«Тишината»

Всички ние, цялата бригада, с учудване, недоверие, предпазливост и страх сядахме около масите в лагерния стол — мръсни лепкави маси, на които се хранехме през целия си тукашен живот. Защо пък масите да са лепкави — да не е разливана супа тука, нали „който бърка в меда, често забравя лъжицата“, но лъжици всъщност нямаше, а и една разлятата супа би била събрана с пръсти и просто изблизана.

Беше време за храна на нощната смяна. Нашата бригада беше покрита в нощната смяна, беше скрита от нечии очи — ако изобщо е имало такива очи — в нашата бригада бяха най-слабите, най-лошите, най-гладните. Ние бяхме човешки отпадъци и все пак се налагаше да ни хранят, при това не с отпадъци и дори не с остатъци. За нас също отиваха някакви мазнини, топла храна, а най-важното — хляб, абсолютно същия по качество хляб, като онзи, който получаваха най-добрите бригади, които все още имат сили и отчитат план в основното производство — отчитат злато, злато, злато…

И понеже не можеше изобщо да не ни хранят, хранеха ни винаги последни — независимо дали бяхме нощна или дневна смяна.

През тази нощ също дойдохме последни.

Живеехме в една барака, в една секция. Познавах някои от тези полутрупове — от затвора, от транзитките. Аз ежедневно се движех заедно с тази пихтия от дрипави куртки, платнени ушанки, носени от баня до баня; плъстени ботуши, пристегнати с дрипави панталони и обгорели от огньовете, и само по памет се досещах, че сред тях са червендалестият татарин Муталов — единственият жител в цял Чимкент, който имал двуетажна къща с железен покрив, и Ефимов — бившият първи секретар на Чимкентския градски съвет на партията, който през трийсета ликвидирал Муталов като класа.

Тук беше и Оксман, бившият началник на политотдела на дивизията, когото маршал Тимошенко, преди още да стане маршал, беше изгонил от дивизията си като евреин.

Тук беше и Лупилов — помощник на върховния прокурор на СССР, помощник на Вишински. Жаворонков — машинист от Савеловското локомотивно депо. Беше и бившият началник на НКВД от град Горки, който в транзитката беше захванал спор с някакъв свой „подопечен“:

— Били са те, значи? И какво от това? Щом си се подписал, значи си враг, объркваш съветската власт и ни пречиш да работим. Ей заради такива гадове ми дадоха петнайсет години.

Аз се намесих:

— Слушам те и се чудя какво да направя — да се смея или да те заплюя по физиономията…