«Магьосникът»

Синьото небе,покриващо долината, беше изцапано със сиви облаци, зад които боязливо надничаше есенното слънце. Сутрешният здрач си бе отишъл с нежелание, оставяйки след себе си нежни капки роса по сухата трева. Малкото село, скрито между две възвишения, бавно се събуждаше от сън. Възрастни хора с измъчени лица унило се заемаха с работата си, а около тях щъкаха парцаливи дечица, чиито весели викове огласяха местността.

Един малчуган спря гонитбата със своите връстници и се ослуша. Тих и ритмичен звън долиташе някъде зад хълмовете, ограждащи селото. Звука достигна до други хлапета и те също кротнаха за миг. Последва силна шумотевица, в която децата възбудено се опиваха да обяснят на родителите какво са чули. Тревожна и пълна с очакване тишина хвърли булото си върху накъсаните разговори, докато всички бяха извърнали глави в посоката, от която идваше звъна, тръпнейки в очакване да узнаят кой ще навести забутаното им селце. На някои от лицата се четеше безпокойство, а други просто бяха любопитни.

Кахлул, старейшината на селото, беше от първите. Едър мъж приближаващ четиридесетте, с мрачно изражение, което никога не си отиваше от лицето му, той беше уважаван от своите съселяни за своята мъдрост и премерен характер. Сега той стоеше с ръце на кръста пред прага на своя дом, с приведени под невидима тежест рамене.

Една фигура изникна на върха на близкия хълм. По периферията на широкополата шапка, покриваща лицето й, множество звънчета се поклащаха с тих ромон при всяка стъпка на приближаващия се. Пътникът беше облечен в широко палто, достигащо до средата на бедрото му. Дрехата беше мръсна и толкова протрита, че човек трудно би си представил първоначалния и вид. Под нея се показваха тесни панталони с цвят на пръст, по които личаха много кръпки. Краката на странника, обути в чифт разпарцадосани сандали, оставяха след себе си облачета прах, което напомни на Кахлул колко отдавна не бе валяло. Всички в селото се молеха за един дъжд да напои земята. Старейшината погледна с надежда няколкото облака, които вяло плаваха в небето.

Мъжът продължаваше да слиза по хълма с широки крачки, водещи го право към няколкото килнати колиби, които бяха дом на селяните. Въпреки дългия път, който странникът очевидно бе изминал, у него не се забелязваше умора. Кахлул не се притесняваше повече. Той беше разпознал човека, приближаващ се към селото и знаеше, че няма да им донесе беди.