«Новогодишен етюд»

Навсякъде около мен се чуват възгласи „За много години“. Няколко непознати лица дори се обръщат към мен с този поздрав и аз им отговарям едва-едва. Може би все пак не трябваше да заминавам самичък, но нали точно изолацията от познатите бе това, което целях с това пътуване. И все пак…

Останал сам сред множеството, като вълк-единак в кошара, пълна с овце, мисля за това, което се беше случило тази година, за това, което ме беше накарало да се отделя от гъмжилото на приятелите и роднините, да се опитам да сложа ново начало на опърпания си позастаряващ живот. Отново се замислям за всички решения, които бях взел тази година, за това къде съм бил миналата година по това време и къде съм сега, за това, което ме доведе дотук. Отдавам се на спомени по миналогодишния празник, по поредната пиянска вечер сред приятелски лица, с които обиколихме целия град и най-накрая както винаги се озовахме вкъщи и скоро цялата къща беше пълна с полупознати, зачервени и замаяни от алкохола хора, както и по моето собствено приповдигнато и замъглено от пиене леко мазохистично настроение, когато отново провеждах този разговор със себе си. Тогава си мислех, че съм направил много грешки през годината, но чак сега осъзнавам в какво огромно заблуждение съм бил.

Нима всяка година трябва да е така — да откривам как смятам изминалата за на-лошата и грешната в досегашния си живот? Или пък причината е, че всяка година пораствам и помъдрявам по малко и вдигам поглед към все по-високи, далечни и непостижими цели? Все пак, мечтите ми не са се променили чак толкова от момента, в който си спомням за какво съм бленувал — разликата е, че с течение на времето ги виждам все по-фрагментирани, по-ясни, по-конкретни и осъзнавам как с кристализирането им се отдалечавам все повече от каквато и да е надежда за реализирането им, виждам как това, върху което се оповава целият ми скромен житейски път, е просто една мъглива химера, един замък, скрит в облаците, но с течение на годините вентилаторът на реалността, трезвото мислене и необходимостта все повече раздухва мъглата и съм принуден да видя, че на мястото на приказния замък на илюзиите има само една бяла стена, на която няма дори врата, а само една малка пролука, през която мога да надникна.