. Само рунтавите песове бдят. Те първи усещат туриста или летовника и бясно се спускат към него. Той опира гръб в някой ствол. Подир минута, вече преминала първата му уплаха, гостът подава цигара на овчаря, а тя развързва неговия език и събужда спомени за двореца, който бил преместен от Преслапа, когато искровци направила царския път чак до Средонос. Там, под самия връх, в една ей такава полянка като тая, бил изграден от здрави тухли и камък още един дворец. Подир време той преминал в ръцете на втория от царските синове. Искровци го наричали „палато“, а служителите в двореца — ловната хижа на княза. И като примигне, овчарят ще добави:

— Ловна ли, любовна ли, и я не знам…

Тъй де, ще продължи той, било ли е някога княз на работа да се хване! А седи ли се хич без работа? То и да князуваш комай не ще да е много лесно… Скука ще те налегне, както кърлежът овцете. Еле в тия пусти летни дни, кога се не стъмнува, или зимъс, в ония тъмни нощи, дето захващат отрано и не знаят как да се развиделуват. Тогава и княз да си, скуката пак ще те найде и я на лов ще идеш, я за любов ще помислиш… А имаш ли си дворец, той ще ти е и за едното, и за другото. Така и със Средонос!

Три пътеки извират като реки от Преслапа. Едната върви на изток, към Селската река, и комай свършва при нея, другата свива на запад, към коларския път за хижата под Мечитите. Третата води за Средонос. Тя върви право на юг от поляната и скоро се влива в широкия царски друм, а той бавно извива на изток, прекосява Селската река, пълзи нагоре по хребета, дорде достигне клека отвъд зелените мурови гори, и там описва една огромна дъга все по хоризонтала и току под билото, с обширна гледка на север, отвъд Лакатишка Рила, към Витоша, язовира и далечната Стара планина. Сега тоя друм е заглъхнал и посипан с иглици от клековете, които го притискат от две страни, ала някога по него са дрънчали звънците на гиздави коне пред княжеските файтони, понесли любовната плячка към двореца в Средонос. Палатът се открива изведнъж пред погледа след последния завой, жалък и безславен, цял в развалини. Срутиха го самите искровци преди време. Едни го събаряха заради ценния материал, други — за да не им напомня за ленивите дни на княза. А сградата можеше да бъде запазена за туристите…

Пътят на запад от Преслапа се свързва при хижа „Самоковска комуна“ с олющения от преспите Фердинандов друм за Мечитите и оттам, през Кобилино бранище и Сухото езеро, за отвъдния Рилски манастир. И тоя друм е плод на едно суетно хрумване на стария кобург. Искал е лесно да превежда чуждите си гости от манастира в Искровете, та от самия връх, край голямата скала с неговия позлатен герб, с гордост да им показва прелестите на своето царство. Стотици жители на Искровете са работили по тоя друм, пролазил на две хиляди и петстотин метра надморска височина. По него Фердинанд е смятал да превозва и артилерията във време на война. И той наистина се навоюва, макар и с чужди ръце! С ръцете на осакатените в Балканската война, на умрелите от холера в Междусъюзническата война, на изгнилите в окопите през дългата Първа световна война. Но по неговия друм към Мечитите никога не загърмяха колелетата на артилерийски оръдия. Той запустя и просто се свлече от снежните преспи. Сега едва личи сред сипеите. Тъй гасне в съзнанието на искровци и паметта за онзи, заради когото бяха градили тоя друм.

Не по-щастлива е участта на Борис III, който наследи и престола, и бащините си дворци в Искровете. Той нощуваше често в „Овнарско“ и ловуваше в околността. Пастирите и горяните бяха свикнали да го виждат с ботуши и куртка, с пушка в ръце и зелена ловна шапка на главата. Научили се бяха да стоят далече от него. Ала когато избухна Втората световна война и щабът на войските завзе почивния дом в Говедарци, а навред по градове и села се явиха комисари, които раздаваха купони за шепа брашно и бучка сирене, владетелят хитро надяваше обувката на Харун-ал-Рашид и често влизаше в разговор с пастири от Искровете. Тогава срещнал и Боре, гърбав овчар с ръст на дете и чисто детско сърце.

— Дай да видя какво носиш в торбата! — рекъл владетелят.

— Та белким не знаеш? Чушка и комат црън леб…

— А сирене не обичаш ли?

— Обичам, ама нема! — отвърнал гърбавият.

Тъй рекъл и му заразправял колко трудно било за селяните в Искровете, гдето ни жито се ражда, нито едър ечемик, да се изхранят със скъперническите комисарски дажби, а в същото време да гледат как минават през селото военни коли с препечени пшенични хлябове за офицерите от щаба на войската в Говедарци. Гледали селяните и преглъщали, от глад пристягали и поясоците, сетне псували наред и офицерите, и щаба им, и всичко…

— И тебе комай са намразили — рекъл гърбавият накрая.

— Тъй ли? Ще видим тая работа! — отсякъл владетелят.

Отсякъл и отминал сърдит, изненадан, а може би и уплашен. Някой трябва да му е казал, че още в 1688 година с нарочен султански ферман, подписан саморъчно от падишаха „на двадесет и петия ден от месец Зюлкаде в Софийско поле“, на доспейци и на техните далечни родственици от Доспей махала се правят чувствителни данъчни облекчения заради неплодородието на землищата им и че след повече от един век друг султан потвърждава облекченията с ферман от 1826 година, „издаден в укрепения ми град Константин“. Щедростта на турските султани към искровци, а може би и заплахата на гърбавия пастир навярно е подсетила и собственикът на двореца в „Овнарско“ да прояви на свой ред известна щедрост. И той нарежда всяка година през тая нова война искровци да получават допълнително по десетина килограма чисто пшенично брашно на глава от населението. Брашното действително пристига и се отпуща като дар от царския двор било за коледните, било за великденските празници. Ала признателността на искровци стигнала само до гърбавия пастир. Нему дължали брашното…

Не тъй мислел владетелят. Вече сигурен в искровци, той решил да загради с няколко реда бодлива тел едно голямо пространство от гората в Плана, недалеч от „Овнарско“, та туристите да не минават оттам и да не плашат дивите петли. Наредил да се прокара друга пътека от поляната пред двореца към хижа Мальовица. И един ден, както скитал с пушка в ръка, уж да застреля някоя дива коза, попаднал пред самите врати на хижата, гдето се припичал на слънце синът на пазача. Тъкмо сгоден случай за монарха да узнае отношението на планинарите към него:

— Как е — запитал той, — доволни ли са туристите от новата пътека?

— Море, ако знаеш как те ругаят, лошо ке ти стане! — отвърнал момъкът.

Непривикнал на такива обноски, владетелят го погледнал накриво и го смъмрил издалеч, после отминал с пушка в ръка надолу, към гъстата клекова гора. И вече не дошъл в хижата, пък и нарядко идвал в „Овнарско“, та и през Искровете да не минава в тия военни години. Защото в планината вече шетаха смели партизани.

(обратно)

III

Ако проследим стопанските и демографски промени в Искровете след Освобождението и особено между Първата световна война и Девети септември, ще останем изумени от все по-нарастващото несъответствие между броя на населението и средствата за неговото препитание. Искровци напук на всичко продължават да се размножават, а полето остава все същото, горите им биват отнети, стеснена е и пашата. Царската власт не съумява да внедри някакъв нов поминък за жителите на петте селца в долината на Черни Искър. Намалява броят на овцете, ниски са и цените на земеделските произведения. И искровци все повече обедняват.

През първия четвърт век свободен живот или от 1875 до 1900 година броят на населението в Искровете нараства от 722 на 2297 души. Увеличението е почти в троен размер. От 1900 до 1926 година въпреки войните броят на жителите наново нараства с 1501 човека, но тоя път прирастът е значително по-малък. Вече се наблюдава известен отлив на населението към градовете. Самоков е главният притегателен център. Ала и околийският град е беден, несвързан чрез железница с останалите краища на страната и без промишлени предприятия. Тази беднота подтиква хората да дирят някакъв изход. Така се роди и Самоковската комуна.

Чудно наистина, но тая първа комуна на Балканския полуостров възниква именно в Самоков въпреки близостта на царските дворци в Рила. Непокорният дух на самоковци, верни на своите възрожденски традиции, продължава да се бунтува срещу тежкото положение. И в 1910 година тук Партията спечелва изборите за общински съвети. Над града се развява червеното знаме на Самоковската комуна, чиито ръководители са Михаил Дашин и Борис Х. Сотиров.

Ехото на Самоковската комуна отекна и в Искровете подир няколко години. То отекна не толкова в политическия живот на петте селца, колкото в постепенното проникване на идеята за кооперативната самопомощ като средство за освобождаване на дребните горски стопани от тяхната зависимост и неизгодно положение спрямо едрите търговци на дървен строителен материал. Търговците пристигаха от столицата и налагаха свои цени за избичения материал. А тези цени бяха ниски. Така се роди първият кооперативен гатер в Искровете, започнал да действува в 1928 година.

Гатерът облекчи донякъде положението на искровските горяни. Отдавна бе минало времето, когато те кретаха подир колите си по пътя за София и разтоварваха дървения материал на тържището при храма „Александър Невски“. Обширните складове на търговците на дървен строителен материал бяха направили тържището безпредметно и предприемачите предпочитаха да се договорят направо с търговците. Вече нямаше място за дребни горски стопани, докарали кола с един-два кубика дъски. Те трябваше да се съюзят в кооператив. Тъй гатерът в Говедарци почна да бичи трупите на говедарчани и доспеймахленци, на маджарци и малоцърковци, а кооперативът успешно конкурираше едрите търговци от Самоков и София.

Две години по-късно или в 1930 година се появи и един общински гатер под Мала Църква, близо до водослива на Леви Искър с Черни Искър. Той беше даден в дар на малоцърковчани от столичната община. Това е една тъжна история, свързана с построяването на водноелектрическата централа под клисурата на Леви Искър, с обявяването на част от някогашната Пашаница за охранителна вододайна зона и с последвалото подпалване на горите в Йозола като акт на отмъщение от страна на искровци за обсебването на горите и пашата им от стотиците хиляди столичани. Защото цялата клисура на Леви Искър бе станала недостъпна за овцете, а покрай нея и южния скат на Тънкия рид, поделен между говедарчани и малоцърковци, и обширните поляни край двата последни притока на реката. С пасбищата бяха отнети и горите на малоцърковци.

Подареният гатер не трогна бившите сръбскоселци. Не се трогнаха и говедарчани от безплатната електрическа светлина, която заля домовете им подир 1930 година, когато започна да действува водната централа край Мала Църква. Искровете светнаха и енергията се заплащаше от столичани. Вместо газеничета в кошарите блестяха електрически крушки, ала с ограничаването на пашата трябваше да се съкрати и овчето стадо. Тъкмо това предизвика негодуванието на селяните. И една нощ горите в Йозола пламнаха, подпалени на много места от незнайни злосторници. Те пламнаха и горяха няколко седмици…

Цялото население на Искровете бе вдигнато на крак, за да гаси пожара. Надойдоха и хиляди войници от Самоков и Дупница. Ала стройните смърчове в китните гори на Йозола горяха като факли и вятърът прехвърляше пламъците от един рид към друг. Гореше и тревата край дънерите на дърветата. Огромен черен облак бе легнал над цяла Рила, въздухът бе станал душен и в Искровете, и в Самоков, та дори и в далечната Дупница, а огненото сияние в небето личеше и от Банско, и от Ихтиманско поле. Дни наред раздвижените въздушни маси посипваха с пепел керемидите на околните градове. Тъй изгоря гиздавата Йозола. Езерото под върха остана да зее като сляпо око, сякаш изтърбушено сред безкрайната гробница от черни недогорели смърчове.

Опожаряването на Йозола бе едно отчайващо, позорно дело на безпросветни хора. Такива бяха искровци, и не по своя вина. Едва в 1926 година бе издигната първата прогимназия в долината на Черни Искър, близо до шосето при началните къщи на Говедарци. В нея се просвещаваха малчуганите на същото село, с неговите 995 жители, и на Доспей махала, догонваща първенеца със своите 934 жители, и на Маджаре, вече достигнало 453 души, и на Мала Църква, е 542 потомци на някогашното сръбскоселци. Една прогимназия за четири села с общо население от кръгло три хиляди души! Чудно ли е тогава, че в тези четири селца са могли да се намерят двама-трима злосторници, които да подпалят Йозола от озлобление за отнетата им гора и паша? Искровци трябваше да търсят допълнителен поминък. В Бели Искър имаше варници. Сега и малоцърковци почнаха да гасят вар. Един говедарчанин построи рибарник край Черни Искър за изкуствено развъждане на пъстърва. Друг рибарник изникна под Маджаре. Но тези начинания ползуваха само отделни домочадия. Притеснени от нуждата, стопаните с по-хубави къщи почнаха да отстъпват приличните стаи на летовници от Самоков и София. Особено зачестиха гостите от столицата. Помножиха се и туристите. И понеже в четирите селца нямаше нито един хотел или хан, годен да приюти летовника или закъснелия пътник, искровци се заеха да строят по-хубави къщи, за да отдават стаи под наем. Самите те продължаваха да живеят в приземните етажи през една стена от добитъка.

Като „отнеха“ горите и водите на искровци, столичани сякаш намислиха да „обсебят“ и въздуха в самите Искрове — тоя чист благоухан въздух, свеж и през най-знойното лято, изпълнен с аромата на боровия прашец през пролетта и с дъха на съхнещите треви и билки в летните откоси по ливадите. Всяка училищна сграда в Искровете се превръщаше в летен лагер за столичните деца. Чрез тези деца в селата навлизаше и една по-висока култура. Защото примерът е заразителен. И вече все по-нарядко се срещаха босоноги дечица в селцата край Черни Искър, неизмити от майките си и с изпокъсани дрешки, да шляпат с премръзнали крака в калта. А преди те потичваха боси и в снега по дворищата, и върху леда! Боси, сополиви, но с румени лица.

Културата навлизаше в Искровете и чрез летовниците, и чрез туристите. Последните понякога пренощуваха в Говедарци, преди да потеглят за хижа „Скакавица“ в дъното на долината на Черни Искър в подножието на гърбавия Кабул. Дълго време тя беше едничката туристическа хижа в Рила. Ала през 1934 година бе построена хижа „Мальовица“ и потокът на туристи нарасна неимоверно. Говедарци наистина се прочу между планинарите. Едни преспиваха в селото, други се отбиваха за малко в кръчмите, дорде дочакат превозно средство към Самоков, трети, тръгнали с тежки раници към върховете, скланяха някой местен жител да ги съпровожда с товарния си кон. Между планинарите имаше и ловци от столицата. Тъй искровци все по-често имаха допир с хора от различни професии.

Този контакт ползуваше най-вече говедарчани и доспеймахленци, особено след изграждането в тяхното землище на хубавия почивен дом на работниците от столичната държавна печатница. Много момци и девойки намериха постоянна работа в почивния дом на печатарите. А тия печатари бяха все напредничави хора. И тъй, някак неусетно, все под влиянието на планинари, печатари и други летовници, растеше броят на младите искровци от двата пола, които завършваха гимназия. Само малцина се насочваха към висшите учебни заведения. А в Искровете дотогава нямаше нито един висшист. Културата навлизаше в селата и чрез обществените фурни, и чрез водоснабдяването, и чрез първите малки читалища.

Ала тоя културен подем се забавяше от стеснените материални възможности в Искровете. Жителите на тези селца обичат да казват, че човек само „мешината“ си не може да излъже, като под мешина подразбират стомаха и празните черва под него… С други думи, след ограничаването на пашата в горите, кози стада заместиха част от овчите. А козите не дават вълна, пък и млякото им е слабо. И понеже една пакост никога не иде сама, подир 1932 година понамаля и контрабандната сеч на горите, тъй като представителството на самоковското лесничейство в Искровете се превърна в Говедарско общинско лесничейство с голям брой горски надзиратели. Заваляха актове за нарушение на закона за горите.

Последваха други две беди, и двете в самото навечерие на Втората световна война. Лесничеите, сякаш недоволни да се преборят само с контрабандистите, скоро подеха борба и срещу беззащитните кози, които стръвно подяждаха младите филизи на дръвчетата. А нали трябваше да се стори нещо за гората след опожаряването на хубавите лесове в Йозола? Тогава с нарочен закон се ограничи броят на козите и в Искровете, и другаде. Пострадаха най-вече малоцърковци, заменили голяма част от овчите си стада с брадати кози след включването на внушителни пространства от бившите им пасбища в охранителната вододайна зона на столичния водопровод. Сега вече и децата в Мала Църква гледаха с горчива ирония на малкия гатер, подарен на селото от столичната община заради откраднатите води на Леви Искър…

Другата беда беше още по-голяма. Пак в 1939 година с нарочен закон бе забранена произволната сеч в частните високостеблени гори — една разумна мярка от общонародно гледище, ала пагубна за искровци. Всяко второ или трето домочадие в тия селца притежаваше малка гора. За селяните частните гори бяха капитал, от който те режеха малки късове при болест и сватба, при градеж на нова къща или колчем някой малчуган, завършил с добър успех местното школьо, отиваше да учи в самоковската гимназия. Сега този извор пресъхна. За да отсече няколко дървета, частният собственик трябваше да докаже, че ще гради нова плевня или пристройка към къщата си, а после смирено да чака благоволението на общинския съвет и на лесничея. И да плати доста скъпичко за разрешителното!

Животът действително ставаше все по-тежък в Искровете. Тъкмо тогава, в тия военновременни години, се появиха и комисарите по снабдяването с техните смешни купони без покритие. Вече никой искровец не можеше да „излъже мешината си“… Как да разчита само на оскъдните си ниви? Те бяха бедни и неплодородни. Някои засадиха слънчогледи, а те израснаха до коляно. Други засяха пшеница, а тя за зла беда изобщо не узря — остана свежа и зелена, готова примамка за мечките до късна есен. Тогава мнозина подириха работа в новостроящия се язовир над Бели Искър, други станаха горски работници главно заради допълнителните хранителни дажби, които им отпускаше местното лесничейство, трети се изселиха в Самоков. Имаше изселници дори в София — в тая София, от която, според искровци, идеха всички злини.

Притиснати от всички страни, лишени от горите и пасбищата си, обременени с непосилни държавни доставки, селяните едва се изхранваха. Те бяха останали комай на картофена диета, защото и бобът рядко узрява в Искровете. Пък и местният червен картоф вече се бе изродил. Добивите бяха много малки. В тия дни искровци, закретали с ралото подир изпусталелите си волове, с право можеха да повторят думите на Яворовия орач: „Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия!“

Те плюеха, а в гърдите им се трупаше недоволство към властта, към столичани, към всички граждани. Такива имаше и сред Искровете, в почивната станция над Говедарци, пълна с висши и низши офицери, а отскоро и с техни немски колеги. Офицерите отдаваха чест, ходеха на лов и гуляеха всяка вечер. При случайни срещи с овчари и горяни те нямаха друга утешителна дума за селяците с хлътнали страни и присвити стомаси освен лозунговата мъдрост за върховните интереси на родината, която очаква жертви от всички. Селяните слушаха, мълчаха и мислеха за жертвите на трите предишни войни. В мъдростта си те знаеха, че ситият никога не вярва на гладния. А офицерите никак не приличаха на гладни хора.

Новите картофи от сорта „бинте“ и „триумф“, внедрени по това време в Искровете от няколко столични учени, облекчиха донякъде продоволствения проблем на искровци през време на войната. Защото вносното семе се оказа напълно пригодно за песъкливата почва и добивите през първите години бяха удивителни. Те се движеха между два и три тона на декар. От всички краища на страната запристигаха купувачи на картофи за семе и цената им се повиши чувствително на свободния пазар. Искровци най-сетне си отдъхнаха. Намерено бе разковничето, което можеше да ги преведе през продоволствените несгоди на военновременния период. Едрите картофи, а те бяха наистина много едри, се продаваха за консумация. Средните се пазеха за семе. Дребните отиваха за изхранването на прасетата и те, както в края на турското владичество, бързо се намножиха в селските дворища.

Чрез тия нови картофи искровци комай за първи път почувствуваха, че нещо добро може да дойде за тях от града и от самата столица. Но тая едничка косвена помощ не бе в състояние да подкопае тяхното предубеждение към гражданите. То се бе напластявало през десетилетията между двете световни войни. Искровци се чувствуваха ограбени от столичани. Заради горите, пашата и водите. И когато, подгонени от бомбардировките, столичани се пръснаха като пилци из околните села и в бягството си стигнаха чак до Искровете, те трябваше прескъпо да заплащат златожълтите картофи и дълго да се молят за бучка масло. Някои от тях останаха направо разочаровани от тоя прием в селцата по Черни Искър. Те не виждаха другата страна на медала. И недооценяваха съчувствието на онези, към които никое буржоазно правителство не бе проявявало съчувствие.

За щастие вече се виждаше краят на войната, а това радваше и селяните, и изселените граждани. Тъгуваха само властниците и привържениците на стария ред. А той се рушеше с всеки изминат ден пред очите им. Накрая самият народ го срина. Но дорде да дойде краят, в горите над Искровете трябваше да загинат доста смели партизани, екзекутирани от жандармеристите на хвърлей камък от главния щаб на войската в Говедарци.

(обратно) (обратно)

Глава VII Към нов живот

I

В Искровете, пък и в много други краища на страната, Девети септември дойде някак естествено и неусетно, като изгрева на слънцето в едно безоблачно небе. Защото хората очакваха изгрева, а облаците бяха побързали да се разпръснат. Местните представители на властта бяха изчезнали — смирено, по свой почин и без много шум, като самите генерали от главния щаб на войската. Така и гнилият плод сам пада от дървото. Но зад това привидно спокойствие, продължило една-две години преди тая паметна дата, в долината на Черни Искър кипеше упоритата подмолна борба, отразила недоволството на селяните от кормчиите на държавния кораб и от техните представители в щаба на войската. Генералщабните офицери се спотайваха през тия години в почивния дом над Говедарци. Горите наоколо гъмжаха от войници. Засилена бе и охраната на дворците в „Овнарско“ и Средонос — тия два символа на царската власт в Искровете. Патрули кръстосваха петте селца, за да слухтят и бдят. Така подсигуряваха реда в Северозападна Рила и спокойствието на самите генерали. Ала в южните поли на планината, нейде към Якоруда, отдавна вече действуваха първите партизани в страната. Техният брой бързо нарастваше. И докато мраз сковаваше Искровете, пълни с войници и жандармеристи, с български и немски офицери, партизанският вихър разпалваше пожара на юг, от Якоруда към Разлога и от Предела към Дупница. Скоро навред из планината почнаха да бродят тъмни сенки. И Рила сякаш настръхна.

Настръхнаха рилските гори от убийства при засади, вършени от жандармеристи с немски шмайзери. Петдесет хиляди лева на убит партизанин! Такава беше срамната награда… И те, жандармеристите, ходеха на лов за хора, дебнеха ги зад стволите на стройните смърчове, гонеха ги с нарочно обучени кучета или ги примамваха с голи обещания. Искровци виждаха всичко, тръпнеха и недоумяваха. Те бяха свикнали като дедите си да стрелят само по вълци и мечки и после да тръгнат из селцата с тялото на убития хищник, та да събират дребни левчета за почерпка. Тогава всеки овчар се радваше на успешния им лов. Но дори побелелите старци, които помнеха, отдавна, още от турското робство, не бяха слушали за лов на хора. Това беше нещо ново, внесено ведно с шмайзерите чак от Германия. И всичко немско сякаш опротивя на селяните.

Подлият никога не е храбър. И с държането си жандармеристите често доказваха тая стара истина. Подлостта им се превръщаше в страх, колчем идваше вест за появата на партизани в близката околност, а страхът им ги правеше още по-подли, когато успяваха да примамят с голи обещания някой ранен борец от съпротивата. Блазнеше ги паричната награда и те го убиваха въпреки думите си да пощадят живота му. Такива бяха подвизите им и в Искровете…

Еднъж, през юни, когато боровете цъфтели, а ветрецът разнасял надалеч жълтия им прашец, двамина партизани, и двамата млади обущарски работници, се спуснали в долината на Бели Искър за провизии и разузнаване. Обучените полицейски кучета надушили дирите им, жандармеристите устроили засада и ги заловили без бой, с няколко гръмки обещания. После, петимни за наградата, те побързали да ги разстрелят. Плячката ги настървила. Претърсили околността и заловили още един партизанин близо до язовира над Бели Искър. Застреляли го под самата язовирна стена, а наградата поделили с охраната на язовира. Трети партизанин бил забелязан в Лакатишка Рила, недалеч от Говедарци, и срещу него устроили цяла хайка. Убили го край рекичката Лакатица, а на връщане към селото се изпокарали за наградата.

Тия ловци на хора не обичаха да влизат в открит бой. И когато група партизани, настанили се в туристическата хижа под Джанка, край Грънчарското езеро, прекъснаха движението по шосето от Самоков за Якоруда и Разлог, не се намериха смелчаци измежду жандармеристите да тръгнат срещу тях. Те първо изчакаха овчарите да слязат от планината и да развържат езиците си. А пастирите им се надсмиваха. И се разприказваха. Те нямаше защо да мълчат, тъй като партизаните се били преместили далеч отвъд Джанка, в незнайни ридове и долове. Едва тогава жандармеристите потеглиха с мотоциклети и камиони към седловината над Грънчарското езеро, напълно уверени, че ще се завърнат невредими. Отишли в хижата, преброили липсващите одеяла и толкоз! А заслона подпалили…

Сякаш да се надсмеят над този геройски подвиг на жандармеристите, наскоро подир опожаряването на хижата в Мала Църква пристигнали посред бял ден четирима въоръжени партизани. Те се запътили право към кметското наместничество и влезли в него с господарска походка. Представили се на наместника като цивилни инспектори от жандармерията, поразпитали ги за едно за друго, прегледали и пушките на охраната, поискали да узнаят разположението на постовете и дали има млади неблагонадеждни хора в селото, а после си заминали. Не забравили и да се легитимират като пратеници на жандармерийския щаб в Кюстендил! Играта им скоро се разкрила, ала наместникът станал за смях пред всички. И истинските жандармеристи се понапили от мъка.

За да престанат посещенията на такива странни инспектори, предрешени като туристи, в Искровете бе провъзгласена епидемия от шап по добитъка и само снабдените с открити листове имаха достъп до селцата. Плоската хитрина будеше смях у селяните. Тогава жандармеристите отвлякоха десетина от най-будните момци в тия селца — едни неуки, други среднисти, трети висшисти — и ги настаниха в лагери, зад бодливи телени мрежи или направо в затворите. Дори някои от учителите не бяха пощадени. Тъкмо те сякаш сееха заразата. А офицерите от щаба се възмущаваха поради нарастващия брой на тия млади глави, отвърнали с неблагодарност на ежегодния дар от царско брашно за Искровете. „Храни куче да те лае!“ — мъдруваха те в памет на току-що умрелия владетел.

Хайките зачестиха, защото отвред пристигаха сведения за движението на партизански чети. И за техните подвизи. Партизани бяха унищожили една немска военна част при спирка Жабокрек по линията на дековилното влакче за Рилския манастир. Ударът дойде като гръм от ясно небе. В тия тревожни дни петима ранени или болни партизани, откъснати от своите отреди, се бяха предали на отделни постове в различни части на рилските окрайнини. Те бяха повярвали на обещанието за пощада. Жандармеристите ги довлекли в главния щаб на войската над Говедарци, но още на следващата нощ ги подкарали с вързани ръце нагоре, по рида на запад от Преслапа, към обширната поляна в местността „Говедарника“, и там ги разстреляли в тъмата. Гробовете им личат и днес в горния край на поляната, край „царската“ пътека, само на няколкостотин крачки от хижа „Самоковска комуна“. Малка надгробна пирамида стърчи сред грижливо засадени горски цветя.

Много са жертвите. През тия месеци в Рила намериха смъртта си плеяда смели мъже. В западните рилски подножия, нейде между Бараково и Благоевград, загина Никола Парапунов, организаторът и ръководителят на съпротивителното движение в Пиринския край. Под Мечи връх в Рила падна и Станоя Крекамански, друг партизански командир. Някогашната туристическа хижа „Македония“, служила за убежище и на пиринските, и на рилските партизани, днес носи неговото име. Пак в Рила загина и Атанас Янчев. Смъртта сякаш пощади Желю Демиревски в боя при Жабокрек, за да покоси живота му в Отечествената война само няколко седмици подир изгонването на немците от страната. Духът на Желю, командир на рилопиринския партизански отряд, и до днес живее над Пазар-дере, към Дамга и Кабул, край Седемте рилски езера. Там бяха любимите сборища на неговите хора. От тия върхове сам Желю често е хвърлял поглед към селцата в долината на Черни Искър, към царските дворци и щаба на войската. И е броял дните до крайната победа.

Тя дойде с грохота на съветските оръдия отвъд Дунава и с бързия поход на червеноармейците към столицата, вече оградена от партизански части. Искровете бяха далече от пътя и на едните, и на другите, и селяните сами се справиха с положението. После в петте селца се завърнаха прокудените младежи. Само жандармеристите не ги посрещнаха. Те бяха избягали даже преди генералите — като мишките, които първи напускат потъващия кораб. Младежите, възмъжали в затворите и лагерите, не мислеха за мъст, пък и в Искровете нямаше закоравели привърженици на царската власт. Но в тях имаше стари хора… Хора с остарели разбирания и властно държане в семейния кръг, с идеи и навици, наследени през вековете от деди и прадеди. С тях най-напред трябваше да се преборят младите хора в устрема си към един нов живот. Борбата се оказа комай по-тежка и от тая срещу царската власт!

Години трябваше да изминат, за да изветреят предразсъдъците, да се стопи консерватизмът, да се разчупят оковите, които държаха селската жена в подчинено положение, да се преодолее неверието на старците, в чиито ръце бяха и нивите, и къщите, и работният добитък. Ние не винаги си даваме сметка за огромните промени в бита и съзнанието на селяните, настъпващи пред очите ни. Наистина съзнанието понякога изостава. Ала то все пак върви напред. Битът го влачи като катраник. Тъй е в цялата страна, тъй продължава да бъде и в Искровете, тия планински селца, забутани в дебрите на Рила. А каква беше картината само преди петнадесетина години? Промените изглеждат невероятни.

Така например, когато младите хора запретнаха ръце подир Девети септември и решиха да построят здравен дом в Говедарци — единствен в Искровете, — мнозина посрещнаха с негодувание тяхната благородна инициатива: дворът на болницата щял да отнеме няколко декара от селската паша, тъй нужна за овцете, а и всякакви зарази щели да плъзнат от къща в къща, щом запристигат болни от другите селца! Ала младите се наложиха. Здравният дом израсна накрай селото, по-хубав и от близките царски дворци. Отначало той наистина приличаше на дворец, в който прислугата чезне от скука, защото и лекарят, и акушерката, и зъболекарят, и аптекарят бездействуваха по цели дни, победени от местните врачки, които бабуваха на болните. Сега медицинският персонал в болницата няма толкова свободно време…

Тъй беше и с хляба в Искровете. Фурна имаше само в Говедарци, ала тя вадеше хляб главно за нуждите на летовниците в почивния дом на печатарите, за работниците другоселци или за туристи. Никоя местна стринка не отваряше вратата на хлебопекарницата без известно стеснение: редно било сама да омеси, вместо да купува готов хляб, който не бил вкусен, пък и фурнаджията бил много дебел, та потта от челото му падала направо в тестото… Затова невестите просто не лягаха еднъж в седмицата, за да омесят и изпекат хляб, който да стигне до другата неделя. Трябваше да минат години, преди да отпадне и този предразсъдък, докато днес летовниците трудно се вреждат за хляб от селянките пред фурната.

Нямаха край и разните празници, пред които някои наши белетристи изпадаха до недавна в сълзливо умиление, макар да виждаха как селяните се обричат на доброволно безделие в напрегнати трудови дни от страх да не разсърдят мишките, да не призоват градушките, да не озлобят бабите или хората със зли очи… Тъй беше и в Искровете. Таласъми шетаха доскоро по таваните, кърмачетата се разболяваха от уроки, млякото на първескините секваше поради гнева на някой важен светия. Дори добитъкът не мреше от болести, а от приказките на съседите! Такава беше неразораната целина, заварена подир Девети септември от младите хора с нови идеи и стремежи. Никой трактор не можеше да я изоре наведнъж. Тя трябваше да бъде чоплена дълго и бавно по пътя на убеждението. Но младежите бяха нетърпеливи!

А старите хора? Техният вкоренен консерватизъм се възправяше като стена срещу пристъпа на младите — една стена, издигната върху здравата каменна основа на традицията и подпирана като с колони от повелите на закона. Защото домовладиката на всяка къща беше абсолютен господар на целия имот и всякакви доводи се разбиваха на прах пред неговото юридическо право на вето. Синът не можеше да построи нов дом без съгласието и материалната подкрепа на бащата. Той нямаше и ниви на свое име. Беше с вързани ръце. Трябваше да чака смъртта на родителя си, за да се отдели от братя и сестри. А упоритият баща можеше винаги да разполага с труда на покорната женска челяд и да ръководи малкото си стопанство дори без помощта на синовете. Сам бе навикнал на труд от детските дни и трудът не го плашеше на стари години. При това искровци са яки балканджии!

Бързото нарастване на населението в Искровете през десетилетията подир Освобождението бе направило нивите в тия селца колкото оскъдни, толкова и скъпи. Всяка педя земя в полето беше ценна. И при делба между осиротели братя нивите се деляха на равни ивици. Тъй те ставаха все по-тесни, разпръснати от единия до другия край на полето, отделени едни от други чрез каменисти синори, които се разширяваха неусетно от година на година поради естествения наклон на почвата. Джанки и шипкови храсти никнеха в междите и още повече стесняваха орната площ. Средната ширина на нива не беше повече от десетина крачки. Понякога воловете едва се обръщаха с ралото от теснота, защото в стремежа на всеки брат да получи ивица от всяка нива, някои орници достигаха едва пет-шест крачки в ширина! Наистина в пролетно време тези тесни нивици придаваха особен чар на полетата. Ала не чарът на нивите пълни хамбара…

Тази разпокъсаност на нивите и скромният размер на средното полско владение в Искровете подсилваше доводите на младите хора и понякога караше старците да се вслушват в техните думи. Малко домочадия в Искровете владееха повече от петнадесет декара орна площ в полетата на тия селца. За стопанство с толкова декара са нужни и чифт волове. Защото земята трябва първо да се изоре. Но понеже петнадесет декара са недостатъчни за изхранването на чифт волове, в Искровете не воловете работеха за изхранването на стопаните, а самите стопани гладуваха, за да преживява изпосталелият работен добитък. Особено в края на дългата планинска зима, когато и плявата се омиташе от оборите. Запролетеше ли се, добитъкът понякога биваше толкова слаб, че селяните не можеха да изорат дори тия жалки петнадесет декара. И късаха от своя залък, за да купуват зоб от полските села. Те самите ядяха ечемичен хляб.

Младите хора, пък и някои от по-възрастните, сочеха пътища към един нов живот, при който и добитъкът, и селяните трябваше да добруват, отдадени на задружен труд в безсинорните ниви. Но тия пътища минаваха през телените мрежи на традицията и предразсъдъците. Някой трябваше да разсече бодливата тел. Не чрез сила, а с добър пример. И още на третата зима подир Девети септември в Говедарци замислиха създаването на кооперативна ферма като първа плаха стъпка към тоя нов живот. Семето, вярваха младите, ще даде кълн! И като не разполагаха с бащините си ниви, те изпросиха от старците по една-две овце и ги внесоха във фермата. Така събраха към петдесетина брави. Мнозина се подсмиваха. Ала през пролетта на 1948 година, когато снегът се прибра към гората, първият кооперативен овчар в Искровете изведе стадото от фермата и овцете плъпнаха из полето. С тях идеше и новото, а то идеше, за да остане…

(обратно)

II

В края на същата 1948 година кооперативната ферма в Говедарци прерасна в първото трудово-кооперативно земеделско стопанство в Искровете, обединило и десетина домочадия от Доспей махала. Тогава и държавата се притече на помощ. Напредничавите хора от двете селца най-сетне се бяха наложили и можеха да бъдат доволни: започваше един нов живот…

Търкулнаха се дванадесет кратки рилски лета от оня първи ден на новата 1949 година, когато пионерите кооператори тръгнаха с брадви в ръце към гората над Говедарци, за да секат дървета за бъдещите стопански сгради и да отработят своя първи трудов ден. Днес тяхното стопанство обединява почти всички стопани в Говедарци и Доспей махала, в Маджаре и Мала църква. Частниците се броят на пръсти и в четирите села. Скоро и те ще станат кооператори. Защото няма друг път. Пък и самите искровци обичат да казват, че шиле, което се дели от стадото, само се затрива в гората!

Вече свикнахме с новото. То ни се струва редно, естествено, непроменимо. Стопанството стъпи на краката си. Но с колко тревоги и съмнения е постлан изминатият път! Те не трябва да се забравят. И ако припомням някои от тях, то е за доброто на едно ново поколение, което иде наготово и сяда свойски на сложената трапеза, не изпитало вълненията на онзи първи трудов ден, не видяло премахването на вековните синори и не чуло тревожния бумтеж на първия трактор, докаран в долината на Черни Искър.

… Дебел сняг покриваше полегатото поле над Говедарци. В тоя празничен ден, посветен на новата година, първите кооператори крачеха нагоре, към гората — едни по дирите на шейна с оборски тор, други направо през снега, без пъртина. И пътят към новия живот, който бяха поели, беше девствен като снега, без пъртина. Затова се вълнуваха кооператорите пионери. Те идеха на групи, по двама-трима наведнъж, сетне спираха за минутен отдих в окрайнината на гората и хвърляха поглед назад, към полето, петимни да разпознаят ония, които бързаха подир тях по нанагорнището. Гледаха далечните фигури и гласно се питаха за тоя и оня — дали някой го е зърнал в свежото утро, дали е тръгнал вече и няма ли да закъснее или пък ще се откаже от дадената дума тъкмо в тоя час, едновременно последен и първи. Ала никой не се отказа! Доволни, секачите потънаха в гората и брадвите им събудиха ехото. А долу, накрай селото, други кооператори ринеха снега, забиваха колчета и разкопаваха твърдата земя, за да положат основите на първата стопанска сграда. Тя щеше да приюти кооперативния добитък.

Подир няколко седмици сградата израсна, а когато мартенското слънце накара снега да прибере мръсните си поли към гората и да очисти полето, край тая първа сграда вече аленееше керемиденият покрив на още една постройка. Тя беше предназначена за дребния стопански инвентар, за плуговете и колите. Дойде и часът на раздялата. С колите и плуговете не беше толкова трудно, защото те и без това лежаха като сироти под открити навеси, гдето и снегът ги достигаше, и влагата трупаше ръжда по железата им. Друго бе с добитъка. Воловете гледаха стопаните си с влажни очи, кравите мучаха неспокойно, конете цвилеха. Те бяха част от всяко домочадие. Дори децата ги помнеха още от дните, когато волът е бил теле, а конят — пъргаво жребче с тънки, неустойчиви крака. Как да не плачат децата, как да не проливат топли сълзи и стопанките? Посърнали, мъжете извеждаха добитъка. Сега оборът щеше да запустее и дворът да заглъхне. Сърцето се свива от болка, а тъкмо в тоя миг старият вол се опъва при вратника, дърпа поводите и извръща глава назад, към хората в двора и празния обор. Не, стопанката не може да го гледа! Тя изхлипва, повдига престилка и закрива разплаканото си лице…

Неповторими мигове, тъжни и величави, пълни с тревоги и надежди пред новото съдбоносно утро. Тъй беше и с премахването на синорите. Мъже и жени от двете селца бяха наизлезли в полето и гледаха в изума — гледаха и сякаш не вярваха на очите си как други отместват тия доскоро свещени камъни от междите, които деляха нивите на съседи и често смразяваха брат с брата. Те гледаха и трактора, това стоманено чудовище, запорило земята край тях. От бумтежа му и соколите се бяха изпоплашили в горите. Нещо невиждано ставаше в долината на Черни Искър. Затова тръпнеха селяните. Тъй трябва да са стояли в трепетна почуда и древните българи, когато Аспарух е забил меча си в рохката пръст край Плиска, за да сложи край на дълголетното им скитничество, или когато Борис I е сринал глинените богове, за да възприеме християнството като нова вяра на своя народ. А тук, над Говедарци, тракторът пореше общата земя и селяните изхвърляха синорните камъни в коритото на близката река…

Тия първи пионери бяха няколко десетки домочадия от двете съседни села. Те понесоха и първите разочарования. Когато измина годината и равносметката бе направена, резултатът се оказа печален. Мнозина се огънаха, ала никой не напусна кооператива. Почнаха да дирят причините. Те се криеха и в безбройните трудодни, изразходвани за строежа на стопански сгради, и в лошата организация на труда в отделните звена, и в ненавременното прибиране на сеното. На следната пролет частниците се присмиваха над омършавелите кооперативни стада. Те сякаш не разбираха, че всяко начало е трудно. А кооператорите бързаха да изправят грешките и да сложат в ред делата на стопанството. Големите разходи на труд за нови сгради не се повториха през следващата година. Стегна се и дисциплината в звената. Прибра се и сеното. Трудоденят нарасна. Но той беше още много малък и в пари, и в натура, и някои кооператори с дребна челяд трудно свързваха двата края. Едни от тях станаха милиционери в столицата, други постъпиха на работа в горското стопанство. В трите кооперативни блока излизаха предимно жените. И те извоюваха победата!

Тя дойде постепенно, с много труд и мъки, въпреки грешките на ръководството и нехайството на обезверените. Вълната от предразсъдъци се разби в твърдостта на най-упоритите. И забиеше ли църковната камбана за погребение, вече все по-нарядко се мълвеше из селото, че покойникът се бил поминал от мъка по своя имот, внесен от синовете му в стопанството. Селяните не хващаха вяра на такива злостни приказки. Отминало бе времето и на поличбите. Кооператорите бяха разбрали тая истина и бързаха сами да си помогнат, като държат за реда и дисциплината, като отстраняват нередностите и наказват виновниците.

Частните стопани вече не се присмиваха над кооператорите. Сега тъкмо те кретаха в опашката. Немотията ги притискаше от всички страни. Още в 1949 година частните гори бяха иззети от държавата, пашата в Лакатишка Рила бе отредена само за кооперативните стада, а държавните доставки на мляко и вълна, на месо и картофи натежаваха повече върху неорганизираните стопани. За да преживяват, те продаваха останалия им дървен строителен материал. Сетне дворищата им се изпразниха от греди и дъски. Нима трябваше да продават и добитъка си? Това беше крайна мярка. Към нея прибягнаха само хитреците, които виждаха какъв вятър духа и разбираха, че от него няма завет. Затова бързаха да продават говедата и да колят овцете, преди да влязат в стопанството. Искаха да отидат там с голи ръце и с нивите си. Но опитът на малоцърковци, организирали свое кооперативно стопанство в 1951 година, подсети ръководителите на по-старото стопанство как да постъпват с такива умници, желаещи да станат кооператори — те биваха начитани със стойността на чифт волове и до размера на средния брой на овцете на домочадие в стопанството. С тази мярка секна и клането на добитъка.

Към 1956 година, когато бе извършено последното общо преброяване на населението, двете кооперативни стопанства в Искровете бяха стъпили здраво на краката си. Наистина трудоденят още не беше голям, но се приближаваше до средната надница на фабричен работник. Сега частните стопани се брояха на пръсти. Тъй беше и в Говедарци, това средищно село в Искровете, и в Доспей махала, преминало и административно към него, и в Мала Църква. Маджарци образуваха свое кооперативно стопанство едва в следващата 1957 година. Само белоискровци останаха частници! Ала не задълго. Година-две по-късно, при уедряването на кооперативните стопанства, те бяха включени в района на самоковското стопанство. Тогава се обединиха и трите стопанства в долината на Черни Искър. Средището им беше в Говедарци.

Според преброяването на населението от 1956 година общият брой на жителите в Искровете вече възлиза на 5303 души. За три десетилетия от 1926 година населението е нараснало с кръгло 1500 души. Този фактически прираст е напълно задоволителен. Той показва между друго, че през последните петнадесет години не е настъпил отлив на населението от петте селца в долината на Черни Искър към такива градски промишлени центрове като Самоков, Станке Димитров и София. Това се дължи отчасти на добрите условия в тия села и отчасти на отдалечеността от градовете. При това промишлеността в близкия Самоков е сравнително слабо развита, а след построяването на язовира при Пасарел в града се поселиха много жители от Горни Пасарел, Калково и Шишманово, чиито землища останаха под водата. Те запълниха нуждата от работна ръка в самоковските дъскорезни и ленени фабрики.

Към 1956 година Говедарци и Доспей махала, слети административно, наброяват 2408 жители. На второ място иде Бели Искър с 1457 жители, следван от Мала Църква с 888 жители и от Маджаре с 550 жители. В сравнение с 1926 година най-голям прираст на населението се наблюдава в Бели Искър (72,0%) и Мала Църква (63,8%). Увеличението за Говедарци и Доспей махала възлиза само на 24,8 на сто, а Маджаре остава на последно място с 21,4 на сто. По-големият фактически прираст на населнието в Бели Искър и Мала Църква се обяснява донякъде с големия брой на работници по поддържането на язовира над първото село и на юзината и водохващането при второто. При това към 1956 година край Бели Искър бе открита малка мина за редки метали и тя също привлече работници и административен персонал.

Мината при Бели Искър е единственото промишлено предприятие в Искровете, изградено след Девети септември. Допреди няколко години над Говедарци, по пътя за „Овнарско“, съществуваше и една голяма, модерно организирана ферма за сребърни лисици, а нейните многобройни боксове с красиви животни неизменно спираха погледа на минаващите туристи. Ала това начинание се оказа нерентабилно, броят на лисиците бе намален и самата ферма бе преместена на друго място. Сега под някогашния лисичарник блестят водите на рибарниците. Те бяха създадени от военните и построени от трудоваците недалеч от Черни Искър, близо до древния изчезнал град. В тях се развъжда американска пъстърва. Другите промишлени предприятия в Искровете са водноелектрическата централа при Мала Църква и бившият кооперативен гатер при Говедарци, станал отколе държавен.

Впрочем в Искровете не би трябвало да има промишлени предприятия не толкова поради липсата на местни суровини, колкото във връзка с курортния облик на селцата и с чистотата на реките, каптирани за нуждите на столичното население. Извън язовирите при Бели Искър и водохващането над Мала Църква през последните години столичният водопровод бе подсилен с част от водите на още няколко притока на Черни Искър, спускащи се към него от северните склонове на алпийското било. Студените води на тези рекички се използуват предимно през лятната засуха. Дълъг канал ги отвежда през цялата долина на Черни Искър до главния тунел под Мала Църква, който минава под коритото на Искъра и през самата снага на Лакатишка Рила. Тези води представляват безценен дар на Искровете за столичани.

С нарастването на населението се промени и външният облик на петте селца. Промяната е особено очевидна след Девети септември. Селата се благоустроиха. През последните петнадесет години бяха построени повече и по-хубави нови къщи, отколкото в целия период от Освобождението до Девети стептември. Много от новите къщи приличат на малки вили. Особено в Говедарци. Трябва само да се съжалява, че строежът на повечето от тях се извършва по типови планове, а това внася известно еднообразие в гледката. Павирани бяха и главните улици. Вместо неугледните пармаклъци и оградите от приплетени пръти на крайпътните дворища, днес се градят ниски каменни огради с дървени парапети. Уредени бяха и градинки в селските мегдани. А в Говедарци, насред площада, от две години вече се издига модерен хотел с първокласен ресторант! И той е белег на новото време.

(обратно)

III

Дванадесет години изминаха, откак говедарчани, първи в Искровете, сринаха вековечните синори. Днес тракторът пак пори нивите до късно през нощта, зашарил със светещи очи от единия до другия край на малкото поле. Бумтежът на стоманеното му сърце властно оглася стихналата долина. Машината не знае умора. Браздите й са прави като нишки и плугът не се запъва пред камъните, а сам ги отмества от пътя си. Бумти тракторът и със светещите си очи прокужда дори спомена за някогашните идилични пасторални картини. Но нима ще тъгуваме по тях?

Истината е, че много мъка и нищета прозираше от тия частнособственнически идилии. Ето, слънцето залязва зад купести юнски облаци отвъд Лакатишка Рила и здрачът бързо се сгъстява в долината на Черни Искър, цялата ухаеща от цъфнали треви й билки. Късно е и вече едва се провижда. Край гората спира уморен овчар, кучето души колибата, овцете се блъскат в тясната кошара. И човекът, и кучето, и овцете са гладни. Огладнели са и жените в черни забрадки, които бързат с мотики на рамо към селото, недоволни и загрижени, защото не са окопали последните стотина гнезда в картофената нива. Една от тях ще трябва да дойде тук и утре. А другите ниви не чакат… Тъй, с наведени глави, копачките навлизат в селото. Светлинки мъждукат от прозорците. В долната махала, нейде към моста на Искъра, се събират пет-шестима малчугани. Конете пръхтят край тях. Сетне всички тръгват в мрака към ливадите край Лакатица, гдето е и пашата. Ще нощуват на открито.

Небето тъмнее, звездите се раждат една подир друга, мигат и сякаш тръпнат от хлад, а долу, по тревите и листата, бързо никнат капчици роса. От студа ли или от вечния им страх пред тъмата овцете се събират една до друга. Хлопатарите на овните подрънкват приглушено. Звънът им събужда овчарския пес. Той отваря очи, оголва зъби в гладна прозявка и някак жално поглежда към облизаното коритце. Напразно! Овчарят няма да се вдигне. Ще стане едва на разсъмване, уморено ще разкърши претръпналите си кости, попили и влагата на земята под сухата сплъчкана папрат, и чак тогава ще откачи торбичката с блудкавите трици. Но трябва първо да накладе огъня и да сгрее водата… Затова се мае пред колибата. Тя няма врата. Покривът й е от гнили дъски или от влажни чимове, а понякога само от смърчови клони. Завали ли, дъждът се процежда и през дъските, и през чимовете, и през клоните. Тогава чергата натежава върху тялото на овчаря. Студът го разбужда. Да, трябва да накладе огън…

А долу, в селото? Вече наближава полунощ и прозорците тъмнеят. Но светлинки блещукат през две-три къщи и тук-там от комините се извисява светъл дим. Някоя невяста е наклала огън във фурната. Кръстът я наболява от днешната копан в картофената нива, ала тя превива снага над нощвите и със сетни сили натиска жилавото ечмяно тесто. Ще подремне с премрежени очи на пода, дорде втаса хлябът. И с едно ухо ще се вслушва в зова на петлите. Нали трябва да опече самуните? Тъй е било отколе… Пък и не само тя не си доспива. Ето, навън етървата още блъска млякото в бучката за буца масло, стиснала устни от яд, защото три вечери наред подир копанта свекървата все ней нарежда да издоява кравите и да ги назоби, а после да измете обора и да събира гюбрето от двора. Тя, старата, щади неомъжената си щерка и току намира работа на снахите! Да не вдигнат глава от труд… Пред стана да заспиват и празник да не знаят, нова премяна да не навлекат и на хоро да не идат, а все добитъка да гледат — кравите да напоят, овцете на паша да изкарат, кокошките от лехите да пропъждат и на прасето картофи да варят. Пусто тегло недотеглено!…

Полунощ е и в Лакатица. Огън блещука в поляната край гората. Уморени от приказки, малките момчета се гушат едно в друго, жадни за сън. Кон изцвилва и те се ослушват. Някой споменава мечката. Дано мине и тая нощ без пакост от стръвницата… Но къде са другите коне? Мракът е толкова гъст и нищо не се вижда. Само гората чернее отвъд ливадите, смръщена и притихнала — като вълците и мечките, които дебнат в нея. Момчетата се раздвижват. Едно разбутва огъня, друго се разкрачва встрани. Отгде се е взела толкова течност в него! Дали от студа или от страха? Тъй става винаги в тия нощи, когато лежат на открито край гаснещия огън и се въртят като на шиш пред главните: стопли ли се носът, гърбът изстива, а дорде се постопли и той, носът протече. Раздени ли се, кой знае колко ще трябва да търчат и да викат, докато съберат разпръсналите се коне. Утре татковците им ще ходят за дърва в клековете на Прекорека… А те, малчуганите? Няма да идат недоспали в школьото! Ще се тръшнат на одъра, уморени и премръзнали, а майките им ще хвърлят по една черга връз тях и ще ги забравят до пладне…

Новият живот прокуди тези тъжни идилични картини. Сега овчарите стануват в хубави просторни бараки и печки бумтят в тях край наровете. Нарядко някоя невяста ще омеси фурна хляб. Конете и воловете са в кооперативния обор и само един нагледвач бди над всички през нощите. Селската жена се разтовари от много грижи. И вече набра смелост. Ако още не зачитат думата й в къщи, не тъй гледат на нея в самото стопанство. Там тя е равноправна с мъжа. Острият й поглед надниква във всеки ъгъл и вижда недовиденото от самоуверените ръководители. Те са длъжни да я изслушат на общо събрание. И не само да я изслушат, но истински да се погрижат, покрай работата на звената, и за дневния детски дом, за зеленчука и плодовете в кооперативния магазин, които не достигат за всички, та дори и за мъжете им, когато се бавят до късно в кръчмите и отказват да излязат в полето на следното утро. Нима по нивите ще се белеят само женски забрадки? Отколе мина туй време… Сега всеки трябва да трупа трудодни, ако милее за челядта си! Нека децата спокойно да се учат. Да гледат уроците си и отрано да си лягат, а не да търчат ката вечер до кръчмите и да дърпат бащите си за ръкавите!

Така говори днешната селянка. Въпреки трактора трудът й в кооперативните блокове е все още тежък, много тежък. Но както тракторът се появи изневиделица в Искровете, в неговите малки и полегати полета, осеяни с джанки, шипкови храсти и безброй дребни камъни, така ще дойде и ден, когато машини ще изваждат жълтите картофи от гнездата в правите ниви. Трудът на всеки ще се облекчи. Нали и горските работници вече захвърлиха ръчните жаги и режат трупите с моторни триони? Пък и камиони свличат дългите смърчове от временните складове в горите. Машините работят за хората. Сега и шетнята по добитъка не е тъй голяма. Електричеството навлиза в кошарите. То навлиза и с доилките, и с поилките, и неусетно замества хората в най-тежкия им труд. Те виждат всичко и разбират истината. Но техниката сякаш ги прави нетърпеливи, припрени и недоволни от постигнатото. Такъв е пътят на прогреса.

Погледът е отправен в бъдещето. Искровете и сега са неузнаваеми, странно променени в по-малко от десетилетие и половина. Какви ще бъдат те подир десетина години? Китни алпийски селца! А чудната долина на Черни Искър? Един огромен лагер за летен и зимен отдих на хиляди трудещи се от всички краища на страната. Защото Искровете и днес не принадлежат само на искровци. Край първия почивен дом на печатарите в Говедарци израсна втори, отреден за работниците в търговията, сетне и трети… Над тях, прикътани в гората, се белеят сградите на детския лагер за столичните училища. И учениците от миньорския град Перник имат свой лагер в същата гора. Долу, накрай селото, ежегодно летуват децата на служителите в близките лесничейства, а спретнатата сграда на прогимназията отколе е любим почивен дом на столичните деца през лятната ваканция. През тоя сезон много родители наемат стаи в новите къщи на Говедарци, за да бъдат близо до тях. И привечер, когато слънцето залязва, над покривите на селските къщи вече не се носят облаци от прах с пристигането на говедата, защото и главните улици са павирани, а добитъкът се прибира в кооперативните обори далече отвъд последните жилища. Така е в Говедарци, тъй е и в другите селца. Навред никнат детски лагери. В училището в Маджаре до късна есен стоят книжните гирлянди и украсата, изработена от ръцете на летуващите малчугани. Голям летен лагер има и в Мала Църква, досам водноелектрическата централа, само на хвърлей камък от реката. Децата играят цял ден в пясъците край бистрата вода. И дишат боровия въздух. Друг лагер изникна през последната година в гората между Мала Църква и Маджаре — с нови, спретнати бараки, облицовани отвътре с гладка материя от дървесина, застлани с дъсчени подове и много слънчеви от честите прозорци. Тревата край тях е чиста, а боровете — високи и сенчести, с горски ягоди и малини около дънерите. А боровинките в горите над Бели Искър и в тревата между стръмните скали на Демиркапия? Те сякаш бързат да узреят, преди да се разотидат летовниците. Дойде ли зимата, децата ще си спомнят за тях. И ще копнеят за идното лято.

Има и други, по-отдалечени лагери. От години вече стотици деца летуват с родителите си в бараките на едно столично предприятие над Гьолечица, в обширна и слънчева поляна сред гората, от която се открива прекрасна гледка към Прекорека, Купените и Ловница. Друг подобен лагер е учреден при военните рибарници в Надарица, почти край Черни Искър. А дворецът в „Овнарско“? И той е отреден за подрастващото поколение, което не помни царете. Ведно с чистия въздух тези млади хора ще се напоят още от ранни години с любов към отечеството чрез хубостите на Рила и несравнимата красота на Искровете. Поотраснат ли, те няма да забравят планината. Ще се връщат в нея отново и отново, потънали в прежни спомени, очаровани и възхитени повече отвсякога и смаяни от настъпилите промени.

Защото цялата долина на Черни Искър ще бъде осеяна с вили и почивни домове в недалечното бъдеше. Неузнаваема ще бъде и поляната на днешния алпинистки лагер под Мальовица. В нея скоро ще започнат нови строежи. Шосето е готово. По него ще тръгнат камионите със строителния материал за модерната сграда на републиканската алпинистска школа. В близко съседство ще израсне и представителният хотел. Ски-лифт ще стига до гребена на Калбура. Друг лифт ще извежда туристите от подножието на Мальовица до самия връх, забил чело в мъглите, и преходът до Рилския манастир ще се превърне в забавна разходка. Нима чарът на планината ще повехне от тези нововъведения? Не! Те няма да помрачат водите на езерата. Само ще ги направят по-достъпни за хиляди любители на природата и ценители на рилските красоти. А долината на Черни Искър ще се прочуе и в чужбина. Говедарци ще бъде нашият Гармиш и Шамони.

В миналото отвеждахме всеки по-виден гост на страната от чужбина било в летовището Боровец, било в Рилския манастир. Но Боровец, хладен от влажните гори, често бива прихлупен от едно мъгливо небе, а манастирът е все пак една старина. И той, и Боровец са останки от миналото и нищо в тях не дъха на новото време. Нищо освен трудещите се, заместили предишните богаташи. Това не е малко. Ала колко по-значими ще бъдат новите строежи в долината на Черни Искър — слънчева, просторна и величествена, и с каква гордост ще гледаме на тях от височините на двата Мечита, когато бъде завършено шосето от Рилския манастир за Говедарци! Горе, под върховете, в припечния южен скат, ще възправя стени нов каменен чертог за туристите. Край него ще спират пътниците с моторни коли. След Къркулиците и Сухото езеро изведнъж ще ги омае гледката на юг, към ширналото се море от планини с късни снежни преспи и езерца, скрити като елмази в дълбоките циркуси. Такава величава панорама не се забравя…

Незабравима ще остане и гледката от Мечитите към долината на Черни Искър. Незабравима и далече по-възрадваща. Защото природните красоти на тая долина, свита като елипсовиден пръстен, ще бъдат естествен фон за ръкотворните дела на смелите и горди хора, израсли в нашето ново време. Ето, въображението насочва примрежения поглед към четирите селца. Те са там, пред нас, и се разстилат като на длан в дъното на долината, целите плувнали в зеленина от овощни дръвчета и окъпани от лятното слънце. От стария друм при Леви Искър, някъде под Мала Църква, се отделя асфалтирано шосе, което се вие край гората. Над него се белеят вили и почивни домове. Личат и просторни игрища. Ширят се дворни градини. Шосето пълзи все на запад, минава над детското градче в горичката към Маджаре, прекосява Селската река, достига старите почивни домове над Говедарци и пак върви нататък, през Юрушка река и Жупаница, под низ от китни вили, изникнали като в приказките тук и там чак до насрещната гора при Надарица с нейния древен изчезнал град. А Витоша все тъй синее в далечината, нехайно задгърбила стария Балкан…

Спри, странниче! Поспри на връх Мечит и се огледай! Тук някога, изваян ей в тази скала, личеше гербът на Фердинанд Кобургски. Времето изтри ръждивата позлата. Цялата долина на Черни Искър беше комай негова. И на неговите синове. Селцата бяха пасторалният декор на дворците. Но хората, тия прости, отрудени искровци, не бяха щастливи. Те не са били щастливи и преди царете, през турското иго, когато са плащали данък дори за правото да дишат въздух. И са работили ангария, за да коват желязо. Желязо са ковали и древните римляни в изчезналото поселище при Надарица, почти в дъното на долината. Спри дъх и се ослушай! Не долита ли с ветреца и ехото на древните мадански чукове, примесено със стенанията на роби? И яден вик на незнаен ангариен селяк? Не, планинският вятър не помни толкова отдавна или пък не иска да си припомни хорските мъки и тяхното тегло. Сега той отвява радостния глъч на летовниците и смеховете на техните деца. Ослушаш ли се, ще дочуеш и притаени слова на градски младежи. Аз дори ги виждам тръгнали на задявка с момите от Искровете. За тях сякаш няма град и село. Те тъй си приличат!…

(обратно) (обратно)

Информация за текста

© 1962 Асен Г. Христофоров

Сканиране, разпознаване и начална редакция: MesserSchmidt, 2009

Редакция: Mandor, 2009

Издание:

Асен Г. Христофоров. Искровете

Издателство „Народна младеж“, София, 1962

Редактор: Николина Севданова

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Величка Герова

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-11-19 11:00:00

1

Видня — пещ за топене на желязна руда.

(обратно)

Оглавление

Предислов

Глава IДжебели Рила и Пашаница

  I

  II

  III

Глава IIЕдин изчезнал град

  I

  II

  III

Глава IIIИскровете — легенди и факти

  I

  II

  III

Глава IVРударството и ангарията

  I

  II

  III

Глава VВ края на робството

  I

  II

  III

Глава VIСвободата и войните

  I

  II

  III

Глава VIIКъм нов живот

  I

  II

  III

Реклама на сайте