«Несретата»

Стефан Маларме Несретата

Над стадото противно на плъпналата гмеж понякога изскачат разчорлените гриви на божеците, дето света кръстосват пеш. А прашен вятър стряска хоругви парцаливи, божествено издул ги — като че морски вал, изрил следи кървящи из пущинаци диви. С глава сред бури, всеки тук Ада е презрял! Пътуват те — без къшей, без сопа, без кратуна, в уста с лимона кисел на своя идеал. Душа берат мнозина сред урви в нощ безлунна, доволни, че в кръвта си ще потопят лице. Нали челата мрачни Смъртта с любов целуна. Тях ангел победи ги — със святкащ меч в ръце, с меч, който хоризонта зловещо озарява. И пръсва се от гордост доволното сърце. Те сучат Скръб горчива, по-силна от Забрава, и както къпят в сълзи блажения си лик, народът коленичи и майката изгрява. Утеха има всеки, че вече е велик! Но колко техни братя — за смях — пълзят в краката, тъй жалки мъченици на жребия двулик. И често с мръсни сълзи, разяждащи лицата, праха те жадно гълтат, по бузите навян; но, смешна и вулгарна, измъчва ги Съдбата. Те могат тъй да сторят, че с бой на барабан от хорската надменност да пада милостиня, на Прометей подобни — от жажда изтерзан. Не! Те, макар и стари, в безводната пустиня вървят и чуват скелет как с бич плющи над тях — Несретата, с усмивка озъбила мнозина. Тя яхва ги и дълго ги язди в кал и прах, но ето ручей — в локва все някой се събаря и величав плувец е — изкалян, луд, за смях. На нея се осланя тръбачът, пълен с вяра. Посрещаме с насмешка хлапаците навред, когато свиват шепи и правят си фанфара. На нея се осланя, щом с гръд разбита, блед бере цветя, огрели смрадта на нищетата: о, жалък, олигавен от охлюви букет. И този дребен скелет, под мишница с вълмата от червейчета-косми, с коси от пух сплъстен, за тях е вече краен предел в горчивината. А щом го предизвикат — мръсникът извратен! — той с лунен лъч кръстосва дрънчащата си шпага, с лъча, пробол го — скелет, зловещо оскрежен. Нещастници, без гордост в несретата, веднага да отмъстят готови — за своите тегла, омразата ги тласка, злорадството разлага. Денгуба за гуслари е пасмината зла — жени, деца бездомни, от вихъра подети, и дрипльовци-танцьори с пресъхнали гърла. Към мъст, към мъст подтикват ги ситите поети, слабаци, малоумни наричат ги без жал, без болката да чувстват в несретниците клети. Те могат, без да спират дъха си натежал, тъй както в буря диша стар бивол и се влачи, от свежестта всевечна да вкусят своя дял. Елей ще леем щедро пред Силните — водачи на тези серафими на Злото! С интерес край шутовете пъстри стълпяват се зяпачи. Когато всеки храчи по тях — сами, без чест, нищожни, жадни всичко от гръм да потрепера, те — Хамлетовци, пили безгрижна скръб до днес — отиват и с насмешка увисват на фенера.

Информация за текста

© Кирил Кадийски, превод от френски

Stéphane Mallarmé

Le guignon, 1862

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010 г.

Издание:

Стефан Маларме. Поезия

Второ преработено и допълнено издание

Подбор, превод от френски и предговор: Кирил Кадийски

Редактор на първото издание: Стефан Гечев

Художествено оформление: Иван Димитров

Коректор: Мария Меранзова

ИК „Нов Златорог“

ISBN 954-492-034-X

Рисунките на обложката са от Пол Верлен и Пабло Пикасо.

Stéphane Mallarmé. Poèsies

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-01-07 15:15:00

Реклама на сайте