«Божура»

Калуда, циганката, продаваше дребни неща, които повече и служеха да прикрива с тях просията си: бяла и червена пръст, хума, сухи дренки, врътена. Всичко това се продаваше мъчно, жените се пазаряха, даваха малко, а някои и съвсем не купуваха. Но старата циганка беше забелязала, че работите и отиват по-добре, ако с нея биваше и дъщеря й Божура.

Когато Божура беше малка и ако беше студено, зъзнеше с цялото си тяло, тъй както майка й беше я научила, жените се показваха трогнати. Всъщност под това съжаление се криеше учудването им, че това хубаво дете може да бъде на една циганка. Но Божура сега беше мома. Големите черни очи на предишното зиморничево циганче гледаха дръзко, дяволито, снагата й беше се източила, тънка, гъвкава, разцъфнала като дива шипка. И само зарад нея, зарад смеха и зарад хубостта й, която завладяваше всички като с магия, жените, такива скъперници във всяко друго време, купуваха евтината стока на Калуда и щедро й плащаха. Даваха дори и нещо повече, увлечени от една мъка, която те не искаха да признаят, че е завист.

А от всичко това печелеше Калуда. Най-после тя беше намерила разковничето на търговията си и искаше Божура да я придружава винаги. Но не на Божура можеше да се заповядва. Да й кажеш нещо значеше да я накараш да си обърне гърба и да прави каквото си ще. Особено пролет. „Марта вътре, ние вън“ — казваха по това време старите цигани, припечени на припек. А Божура като че пощуряваше: очите й светеха, снагата й не чувствуваше тежестта на дрехите — жизнерадостна като овошките, пияна от слънцето, като пчелите, които бръмчаха около цвета на ябълките. Тя тичаше по съседните къщи, разсмиваше старците, играеше с децата, влачеше след себе си въздишките и запалените погледи на младите цигани.

Не помагаха нито молбите, нито заплашванията на Калуда. Вдигаше се кавга, каквато можеше да се чуе само в една циганска къща. И ако най-после майка й можеше да я придума, това най-често ставаше, като й обещаеше, че ще идат и у хаджи Вълкови.