«Несретата»

Стефан Маларме Несретата Над стадото противно на плъпналата гмежпонякога изскачат разчорлените гривина божеците, дето света кръстосват пеш.А прашен вятър стряска хоругви парцаливи,божествено издул ги — като че морски вал,изрил следи кървящи из пущинаци диви.С глава сред бури, всеки тук Ада е презрял!Пътуват те — без къшей, без сопа, без кратуна,в уста с лимона кисел на своя идеал.Душа берат мнозина сред урви в нощ безлунна,доволни, че в кръвта си ще потопят лице.Нали челата мрачни Смъртта с любов целуна.Тях ангел победи ги — със святкащ меч в ръце,с меч, който хоризонта зловещо озарява.И пръсва се от гордост доволното сърце.Те сучат Скръб горчива, по-силна от Забрава,и както къпят в сълзи блажения си лик,народът коленичи и майката изгрява.Утеха има всеки, че вече е велик!Но колко техни братя — за смях — пълзят в краката,тъй жалки мъченици на жребия двулик.И често с мръсни сълзи, разяждащи лицата,праха те жадно гълтат, по бузите навян;но, смешна и вулгарна, измъчва ги Съдбата.Те могат тъй да сторят, че с бой на барабанот хорската надменност да пада милостиня,на Прометей подобни — от жажда изтерзан.Не! Те, макар и стари, в безводната пустинявървят и чуват скелет как с бич плющи над тях —Несретата, с усмивка озъбила мнозина.Тя яхва ги и дълго ги язди в кал и прах,но ето ручей — в локва все някой се събаряи величав плувец е — изкалян, луд, за смях.На нея се осланя тръбачът, пълен с вяра.Посрещаме с насмешка хлапаците навред,когато свиват шепи и правят си фанфара.На нея се осланя, щом с гръд разбита, бледбере цветя, огрели смрадта на нищетата:о, жалък, олигавен от охлюви букет.И този дребен скелет, под мишница с вълматаот червейчета-косми, с коси от пух сплъстен,за тях е вече краен предел в горчивината.А щом го предизвикат — мръсникът извратен! —той с лунен лъч кръстосва дрънчащата си шпага,с лъча, пробол го — скелет, зловещо оскрежен.Нещастници, без гордост в несретата, веднагада отмъстят готови — за своите тегла,омразата ги тласка, злорадството разлага.Денгуба за гуслари е пасмината зла —жени, деца бездомни, от вихъра подети,и дрипльовци-танцьори с пресъхнали гърла.Към мъст, към мъст подтикват ги ситите поети,слабаци, малоумни наричат ги без жал,без болката да чувстват в несретниците клети.Те могат, без да спират дъха си натежал,тъй както в буря диша стар бивол и се влачи,от свежестта всевечна да вкусят своя дял.Елей ще леем щедро пред Силните — водачина тези серафими на Злото! С интерескрай шутовете пъстри стълпяват се зяпачи.