«Да хванеш тигър за опашката»

В големия магазин имаше толкова много хора поради приближаващите празници, че е чудно как въобще я забелязаха. Продавачката на щанда беше заета в далечния му край, а жената бе не по-малко заета в близкия му край: пъхаше разни стоки в голяма черна чанта. Карни я наблюдава няколко минути с растяща уплаха, след което даде знак на другия секционен детектив.

— Наблюдавай за малко тая жена — прошепна му той небрежно. — Рови се в стоката като че ли е собственичка на магазина.

— Клептоманка ли е? Тогава какво чакаш? — попита го другият. — Да поговорим с нея и…

Карни се почеса по главата.

— Наблюдавай я за малко. Има нещо странно в…

Двамата се втренчиха в жената. Тя стоеше на щанда за кухненски принадлежности и ръцете й опипваха съдовете по лавиците. Взе три формички за сладки и ги пъхна в чантата. Последваха ги две големи тави за кейк и преса за пюре. Подир това прибра малък поднос и две тенджери. След тях — огромен алуминиев тиган. Вторият служител гледаше и не вярваше на очите си.

— Събра толкова неща, че може да открие магазин! — възкликна той. — И ги прибра все в чантата си. Карни, всичко това не може да се побере в една чанта!

— Зная — отвърна му Карни. — Да вървим.

Приближиха се към нея от двете страни и Карни леко я хвана за ръката.

— Искаме да поговорим с вас, госпожо. Моля ви, последвайте ни, без да вдигате шум.

Тя ги погледна недоумяващо, после сви рамене и те я заведоха в служебната стая.

— Бихте ли ми обяснили какво означава всичко това… — започна тя, но Карни я прекъсна.

— Наблюдаваме ви от петнайсет минути — каза той, взе чантата от ръцете й, отвори я, погледна вътре и се разтрепери от изненада.

Вдигна глава. Гледаше с широко отворени очи, съвсем сащисан.

— Джери, виж и ти!

Джери погледна вътре. Опита се да каже нещо, но никакви думи не излязоха от устата му. Чантата беше празна.

Франк Колинс паркира колата си пред Института по физика и след като бе идентифициран по отпечатъците на пръстите, влезе в лабораторното крило. В коридора го посрещна Евансън.

— Радвам се, че успя да дойдеш — каза му мрачно той.

— Слушай, Джон, каква с тая история с някаква чанта? Надявам се, че не е някоя от типичните ти шеги.

— Ни най-малко — увери го Евансън. — Почакай и сам ще видиш.