«Пратеник»

Ние ги чакахме.

Те идваха срещу нас, без да ни забелязват. Бяха високи и слаби, на фона на тъмното небе грееха с топъл блясък. Трудно вървяха, навярно нашата гравитация беше значително по-голяма от тяхната. От мига, в който пренеслото ги през пространствата тяло стъпи на планетата ни, ние ги заобиколихме с внимание. Включихме всички наблюдателни системи. И всички сигнали за тревога. А после се струпахме около тях в кръг с почтителен диаметър. Доведоха ни вълнението и любопитството. И още — чувството ни за предпазливост. Защото… нашите уреди за първи път се държаха необичайно.

Трите фигури вървяха предпазливо една след друга. Бавно. Много бавно. Първата се навеждаше непрекъснато. И взимаше нещо от пръстта.

— Филип — казваше тя, — тук… минерали… количества… ръката… злато… нали?

Втората фигура с мъка прекрачваше до първата, навеждаше се над ръката й и не отговаряше, но в екраните на нашите анализатори, които все още се колебаеха при връзката между думите, ние виждахме съвсем ясно мълчанието й.

Тя крачи сама по планетата. Прегръща третата фигура. И двете тръгват прегърнати, ровят в пръстта и пренасят на едно и също място късове от този никому ненужен тук метал. А после пристигат и други като тях, еднакви на ръст, еднакво облечени, прибират натрупаното, някои отлитат с тялото, с което са пристигнали, други остават и втората фигура им отмерва пространства от нашата планета, очертава ги, оголва ги от храсти и дървета, а купчината от никому ненужния тук метал расте, расте, расте. Втората фигура потрива доволно ръцете си.

Странно! Третата фигура, която изпълваше въображението на втората, се отличаваше от първите две. Тя бе по-дребна и движенията й, тежки и тромави, ни причиняваха болка. Като че ли преодоляваше с най-голяма мъка привличането. За нея още не знаехме нищо. Гледаше високо над нас, без да мисли, екраните мълчаха, в тях всичко трептеше, разискряха се цветове, пламтяха жълти и оранжеви тонове. А крачките й ставаха все по-бавни.

— Уморих се — прозвуча гласът й и в един от екраните ние я видяхме излегнала се и затворила очи. — Трябва… пазя… дете…