«Писмо»

Иван ВазовПисмо

(До приятеля ми Н. Иванов)

Четох твойто писмо ази ща помня всеки частуй приятно впечатленье,що възбуди то във мене.Ти доволен си остал,казваш, кат си прочиталс услажденье стихове ми,що диктувало сърце ми;във които аз възпяхлюбовта и очъртахтия прелести свенливи,за кои да става шумзапрещава хладний ум.И като другар на музи,както са не много друзи,ти на слабият ми дарс незасилен йоще жарсила повеч да дадеш,красни венци му плетеш.В таз постъпка деликатас добрината си познатамъмриш ме, що пея азза любов на тоя час;питаш ме коя причинаме заставя да заминане към оня светлий рът,дето палми се берът,дето слава обитава,но в Венерина държава?Знам, че с туй си ти желалда изкажеш твойта жал,че наместо с мойта лирапо-достойно днес да свиря;вместо с пламенни песнитез мъгли и тъмнинида се трудя да прогона,що висят по небосклона;вместо с лирин мощен звънот дълбок да будя сън;и на цяла Българияистината да открия,нея да възпявам аз,то седнал съм тоя часв тия стихове любовни,но неважни и греховнии за мен, и за светътда си блъскам аз умът…Но какво и как кажи ми,о, другарю мой любимий,требува да пея аз?За всестранният ли мраз?За народните ли нужди?За коварствата ли чужди?Да реча ли всичко зло,що е в нашто общество,кривдините у кого са,та не може да хароса?…Ала вместо да зовъаргументи, да явъпо коя причина главнааз престанах веч отдавнада бърникам тез неща,имай, друже, благосттада послушаш тая басна,що по-долу ще ти драснаи не помня де бях чел:пътник някой, кат виделистината, че се крилав трап дълбок и се гушила,как? — викнал учуден той, —лъже ли ме поглед мой?Ти си Истина светлива,а във яма си смрадлива!Що не идеш по светътда показваш правий път?И да грееш вредом сяйно?„О, не питай, милий байно —отговорила му тя; —страх ме мене налетя,като срещах люде разнис ум покварен, с тикви празни,що от моят жив светликте надават силен вики от мене да запазятмрака, в кой на слепи мязат,се стараят с бой и смрътда ме махнат от светът,мен — която не умирам!Колко пъти бях изгнанаи запирана, и клана!Колко пъти бита бяхил на пламика горях!Мойта участ е фатална!Затова в таз яма калначакам друг, по-сгоден часда издам пак моя глас!“Тази алегорья простаме тълкува, мисля, доста,прочее, затуй решихвъв живот спокоен, тихв малки стихове да пеятуй, що любя, що милея,да прославям любовта,дражестта и хубосттаи ядът си кат успивам,безопасно да изливаммойте чувства и мечти,мойте спомени светии желанья млади, луди,що страха не щат възбуди,нито ярост пък внуши