«Силата на силните»

Притчите не лъжат, но лъжците говорят с притчи.

Дългобрадия млъкна, облиза мазните си пръсти и ги изтри в голите си хълбоци, едва покрити от проскубаната меча кожа. Около стареца бяха наклякали трима младежи, неговите внуци Бързоногия елен, Жълтоглавия и Боящия се от мрака. Те си приличаха — мършави, недодялани, с тесни бедра и криви крака и в същото време с широки гърди, масивни рамене и огромни ръце. Всички бяха омотани в животински кожи. Гърдите, раменете, ръцете и краката им бяха гъсто обрасли. Рошавите им коси падаха на сплъстени кичури над черните като мъниста, блестящи птичи очи. И тримата бяха с ниски чела, широки скули и тесни скосени брадички.

Нощта беше толкова звездна, че се виждаше дългата верига на покритите с гори хълмове, простиращи се докъдето стига погледът. Някъде далече небето беше озарено от отблясъците на изригващ вулкан. Зад гърбовете на хората зееше тъмното отвърстие на пещера, от което повяваше хлад. Близо до ярко пламтящия огън се виждаха остатъците от убита мечка, а наоколо, на прилично разстояние, лежаха огромни, рунтави, подобни на вълци кучета. Край всекиго от седящите около огъня бяха оставени лък, стрели и тежка тояга. До входа на пещерата бяха облегнати груби копия.

— Ето как напуснахме пещерите и започнахме да живеем по дърветата — отново заговори Дългобрадия.

Внуците неудържимо, по детски се засмяха на току-що чутия разказ. Засмя се и Дългобрадия и дългата костена игла, промушена в хрущяла на носа му, се затресе, заподскача нелепо, придавайки на лицето му още по-голяма свирепост. Старецът не произнесе точно тези думи, но животинските звуци, които издаваше с устни, означаваха същото.

— Това е първото, което помня от Крайморската долина — продължи Дългобрадия. — Да, ние бяхме глупави. Не знаехме къде е тайната на силата. Видите ли, всяко семейство живееше само̀ и се грижеше са̀мо за себе си. Бяхме тридесет семейства, а силата ни не нарастваше. Ние се страхувахме един от друг, не се навестявахме. Построихме си колиби по дърветата, а отвън, на площадката, пред входа, държахме купчина камъни, с които посрещахме тези, които се опитваха да дойдат при нас. Освен това имахме копия и стрели. Никой не се осмеляваше да мине под дървото на чуждо семейство. Брат ми веднъж го направи, старият Бу-уг му строши черепа и той умря.