«Истинският прогресист ((Историята на г-на Панделкина))»

Той е прогресист.

О, не мислете, че искам да кажа, че е от цанковистката партия, от която дядо Цанков тържествено се отрече в Камарата! Не, господин Панделкин е настоящ прогресист.

Господин Панделкин върви с времето си, той е рожба на обстоятелствата, привърженик на всякакво ново течение — а имат ли край те в страната?

Той е человек модерен, той пуща платната на лодката си по всеки нов вятър, който лъхва въз обширното блато на нашия обществено-политически живот.

Аз го помня г-н Панделкин в първите години след Освобождението, когато мътната струя на руския нихилизъм пръв път протече бързо в реката на свободомислящото течение у нас. Той ликуваше тогава за трагичната смърт на цар освободителя; г. Панделкин беше тогава нихилист, защото това в известна среда беше на мода тогава.

Но скоро мътната струя се изпари под лучите на благодатното българско небе, под което не виреят подобни чуждици. Г-н Панделкин не можеше, по напредничавата си природа, да остане в застой и чужденец на новите обстоятелства. Той потърси около себе си с проницателния си поглед онова поприще за своята деятелност, дето да може с полза да изхарчи големия запас от енергия, и съгледа това поприще.

В България (Северна) се сюспендирваше конституцията и знаменитият московец Ремлинген върлуваше с бича си по българските градове и села, за да укрепи новото положение на нещата.

За г. Панделкина това беше една причина да направи нова крачка напред: той стана разпален работник на новото дело. Аз го помня, когато в Ловеч, в качеството си на околийски началник, палеше на мегданя машали от катранени толуми в чест на княза Батемберга, за да му засвидетелствува народната признателност от унищожението на Търновската конституция.

Как беше величествен и представителен тогава г. Панделкин и в блясъка на полицейската униформа, с жилавия си бич в ръка, назначен за вироглавите българановци!

Като си спомням, дохождам в умиление.