«Хрътките на съдбата»

В отслабващата светлина на унилия есенен следобед Мартин Стоунър бъхтеше тежко по кални селски друмища и издълбани от каруци коловози, без да знае къде точно го водят. Представяше си, че някъде отпред е морето, и стъпките му сякаш се насочваха упорито натам, но защо се стремеше уморен точно към тази цел, надали би могъл да обясни — освен ако не бе подвластен на същия инстинкт, който тласка бягащия елен, почти настигнат от преследвачите си, да търчи към скалите. И в неговия случай по петите му бяха кучета, неумолимо настойчивите хрътки на Съдбата. Гладът, умората и отчаяната безнадеждност замайваха разсъдъка му и клетникът едва ли можеше да събере достатъчно енергия, за да се учуди що за скрит импулс го тласка все напред и напред. Мартин Стоунър бе един от онези нещастници, които сякаш са опитвали всичко; вродена леност и недалновидност се бяха намесвали винаги в начинанията му и проваляли всеки шанс за дори скромен успех; сега той бе на края на силите си и нямаше какво повече да опитва. Отчаянието не бе пробудило у него никакъв скрит запас от сили — напротив, от несгодите съвсем беше отъпял. Само с дрехите на гърба си и половин пени в джоба, без нито един приятел или познат, към когото да се обърне, без никакви изгледи да си осигури легло за тази вечер и храна за утрешния ден, Мартин Стоунър флегматично се тътреше между подгизнали живи плетове и отцеждащи тежки капки дървета, а в главата му бе съвсем празно, като изключим несъзнатата увереност, че морето е някъде там напред. В нея от време на време властно се намесваше друга, напълно осъзната мисъл — че е ужасно гладен. Скоро той спря пред една отворена порта, през която се влизаше в обширна, доста занемарена градина; наоколо почти нямаше признаци на живот, а къщата в далечния край на градината изглеждаше студена и негостоприемна. Ала започваше ситно да ръми и Стоунър си каза, че вероятно там би могъл да получи подслон за малко и да си купи с последната му останала монета чаша мляко. Той бавно и уморено свърна в градината и пое по тясна павирана пътека, която го отведе до една врата отстрани на къщата. Преди да има време да почука, вратата се отвори и пред него застана превит съсухрен старец. Той се отдръпна встрани, сякаш за да го пусне да влезе.

— Дали бих могъл да вляза, докато дъждът… — започна Стоунър, ала стопанинът го прекъсна:

— Влизайте, млади господарю Том. Знаех, че някогаш тия дни ще се върнете.