«Редактирана енциклопедия на блек метъла в Дупница»

Румен Вучков Редактирана енциклопедия на блек метъла в Дупница

Не се притеснявайте! Бог познава съкровените ни желания, дори и да не сме посветили много време в молитви. Но наистина много рядко минаваше през Дупница и там не всичко му беше така известно. Сравнително добре помнеше гарата и сега с уверена крачка напредваше нататък. Когато я наближи, сви във входа на един блок, в който живееше Буги Б, изкачи стълбищата (тъй като в асансьора се бе изходил старият шегобиец — Марти Пушката; Пушката всъщност от дълго обмисляше да патентова този номер и да стане известен) и на етажа на Буги забеляза нещо, което леко го изненада. Един младеж — небезизвестният дон Руйчо, държейки чанта в ръка, се засили към вратата на апартамента с цел да я разбие, но останал на един крак загуби опора и падна. Тъй като смяташе, че има някаква мисия, дон Руйчо се изправи и по всичко личеше, че този път ще използва рамото си, за да остане стабилен. Засили се, но не уцели. Бог знаеше, че е върнал времето с няколко дни назад, но все пак му стана кофти за дона, тъй като му беше симпатичен. В този миг обаче от апартамента долетя някакъв шум, тихо шумолене като от найлонка, после ручене на течност, все едно течеше бронз или нещо подобно. После вратата се отвори, а бравата се разглоби от само себе си. Буги стоеше по елегантна пижама с бронзови шарки на места, с едра верига на шията с катинар. С дона огледаха частите на бравата и влязоха в спалнята. Бог също се промъкна и когато влезе при тях, скива не дотам чист, но с въображение спретнат един кът в стил клош-пънк. Изглежда Буги бе свястно момче и състрадателен тип, тъй като много пъти бе приютявал скитници в дома си, което личеше по оставените от тях ценни мисли под формата на надписи по стените.

Бог направи няколко канадски борби с бълхите в ъгъла и внимава да пази тишина, за да не стресне двамата, че както бяха уморени и леко пияни, щяха да си помислят, че халюцинират. Като свършиха разговора, дон Руйчо си тръгна, а Буги го последва да го изпрати. Бог, силно впечатлен от казаното, макар неяснотата на изразяването, от мястото си се взря в трапезата с килнато празно шише и фасове. Извади от пазвата си плик, на който с едри букви пишеше „ПИСМО“ и го остави на едно шкафче.

— Ще ти трябват ли някакви инструменти, копеле, за да поправим бравата? — дон Руйчо нежно гледаше паянтовата врата, която в миналото бе разбивал някой и друг път.

— Не се притеснявай! — успокои го Буги. — След две седмици паля мотора към Бургас. Преди това смятам да зазидам вратата за някой и друг месец. Нещо като превенция от крадци — обясни Буги. — А иначе знаеш ли откъде могат да се откраднат тухли и вар?

След известно време гласовете стихнаха, а навън слънчевите лъчи почнаха да си проправят път през прахуляка на вятъра.

— Имам смътното усещане, че момчетата ще успеят — беше възкликнал тогава на себе си Бог, без да има нищо конкретно впредвид. А от стените му се усмихваха криви букви, все едно, че ги бе писал Гоше Крезата, не с ръка, а с ляв крак, под въздействието на музиката на Д-2.

В този миг Бог малко се стресна, тъй като някаква ръка се отпусна на рамото му и неприятно усещане за хлад мина по него.

— Не те очаквах тук! — усмихна се новодошлият. Беше Сатаната — Тия кътчета мен ме привличат, но ти имаш ли представа колко болни деца страдат в този момент, докато ти си убиваш времето в тая дупка?

— Боби — обърна се към него Господ, както бе свикнал да му казва, — тук може и да е малко мръсно, а дограмата да е в напреднал стадий на гниене, българската приватизация да е по-прозрачна от тия кирливи прозорци и атмосферата да не е най-издържана, но запомни от мен, че по-добре тук, отколкото да ставам свидетел на лицемерни постъпки или, по-лошо, да слушам снобски разговори, та било и в чисто помещение…

— Това е похвално, приятелю, но защо не назовеш нещата с истинските им имена? — повдигна рамене Сатаната.

Бог бе решил да обясни нашироко какво харесва и какво би искал да промени или да осъди.

— Аз ти обещавам… — запецна Бог. После прочете един надпис на стената, който гласеше „Добрият стрелец се цели в себе си“. Това му припомни да се отдръпне от тая суета и той пак остана извън всичко. Пое към изхода с глуповато изражение. А Сатаната, като се опита да го последва, се подхлъзна и падна зле на пода, тъй като, както установи по-късно, бе настъпил някакво кесе изцапано с лепило. Изправяйки се, така силно изруга, че всички в блока, които още спяха, се събудиха на мига. Дори Буги, който бе задрямал в съседното помещение, леко се сепна в съня си.

Двамата се отправиха към стълбището.

— Ах… — Сатаната се спря помежду етажите и се плесна по челото — Чу ли последния слух за един голям грешник? — попита, но продължи, без да чака отговор — Един млад човек имал толкова грехове, че като отишъл на църква и запалил една свещица, сторило му се, че така и най-малка част от тях няма да му бъде опростена. Сетне запалил десет свещици. Но отново му се сторило, че нещата все още не са добре за него. Сетне взел петдесет свещи от тези големите, от които свещениците осъществяват нелоши печалби. — Сатаната щракна с пръсти. — Нали се сещаш? Но нашият грешник отново не се почувствал удовлетворен. Само в джоба си почувствал отслабване. Тогава размислил, излязъл и се запътил наблизо към един паркинг, където бил автомобилът му. Източил едно тубенце бензин, върнал се и запалил цялата църква. — Сатаната се усмихна леко. — Ето толкова големи били греховете му. — Сатаната се посмя още известно време, а като се огледа, видя, че Господ беше използвал малкото му разсейване, за да влезе в пряката и да я пробяга колкото се може по-бързо, за да остане насаме.

* * *

Едва след обяд слънчевите лъчи успяха да пробият стената от прах и вилнеещ вятър в далечината и докоснаха една конструкция, голяма бетонна плоча с отвор. В страни минаваше стълбище водещо към подземно помещение, намиращо се точно под плочата1. Слънцето се провря през отвора и на масата отдолу се образува слънчево зайче, около което се бяха изправили бирени бутилки и чаши. На масата бяха Маншон, Полу-Обувка и Мъхеста Брада. Маншон седеше с лице към бара, който бе единственото що-годе осветено място в подземието. Полу-Обувка и Мъхеста Брада седяха един срещу друг и играеха с три монети, които побутваха с пръсти. През музиката долитаха гласове и кашлица, които караха Маншон да криви лице и да изпитва дискомфорт.

— Тая кръчма ми напомня за Порт Роял, както е описан из текстовете на Running Wild! — обади се Маншон.

Полу-Обувка се загледа разсеяно към бара, където един едър мъж пушеше цигара и бъркаше в носа си.

— Тоя пич може би уринира в бирите преди да ни ги продаде. — предположи Полу-Обувка.

— Може. — съгласи се Мъхеста Брада.

— Как го наричаха?

— Панайот. — отговори тихо Маншон. После се олакъти на масата — Как сме с парите? — попита мрачно. — Ако сведем разноските си до минимум, колко време ще изкараме?

— Какво означава „да сведем разноските си до минимум“? — попита Полу-Обувка.

— Това означава, че ще даваме парите си само за алкохол. — повиши тон Маншон. — И дори по-голямата част от този алкохол ще купуваме от един павилион, където вероятно ще е няколко пъти по-евтин. А по-късно ще го внасяме тайно тук.

— И кой ще се затича да ходи навън! — пак попита Полу-Обувка. — Времето е кофти.

— Възможно е да се редуваме. Един ще пазарува, а другите ще пазят масата. Стоката ще крием отвън в някой контейнер, където никой няма да се сети да бърка. — Маншон изправи глава и зари с очи навътре в подземието.

Имаше телевизор, монтиран встрани от бара. Маншон и Полу-Обувка често гледаха към него и се опитваха да доловят нещо от звука, когато свършваха субтитрите.

— Я кажи — прошепна Полу-Обувка, — ти как вкарваш алкохола си тук, без да те забележи Панайотката! То ако бъда честен и аз още не съм забелязал.

Маншон възвърна настроението си, после направи знак на Полу-Обувка да се приведе към него, а той с периферното си зрение наблюдаваше другите посетители, както и Панайот.

— Както водката си е в бутилки, вкарвам една в маншона си. — започна да обяснява той. — И както съм с бутилката, се запътвам към тоалетната, тъй като е близо до входа. После поставям бутилката на върха на стената, която дели кабинките. Едва ли някой ще гледа нататък. Това го научих от един гениален човек и мой приятел, който дълго е постъпвал така в една кръчма. Накрая на мястото на тази кръчма бил отворен магазин за дрехи втора употреба и всички помислили, че тя е фалирала. Нейният собственик обаче, който е мелез между ескимос и евреин, всъщност бил взел под наем друго, по-скъпо помещение. Трябва да ви запозная с този предприемчив мъж. Въпреки смешните си рижи къдри иначе е свястно момче и един от големите бизнес-играчи в града.

— Идеята не е лоша — заинтригува се Полу-Обувка. — Може да черпи по нещо, като е толкова богат.

— Чувал съм да казват, че той мрази да черпи в собствената си кръчма по суеверни причини, но иначе често кани и познати и непознати да почерпи на някакво друго място, което още не съм успял да открия на картата, но както ме увериха, там се пие на корем.

— Как се казва това място? — заинтересува се още по-силно Полу-Обувка. — Разполагаш ли с някакви координати?

— Да. То се намира там, където зимуват раците, копеле. Информацията е почти сигурна, само остава да извадиме малко повече късмет в търсенето.

Полу-Обувка кимна и реши да запише този адрес в бележника си, а Маншон пък го смъмри приятелски:

— Но внимавай сега, Обувка, тъй като ти си единственият човек, който знае за мойто шише в тоалетната!

— Така и не успях да разбера напълно схемата ти! — повдигна рамене Полу-Обувка — Казваш, че в тоалетната те чака бутилка Симеонов, но я ми кажи, каква ти е ползата! Или всеки път когато ожаднееш, отиваш там и се наливаш като Буги Б?

— Всъщност не е точно така, обувка на чалгаджия! — усмихна се Маншон. — Ключът е в това, че всеки път когато отивам в тоалетната, след като свърша с природните си нужди, аз пълня устата си с водка и после идвам тук и пълня това шише, така че твоят приятел Панайот само ме държи за опинците.

Полу-Обувка се удари по челото и се засмя.

— Заради това ли очите ти светят, като идваш от там! С Мъхеста Брада си мислехме, че си прихванал Резит.

— Какво е това Резит? Да нямаш в предвид Крезит? — замисли се Маншон.

— Не. Става въпрос точно за Резит. Болестта на неразумните, така да се каже. Може би си чувал, за най-бруталната група в света, а най-вероятно и в България, дупнишката група Резос. Двата душмана, които я съставят, докарват такъв саунд, от който малцината, които не повърнат червата си и не умрат в агония, остават белязани завинаги от тежки психически травми, ококоряване на очите, радикално смаляване на гениталиите и редица други малформации. Говори се, че небезизвестният фронтмен и вокал на група Те — Любо, е бил на няколко концерта на Резос. Не бива да му се подиграваш. Ако ти наистина имаш Резит, то при теб става въпрос за някаква лека форма, която се хваща от радиостанциите, но бъди нащрек, че с времето може да се усложни. Не бива да слушаш музиката на Те, Д-2 и Мария Илиева.

— Мисля, че завиждаш на личностите, които изброи и сега, под напора на емоциите, реши да се позабавляваш за тяхна сметка.

— Това, че им завиждам за професионалните успехи, е безспорно. Но те съветвам да се предпазваш от гнусната им музика. Тук не включвам музиката на Резос. Те са едно добро изключение.

Маншон ритна Полу-Обувка по крака и го предупреди все пак да говори по-тихо в тая кръчма, когато става въпрос за алкохол. А Панайот пък с едно бурканче в ръка вече се бе промъкнал в тоалетната. Откри бутилката на Маншон и изсипа част от съдържанието на бурканчето в нея. То представляваше смес от газдер и тигрова мас, която Панайот собственоръчно бе приготвил против болки в ставите. Смехът му така заблъска малкото помещение, че огледалото затрептя и превърна къдриците му във фантастични. Но като че това безобразие не му беше достатъчно, ами и се изходи в споменатото шише. Когато се върна на бара, той още се кискаше, но тайно, и без да поглежда тримата, върна бурканчето на мястото му.

А на екрана на телевизора се появи надпис: „Усмивки от старите ленти“ и Полу-Обувка забеляза стари кадри наснимани по централната улица на Дупница, където тримата смятаха в скоро време да се поразходят. Споменатият център бе осеян с кафенета, от които се излъчваше мраморен хлад, макар да бяха пълни с хора. Полу-Обувка се ослушваше, за да чуе какво по-конкретно занимава тия кафеджии, които му се сториха подтиснати и малко отчаяни. Изведнъж отекна силен металически звук, който силно стресна хората на екрана, а също и Полу-Обувка. Той се обърна към Маншон и тихо сподели:

— Така се оригва Георги Крезов. Младеж, живеещ на Македония 21, за разлика от текста на Къдрава Заря, където се споменава 27, за да се получи рима с „денем“. Син на Хелена Бонъм Картър.

Крезов вървеше с дон Руйчо, а хората от кафенетата, като ги виждаха, тайно си кимаха. Крезов бе отрасъл в среда, където козметичната индустрия се възприемаше като враг, не се наблягаше и на личната хигиена. Хората от кафенетата макар и засегнати от миризмата и ексцентричното облекло на двамата, все пак бяха доволни и зад смръщените им лица се криеше усмивка.

— Докато има толкова безчувствени хора, държавата никога няма да се оправи! — отсече един мъж по адрес на двамата и гаврътна още едно кафе с безалкохолно и паста. Крезов не можеше да бъде достигнат от подобни упреци. Това разбира се не означаваше, че ги оставяше така да преминават покрай него. Просто не отговаряше по начин, по който би било нормално някой да се защити. Може би бяха минали няколко секунди, след като с дона отминаха кафенето, и на главата на мъжа с пастите падна нещо подобно на изпражнение на щъркел. Когато пострадалият опипа с ръка мястото, всичко така се оплеска, че едно момиченце от съседната маса не успя да сдържи сълзите си. Никой от кафенето не успя да предположи, че тайнственият обект е човешка слюнка, но на всички им бе станало нечувано тежко от чувството за близост с някакъв мрачен гений. Дори Маншон едва сдържаше бирата в себе си, преглъщаше и се потеше пред екрана на телевизора и за малко не повърна.

— Егати селянията! — прошепна накрая той.

— За какво точно става въпрос? — Полу-Обувка се престори на разсеян.

Георги Крезов и донът се запътиха към универсалния магазин, от третия етаж откраднаха по една тубичка боя за обувки и на слизане я изстискаха във вратовете на други хора по стълбището, без последните да разберат за шегата.

— Признавам, че прекаляват на моменти — прошепна Полу-Обувка.

— Но какво са им направили другите хора? — чудеше се Маншон.

— Това не е нищо — вметна леко екзалтиран Полу-Обувка. — Има и други като тях, дори много по-радикални. Сещам се за един случай — усмихна се лукаво Полу-Обувка, — където небезизвестният блекаджия Вандо Кьотека, разбрал-неразбрал нещо, взел та свършил някаква глупост в една пивница, където всъщност той не бил желан, доколкото мога да заключа.

— За каква глупост по-точно става дума? — заинтригува се Маншон.

— Никога не ще разберем! — въздъхна Полу-Обувка. — Тъй като дори самият Вандо не си спомня, или не желае да се връща към този миг, така болезнен за него. Но — Полу-Обувка продължи, — когато той осъзнал постъпката си и забелязал също, че стопаните на тази пивница не разполагат с телефон, за да спести грижите им, сам позвънил в полицията и съобщил за себе си. А полицаите пък като дошли, съвсем не върнали жеста и не постъпили много вежливо с този Кьотек.

— По-голяма глупост от това не бях чувал! — въздъхна Маншон.

— Тогава трябва да приема, че не си чул нито една от историите на легендарния копач на тоалетни ями, мурсалевски овчар и блекаджия — Озис, поклонник на Азис и Ози Озбърн!

— Не.

— Имам чувството, че от този живот всичко ти убягва! — въздъхна разочарован Полу-Обувка.

— А двете момчета дали според теб ги грози някаква опасност?

— Едва ли някой тук ги възприема много на сериозно!

— Но ако те знаят нещо, което ги кара да се държат така фрапантно, не би ли трябвало да го споделят и с другите граждани? Може би само така нещата в тая държава ще потръгнат. Когато е налице диалог.

— Съгласен съм — отговори Полу-Обувка. — Но от друга страна, ако те разполагат с нещо за споделяне, то когато го кажат по нормален начин, може би ще ги унищожат. Тогава биха ги възприели на сериозно.

Маншон точно смяташе да каже, че подобни размишления са прекалено абстрактни за неговия вкус, когато Полу-Обувка въздъхна:

— Но понякога нещата стават много по-сложни…

Маншон се огледа и като видя, че Мъхеста Брада отдавна е задрямал на масата, взе бутилката си и засмука здраво от нея, а Полу-Обувка продължи:

— Една вечер Крезов и дон Руйчо привършили своята акция, свързана с оригване, ритане на кофи и други действия предизвикващи социалния гъдел и всеки от тях поел към дома си. Било средата на лятото, когато се заспива късно, тъй като продължителността на съня е по-кратка. Не щеш ли, Крезов се нахранил и вместо да си легне, решил да излезе. На излизане дори взел една бичкия и отишъл в двора на едно ромско семейство, от където същия ден се бил опитвал да краде плодове, но бил пропъден. Маже би афектиран от отрицателното отношение към него, той отрязал цялото дърво, което не било голямо, после го прехвърлил през оградата и го оставил на ЖП линията, минаваща в близост. Там дървото било унищожено напълно от един влак. А на следващия ден Крезов минал до оградата и най-провокативно започнал да се преструва, че бере плодове от мястото, където до скоро растяло дървото. Стопанинът, разбира се, се разярил както никога до тогава в живота си. Скочил и бягал известно време след Крезов, не спирайки да го кълне и да вика по него „Защо бе, олигофрен!“. Въпросът явно е бил реторичен. Но иначе как би могъл Крезов да отговори на него. Може би този въпрос така и щеше да си остане без отговор, ако след време дон Руйчо не се бе захванал да става психолог и накрая разкри истинската причина за това деяние, а и за много други. Когато Крезата се прибрал вкъщи щял да остане насаме поне за два-три часа преди да заспи. Време достатъчно, за да се умори от собствените си мисли. Но има и друг вариант, познат на някои самотни хора, в който умът притихва и човек се отправя навътре към душата си, където се извършва себепознанието. Понякога това е свързано с болезнено припомняне на забравено минало и ако умът не е готов, е възможно да се стигне до силни смущения в психиката. Много психолози смятат, че случаят с Крезов е точно такъв — бягство от осъзнаването. Умът му, почувствал наближаващата среща с действителността, но не готов за това, подшушнал на нищо неподозиращия Крезов „Слушай, златен! Защо не се поразходим? Виж какво прекрасно време! Хайде, вземи тази бичкия и излез за малко навън“. Така Крезов е останал с впечатление, че причината за неговото решение е несъмнено появилата се фрустрация от неуспеха му през деня. Но според науката всичко се корени някъде в миналото. И тъй като този заплетен случай не е възможно да се обясни с няколко думи, на такива клетници като Крезов, в неравностойно положение, не им остава нищо друго освен да бягат, за да не бъдат набити лошо. От нас зависи дали те ще бягат цял живот, или ще им бъде подадена ръка. Но въпреки научните изследвания — замислено продължи Полу-Обувка, — като гледам грубата структура на Панайот, ми се струва, че не всички ще се дадат лесно дори и без помощ от специалист.

Маншон поклащаше бутилката с отмерено движение, после тихо каза на Полу-Обувка:

— Аз ще отида до тоалетната, а ако Панайот случайно тръгне нататък, гледай да го задържиш.

— Така да бъде, коп, но преди това събуди Мъхеста Брада, защото онази жена от Гинес е тук, за да снима брадата му!

— Ако го хареса е възможно да се замогнем — допълни Маншон и разтресе Мъхеста Брада. — Събуждай се, старче! Идва твоят момент. Госпожица Успокоена е тук.

Госпожицата подаде ръка на тримата и когато те се представиха, тя добави:

— За приятелите съм просто Напредничаво-Модернистично-Контактна — каза и се отпусна на столчето до Мъхеста Брада и двамата подеха нещо да си приказват.

— Хипер-Модерна ли… — прошепна Маншон към Полу-Обувка, присвил очи.

— Остави това, а върви, докато Панайот мие стъклариите! — посъветва го Полу-Обувка, като силно се надяваше да не се налага да се занимава с Панайот. Маншон бързо отиде в тоалетната. Мъхеста Брада с некоординирана стъпка също се отправи нататък, а на масата останаха само Полу-Обувка и госпожица Успокоена. Панайот стискаше длани, гледайки към телевизора, а лицето му сияеше.

Когато Маншон влезе в тоалетната, първо огледа бежовите стени, спря се до мивката и с един маркер написа отстрани — „Тук бях аз, бейби — Маншон“, но след малко махна името си. После влезе в кабинката, свърши едната от задачите и се покатери. Отпи голяма глътка и излезе. Отначало изтръпналите му устни не усетиха вкуса на газдера. Вратата се отвори и влезе Мъхеста Брада с цигара в уста, махна на Маншон и тръгна да запали. Появата му леко сепна Маншон и това забави още малко нещата. Но когато Мъхеста Брада разпалваше тютюна си, очите на изненадания Маншон се впиха в орбитите си и въпреки усилията да не разлее течността, той се разкашля и плю в лицето на Мъхеста Брада. Там течността се възпламени и Мъхеста Брада се подпали. Той съумя бързо да се опомни и скочи към една кабинка, зари главата си в тоалетната чиния и пусна водата. Маншон наблюдаваше с интерес и жабуркаше енергично. Едва ли такъв стар пес като него си бе представял, че на тия години ще бъде обгорен от каквото и да било питие. А Мъхеста Брада пък със сигурност нямаше да повярва, дори и ако преди час му бе съобщено, че ще се опита да наръга някой с ножа си в окото. Единствено бързата намеса на един медик, доктор Механджийски, който случайно се появи на мястото и хвана ръката на екзалтирания пияница, успя да предотврати лошите последици.

Когато двамата се върнаха, госпожица Успокоена не ги позна и им каза, че местата са заети.

Мъхеста Брада се отпусна на стола си с празен поглед, а след като осмисли думите на жената, започна да плаче. Брадата му доста се беше смалила, краищата й бяха опърлени, а миризмата й отблъсна някои от хората на съседните маси. Някои си спомниха един случай в бар Фиеста, когато таен подпалвач бе нагрял мешката на Буги Б със запалка и тя бе пламнала и опушила цялото помещение, преди Буги да успее да я загаси. Също и Стивън, един дупнишки маниак, се простил с връзките на маратонките си, които били запалени и изгорели без той да усети, докато бил на някакво празненство у дон Руйчо.

Полу-Обувка помоли Госпожица Успокоена да им купи някакъв алкохол, докато си тръгва, а Мъхеста Брада се опитваше да възвърне обичайния си менторски тон.

— Маншон! — обърна Мъхеста Брада опушената си физиономия към него. — Защо не станеш и не отидеш на задната маса, където седи самотна жена и може така и да остане. Мисля, че имаш нужда от един разговор, напоследък бушоните ти прегарят.

Полу-Обувка стрелна Мъхеста Брада, после погледна заинтригуван Маншон. Маншон се смути и взе да подскача на стола, все едно че там се бяха появили камилски гърбици.

— Защо да ида аз? — повдигна рамене Маншон. — Какво ще търся на нейната маса?

— Въпреки че сега няма никакво значение, въпреки всичко — усмихна се Полу-Обувка — тя е чаровна.

Маншон се замисли за кратко, после каза:

— Има и по-чаровни от нея.

— Със сигурност — отговори мрачно Мъхеста Брада.

— Но той даже не я е видял! — обади се Полу-Обувка.

— Това, че не съм я видял няма значение. Я ми кажи, Обувка на дон Паржо, според теб какви са шансовете най-красивата жена на света сега да е в тази така наречена бирария и да стои точно зад мен?

— Не съм казал, че е най-красивата, коп. Дори не казах, че е красива! Тя дори няма метър и осемдесет! И със сигурност надминава по тегло четиридесет килограма.

— И едва ли мечтае за световен мир — допълни Мъхеста Брада.

— Тогава защо не ме оставите на бира? — попита Маншон и запали цигара.

— Исках да кажа — започна отново Полу-Обувка, — че усмивката й може да спре шибаното време за теб. А в очите й ще видиш всичко, заради което си струва да напуснеш тази така наречена бирария. Когато идваше от тоалетната, забелязах, че походката й е особена, рядко срещана напоследък. Походка на човек с желязно здраве и бистра мисъл. Е — Полу-Обувка се замисли, — има какво още да се желае от бюста й, и част от жестовете й са малко смешни, но ти напиши на това листче: „Моля те, не се променяй заради мен!“ и го постави в ръката й! — Полу-Обувка бутна етикетчето от бутилката към Маншон, а Мъхеста Брада се закокори.

— Че защо ти не отнесеш този етикет и не й го дадеш от свое име? — запита с недоумение Маншон.

— Защо аз! — учуди се Полу-Обувка. — Тя харесва теб. Като че не виждам как те наблюдава! Тя ще умре от вълнение, пие бира след бира, а очите й гледат като през матирано стъкло.

— Това, че ме харесва, съвсем не ме прави длъжен да отговоря на чувствата й — заговори Маншон. — Като че са ми обръщали внимание, когато ми е било мъчно! И какво означава това „коп“? А копеле?

— Обръщение към приятел… — смутолеви Полу-Обувка — Съкращение от копче.

Маншон въздъхна и погледна към екрана на телевизора. Там се виждаше Крезов, който наскоро бе пропадал в тоалетната шахта и сега почистваше джапанките си от оградата на съседите. После се опита с тях да изцапа свои приятели, които му бяха дошли на гости. Те се разбягаха по улицата оригвайки се, с което изразяваха задоволството си.

Маншон, леко отвратен, отсипа в две чаши от водката, а с останалата се запъти към споменатата маса. Пътьом изпи стотина грама, а докато сядаше, още петдесетина.

— Всъщност дойдох да ти дам едно писмо, но виждаш ли, забравих го на масата, а вече не мога да прекося тази дистанция — заразправя Маншон на дамата.

— Защо тогава не ми сипеш малко водка? — усмихна се тя. На Маншон му се стори, че подобно поведение отива повече на Буги Б, отколкото на една дама, но се сети, че в Дупница да искаш алкохол, цигари и пари е израз на симпатия към човека и желание да се сближиш с него. Погледна я в очите и попита:

— Наблизо ли живееш?

— Татко тъкмо ме изхвърли от нас — въздъхна тя. — Той първо изгони майка, тъй като иска да живее с негова приятелка.

— Случва се… — спомена след малко Маншон и й наля още водка. Тя я отсипа в бирата си и отпи. — Как се казваш? — запита той по някое време.

— Молекула. — отвърна тя — Далече ли живееш? — попита го.

— Да! — въздъхна той. — Опасно е да се пътува напоследък — поклати глава.

Молекула се бе натъжила, а Маншон като я видя, се зачуди дали тя тъгува за своя дом, или се притеснява за него. Малко съжали, че я бе направил съпричастна на неговата неволя и запрати поглед в най-тъмното място на подземието. После събра сили и й каза:

— Не се променяй от хорските приказки! Ако има такива, дето ни се смеят, може би сме на правилен път. Както е казал Лао Дзъ „На Дао често се смеят.“ — Маншон усети, че силите го напускат, или преди седмица го бяха напуснали. Вгледа се в дланта на Молекула и видя собственото си лице — малко, с крив нос и хлътнали бузи, а то се разплака от спокойствие, непознато на Маншон.

— Как разбра, че тази жена го харесва? — запита Мъхеста Брада, а Полу-Обувка намигна на своя приятел и допълни:

— Като я видях, стори ми се такава, дето не ще нагруби човек, особено ако е недодялан като него. Ще й стане неприятно, нали разбираш?

Мъхеста Брада кимна и двамата се обърнаха към масата, като бавно завъртяха глави. Там Маншон беше опрял чело на ръката на Молекула и спеше. Мъхеста Брада и Полу-Обувка отново се извърнаха бавно и се погледнаха с разочарование. Мъхеста Брада понечи да се почеса по веждите.

— На тоя хайлазин не му трябва приятна компания, а един месец в една килия с Панайот и Данчо Мелчето.

— Не го съди толкова строго! — удиви се Полу-Обувка. — Тия двама ексцентрици ще се изхождат върху Маншон, докато не го превърнат в купчинка тор и от него не поникне трева. Това едва ли ще му помогне да си върне вярата!

Двамата загледаха в телевизора. След известно време Мъхеста Брада пребърка джобовете си и извади намачкана стара хартия. Побутна я по масата и каза:

— Виж какво открих в умивалнята! Мисля, че е свързано с групата, която спомена. Къдрава Заря ли беше? Или за хора от Блек метъл средите.

Полу-Обувка отначало се усмихна с недоверие. Но когато разгърна листчето, прехапа устни и зачете наум. Накрая каза:

— Това е корица от стар брой на вестник Дупница Трибун. Ако не съм допуснал груба грешка, то трябва да е на повече от десет години. Тъй като бих желал да осведомя себе си по-задълбочено с фактите и митологизацията, витаещи около историята, чувствам се длъжен да се запозная със съдържанието на този документ. — Полу-Обувка сведе очи над хартията и зачете следното:

ОСВОБОЖДАВАНЕ НА ДУХОВНИЯ ГЛАД

или

НЕ ПРАВЕТЕ ТАКА ИЗВЪН ДУПНИЦА

— Днес библиотеката на едно основно училище почти беше осквернена от момчета, неидентифицирани засега, не пожелали да оставят след себе си свои координати. Целта на гнусния обир било старо списание Дъга, което, благодарение на обстоятелствата, все още е в библиотеката.

— В друго основно училище ученик с псевдоним Зак решил да се пошегува с една учителка и след часовете източил от тоалетните голямо количество екскременти и намазал стаята, в която преподавала набелязаната жертва. За съжаление надареното с въображение момче било изключено от това училище. Приятели успокоиха Зак, че има и други училища. „Всеки иска да му се прави фелацио, но малко са хората, които се сещат да си намажат преди това гениталите с мед“ — беше краткият коментар на Зак.

— Докато сме на духовна вълна — друг шегаджия редовно фалшифицира списъка със свободните работни места на дирекцията Бюро по труда, като в ментето се споменава, че има места за библиотекари, квалифицирани шефове, щатни художници и т.н. На всеки му е ясно, че за такива благи длъжности трябва вуйчо владика (или многогодишно упражняване във фелацио), но замаяните от мизерия граждани се оглеждат пред списъците с измамно чувство, че в тая държава животът се оправя.

— И докато сме на тая вълна… На централно място, на стената на пощата, се появяват интересни графити — „Аз съм социопат, бейби, така че защо не ме напляскаш. Хайде, дай ми да се разбера“, „Да го попампурите на Бхагван Шри Раджниш“ и „Нека Паржо бъде с теб“. Както и да е, само държа да слушам коментарите на бачкаторите, на които ще се падне честа да лъскат стената.

Продължава по-нататък.

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА

ДУПНИЧАНИН НАМИРА ИЗХОД ОТ КРИЗАТА

Научихме за един младеж, който от дълго живее без доходи, справя се успешно с простотиите на всекидневието и слабо се интересува от обществена заангажираност. Буги Боклука, както е известен в някои региони на България, прекарва лятото на море, а през останалото време завързва запознанства в много градове с не по-безизвестни от него пласьори на дрога, ползвачи на дрога и мошеници.

Екипът ни ще се опита да вземе интервю от този дегенерат за едно шише ракия от Бай Георги.

Продължава в рубриката СОЦИАЛЕН КРАХ

— Ще го прибера в себе си. — Полу-Обувка повдигна очи. — Какво им става на тия хора, че толкова строго се държат тук!

— За какво хленчиш? — попита Мъхеста Брада. — Още някой и друг ден, пък като се поуспокои времето, ще пратим на този град по една сълза от влака.

— Като че ще ти домъчнее! — зачуди се Полу-Обувка на думите на Мъхеста Брада.

— Не, разбира се. Но ще плача, защото това място ме ограби духовно. То ме върна на село! Но какво приказвам! — усмихна се Мъхеста Брада. — Ако до седмица не се махнем, тук ще си останем, Обувка. С нашия късмет, а и доколкото се запознах с тукашните нрави, нищо чудно този негодник Стефчо Херото да вземе да открадне и влаковете, за да ги предаде на вторични суровини. — Мъхеста Брада леко се кискаше, а това уплаши Полу-Обувка и той дръпна стола си назад, за да сложи край на разговора. Мъхеста Брада продължаваше да се вайка — Чух един случай за някакво момче от Щатите, което пристигнало тук, за да участва в някакъв митинг на антиглобалисти. Момчето било анархистче, вряло и кипяло по различни краища на света, ала спецификата на тукашната действителност явно го е изненадала. За няколко седмици в компанията на Буги Б и други тукашни антиглобалисти, момчето успяло да научи да казва само „Нямам ракия. Наздраве!“

Полу-Обувка засмука цигарата си и отправи кръвясалите си очи към телевизора. Мина така около час още, без нищо особено да се случи, освен, че може би навън се бе стъмнило. Помещението като че бе променило размерите си и сега изглеждаше по-голямо, но също се получи и усещане за уют.

— Виж! — посочи с лице Мъхеста Брада към телевизора.

На екрана се забелязваха няколко фигури, върху които камерата падна последователно. Полу-Обувка изброи петима души, първо се появиха дон Руйчо и Георги Крезов, които се преструваха, че разглеждат някаква книга, ала всъщност бяха насочили тайно погледите си към една жена, която ако се съдеше по обстановката, беше библиотекарка.

Полу-Обувка бръкна в пазвата си и извади страницата за справка, според него последните двама — момче и момиче, бяха ученици от споменатото училище. Георги Крезов, намиращ се близо до тях, върна една книга на мястото й и започна да разглежда следващ рафт, а дон Руйчо прошепна към него:

— Знаеш ли, Крезов, в понеделник се скарах с един приятел.

— Защо? — попита разсеяно Крезов и мушна друга книга във фанелата си. Дон Руйчо дълго се замисли и повдигна рамене:

— Аз се престорих, че му се сърдя, може би защото имам нужда от много голямо количество внимание. А след училище той повървя с мен и доста приказва, а аз продължих уж да се сърдя.

— Че защо не избяга? — прошепна Крезов. — Той едва ли ще се хвърли след теб да те гони да си говорите.

— Хм… — учуди се дон Руйчо. — На мен ми беше приятно да ми се моли. А преди да се прибера, той ме предупреди да не му се сърдя повече, че иначе щял да накара един човек да ме пребие.

— Това на нищо не прилича, най-малко на приятелско отношение! — възмути се Крезов, докато проверяваше за още свободно място в якето си. А дон Руйчо след известна пауза прошепна:

— Това беше доста мило…

Тъй като Крезов подслушваше и разговора на учениците от другата му страна, може би отегчен от разговора си с дона, реши да се прехвърли:

— А апокрифната част чели ли сте я?

— Не — отвърна момичето.

— Ама вие наистина ли? — изрази полушепнешком възмущението си Крезов.

— Не — отговориха новите му събеседници. Крезов махна с ръка и отправи към тях лек надменен поглед, главно съдържащ упрек.

— Ама и вие… — прошепна, после се приведе и тихо заразказва — В тази част акцентът пада предимно върху чувствата на героите. Дон Кихот, свалил от себе си досадната маска на тъгуващ рицар, по най-арогантен начин се възползва от женските образи, които тук макар и малко леконравни, не са лишени от физическа красота. На моменти се прекалява с алкохола и наркотиците, също и многобройните тези подкрепящи битовия тормоз не са лишени от пристрастност, но всичко това не излиза от рамките на добрия вкус. И накрая моментът на провидението, изпратен е Ланселот от паралелен свят, за да овъзмезди изтерзания читател, като кастрира героите. Но в този миг, за собствено удоволствие, той прави на всички по една клизма с меча си, което дело, разбира се, — Крезов поема дъх — би оставило горчив вкус у нормалния читател. И силна болка! — допълва замислен, сетне повишава глас: — Но аз съм абсолютен социопат, сладурче! Нали знаеш, че бързам! Всеки момент ще бие звънецът. Затова нека да бъдем откровени един към друг! — Крезов обходи с поглед рафтовете и прошепна: — Ти Блек метал слушаш ли?

Момчето може би бе почувствало нездравото излъчване на Крезов и още по време на разговора бе напуснало помещението съвсем незабелязано, а момичето се разплака, стоя още известно време и си тръгна, вече поуспокоено. Библиотекарката в този момент се занимаваше с дон Руйчо, който сочеше зад бюрото й към едно списание Дъга, до което достъпът изглеждаше затруднен. Може би по лицето на жената Крезов усети, че нещата не вървят гладко и забравил, че дон Руйчо се беше представил с някакво измислено име, съвсем оплеска нещата, като каза с неприкрита тревога:

— Дон Руйчо, аз ще те чакам отвън — Отвори вратата, затвори я и след миг в коридора отекна силен тропот като от слон, бягащ с Тадж Махал на гръб. Библиотекарката и Дон Руйчо слушаха още няколко секунди отдалечаващия се грохот, след което последният с уверена стъпка се отправи към вратата, препъна се омаломощен в коридора и въпреки преднината след два километра успя да догони своя приятел. После на екрана се появи едър космат мъж по къси панталони, който заговори вежливо:

— Обадете се на посочения телефон, който е 0887 937 386, за да предположите какво съм скрил в левия си крачол!

— Реклами! — въздъхна тежко Полу-Обувка. Мъхеста Брада се обърна към него и каза тихо:

— Задачата, която си си поставил, да представиш това антисоциално поведение за някакъв вид протест, ми изглежда трудна.

— Не разбирам накъде биеш? — повиши глас Полу-Обувка. — Проклинаш цялото пътуване и цяла Дупница, проклинаш Маншон затова, че е слабохарактерен, дори към Къдрава Заря изпитваш неприязън. И ако имаше възможност, би ни зарязал като нищо.

Мъхеста Брада през цялото време се смееше тихо и все едно, че говореше с някой. Полу-Обувка го гледа известно време, после се приведе към него, почука го по рамото и му направи знак да се приведе. Когато Мъхеста Брада опря глава в масата, Полу-Обувка каза шепнешком:

— Сега се сетих, че онази бутилка, дето я донесе госпожица Успокоена, още тогава бе разпечатана и като гледам как спи Маншон, какви глупости говориш ти, не пропускайки факта, че аз най-малко пих от нея, започвам да мисля, че Панайот ви е упоил вас двамата като европейски свине преди да ги колят — каза и направи знак на Мъхеста Брада да бъде спокоен, кимна му и допълни: — Ако започнеш да халюцинираш, просто стой на стола си и не предприемай нищо! Аз ще се погрижа.

Тия приказки разгневиха Мъхеста Брада и той на свой ред почука Полу-Обувка да се приведе към него и му каза спокойно:

— Няма да предприемам нищо — После Мъхеста Брада удари Полу-Обувка по лицето и продължи: — Освен това. Че започна да ми омръзва от мъдростите ти, ако ме разбираш.

На Полу-Обувка му се завъртя цялото подземие и усети как се спуска гореща кръв по бузите му, опита да се съвземе и да помисли върху последните събития. Крайниците му в този момент омекнаха и му се стори, че започва да се издига над масите и да отлита към отвора на плочата. Преди да изгуби съзнание, успя да види бара, откъдето Панайот му намигна и обърна лице към телевизора.

Когато Полу-Обувка дойде на себе си не видя нещо да бе променено, изглеждаше, че не много време бе изкарал в несвяст. Огледа се и видя Маншон и Мъхеста Брада да идват откъм входа. Двамата седнаха при него и се загледаха в телевизора.

— Трябва да съм заспал — опита се да привлече внимание Полу-Обувка.

— Преди или след като преби Мъхеста Брада? — прошепна Маншон, без да сваля поглед от телевизора.

— За какво говориш! — негодуваше Полу-Обувка. — Точно обратното се случи, докато ти дремеше упоен, все едно че си празнувал излизането от затвора и влизането в комуна на Стефчо Херото.

В този момент Полу-Обувка забеляза Мъхеста Брада и окаяната му фигура; личеше си, че е доста поизмачкана. Мъхеста Брада гледаше телевизия и не приличаше на себе си, тъй като и по двете му скули се бяха образували насинени отоци, а едното му око почти се бе затворило. Полу-Обувка се замисли:

— Попитай момичето, което е влюбено в теб!

— Тя си е тръгнала. А той каза, че между двама ви е избухнал спор.

— Кой?

— Панайот — посочи към бара Маншон.

— Той е подлец! — прошепна Полу-Обувка — Наистина се скарахме с Мъхеста Брада за нещо. И това е всичко.

— Тогава… — Маншон се приведе към Полу-Обувка — …защо открих Мъхеста Брада на един клон отвън, на най-високото дърво, с разпран кожух и няколко шепи чакъл по джобовете? — Маншон намигна към Полу-Обувка — Хайде, отговори!

Полу-Обувка се удиви много и се обърна към телевизора.

Картината на екрана показваше сергиите с книги. Пред една от тях стоеше Георги Крезов и пристъпваше от крак на крак, а насреща му един човек се промъкваше към него, като заобикаляше сергията.

— Не съм ви взел глупавата книга! — извика Крезов — Дори пари да ми дадете не бих чел тези глупости.

Човекът продължаваше да се промъква към него.

— За мен тия гнусни заглавия от рода на „Как да си направим приятели“ или „100 начина да се държим естествено“ са като ръждиви пирони, които бият по душата ми, защото ясно виждам как отчаяните хора наоколо вземат тая помия за доброжелателен съвет. А вие, господине, сте съучастник в тази безумна античовешка конспирация! — Крезов пое дъх и продължи: — Когато някой ми каже рецепта как да бъда щастлив, аз наистина се учудвам защо направо не ме застреля в главата, ей така, че да не се мъча.

Продавачът продължи да напредва и Крезов се видя принуден да повдигне потника си, за да покаже, че не крие нищо.

Продавачът отскочи назад, а Крезов си тръгна. Към него се присъедини дон Руйчо, който до този момент наблюдаваше отстрани. Когато достигнаха кръстовището, Крезов извади от гащите си една книга и я размаха към сергиите. Там настъпи оживление, а той побягна. Дон Руйчо също се видя принуден да бяга, като от позицията си с учудване забеляза, че джапанките на Крезов почти не се допират до земята. Когато го настигна, дон Руйчо си мислеше, че ще има време да му направи забележка да не го забърква повече в неприятности на такова оживено и опасно кръстовище, ала Крезов, видял сгоден случай, вряза лявата си джапанка в една разсеяна котка, тя полетя на два-три метра височина, хвана се за едни щайги за кайма и ги събори. Настъпи врява, а когато дон Руйчо погледна месарския магазин отстрани, видя, че хората вътре вече се оглеждаха, дори някои пристъпваха към вратата. Дон Руйчо, както се смути, обърна се към Крезов за нещо, но последният вече се носеше на джапанките си и ставаше все по-далечен. Картината подскочи и изчезна, навярно поради силния вятър отвън, а Полу-Обувка забеляза как някаква ръка взе чашата му отстрани. Обърна се и видя Молекула, която изглежда току-що бе влязла.

— А, твоя ли е… — срамежливо се усмихна Молекула и върна вече празната чаша на масата.

— Какво ти се е случило? — попита Полу-Обувка.

— Да, разкажи! — добави Маншон.

— Май сънят ви е дълбок! — възкликна Молекула.

— Мъхеста Брада скочи да ме пляска, а Маншон обвини мен — обясни Полу-Обувка.

— Мъхеста Брада не само теб повали — усмихна се Молекула, а тримата се зачудиха за какво говори. Тя, като погледна към Мъхеста Брада, продължи — Такива неща каза, че бях горда с теб. Жалко, че след като приключи с приказките, не бе така силен и в същинската схватка и пострада лошо…

— Но кой го е бил? — попита Маншон.

— Как кой! — учуди се Молекула и кимна към бара: — Беше Панчо Шефа.

— Така ли…! — удиви се Маншон.

— Ти стоя тук — заразказва Молекула на пострадалия, — на тази маса и все едно, че мечтаеше за нещо, а Полу-Обувка, както казва, беше в несвяст. По едно време се изправи и дори не отиде до бара, а се провикна от място. Гласът ти беше силен, издаваше сурова решителност. Може би заради това Панчо отначало изчакваше, дори се колебаеше. А ти му каза, че трябва да се обръща към всички нас с уважение, защото сме негови клиенти. И най-вече, защото сме хора и много път сме извървяли, докато станем такива.

— Успял е да каже това! — попита с недоверие Маншон.

— Не само това — продължи Молекула. — Скара му се да престане да пикае в чашите и по-малко да слага психотропни, а Панчо Шефа започна да се смее и каза, че това не е негова работа. Закани се да строши най-голямата бутилка в главата му. А Мъхеста Брада го посъветва да вземе спомената бутилка и го упъти къде да върви.

Маншон и Полу-Обувка започнаха да се усмихват все още с недоверие. Мъхеста Брада също опитваше да се смее, но болката не му позволяваше.

— После Панайот се развилня — продължи Молекула. — Правеше каквото си искаше с Мъхеста Брада. Аз желаех да стана и да се застъпя, но ме бе обхванал световъртеж и само извиках. А Панчо, като изхвърли него, се върна да изхвърли и мен.

— Какво да се прави! — прошепна Маншон.

— Това беше предостатъчно — отвърна Мъхеста Брада и приближи стола си до този на Молекула. — Сега си спомних някои неща. — прошепна й той — В онзи миг, когато видях Полу-Обувка така пострадал, прииска ми се да умра и за да прогоня тая мисъл, извадих тетрадка и написах писмо на Дядо Коледа.

— Наистина ли! — удиви се Молекула.

— Да. Помолих го да доведе Къдрава Заря тук. После написах и второ писмо до самите Къдрава Заря, за да е още по-сигурно.

Молекула силно се впечатли и попита тихо:

— Но ти къде прати това второто писмо?

— На един адрес, който открих издълбан с длето от вътрешната страна на една тоалетна чиния.

— Култово! — още повече се впечатли Молекула. Мъхеста Брада само махна.

— Написах писмото до тях с молба най-вече да дойдат тук и да направят концерт за Полу-Обувка. Отидох до едно капанче, а там срещнах един добър човек, който след като го прочете, каза ми да не се притеснявам и да смятам всичко за уредено. После го взе и ме благослови. Увери ме, че ме чакало щастливо бъдеще — усмихна се Мъхеста Брада.

— Но Къдрава Заря почти не се познават! — възкликна Молекула. — Доколкото знам, репетират веднъж на три години, а често, когато се срещат, само смътно нещо им излиза в съзнанието свързано с пого до завършека на света. И така, все едно, че са в някакъв вид транс.

— И аз си помислих, че хабя мастилото си.

— Но все пак какво им обеща в замяна на този концерт? — попита Молекула.

— Ами написах, че тук целият алкохол е безплатен заради промоция и има доста почитателки на тяхното творчество. А стопанинът е носител на златно сърце от „Искрено и лично“ и няма проблем да ги черпи. Накрая им написах и един ценен съвет. Той гласеше никога, ама никога да не оставят автомобилите си на ремонт при Стефчо Херото, който дори автомобила на баща си бил предал на вторични суровини, за да се забавлява със спечелените стотинки. Такива неща… — шепнеше Мъхеста Брада.

Молекула извади едно тефтерче и го подаде на Полу-Обувка, като обясни:

— Докато се въргалях навън в канала, намерих това. Мисля, че ще бъде интересно за теб, защото разбрах, че се интересуваш от антики свързани с регионалната история.

Полу-Обувка разгърна тефтерчето и зачете на глас:

— Дневник на котката на Буги. Буги ме хваща и аз умирам.

— Що за измишльотини! — усмихна се Маншон.

— Това е препратка към един филм. — уточни Полу-Обувка.

— По-добре виж какво пише в това тефтерче и остави предположенията си настрана! — помоли го Маншон и с останалите отпиха от една чаша, стояща в средата на масата, в която капеше нещо от сърцевидния отвор на тавана. Това чудо изпърво удиви Полу-Обувка, но като се вгледа, видя дулото на една закрепена вертикално бутилка, от която тихо капеше алкохол през миниатюрен дозатор. Маншон му смигна с известна гордост за новата схема, която смяташе за толкова проста, че нямаше къде да се постави слабо място в нея. Полу-Обувка погледна към Панайот, после пак към тефтерчето и зачете:

„Ден 21-ви. Снощи, по никое време, влетяха в апартамента група младежи с бутилки в ръцете, а по замаяните им лица разбрах, че са близки приятели на Буги Б. Той така се зарадва на алкохола, че цяла вечер не се спря да разказва свои преживявания. За това как го заключили в една лудница, за да отрезвят мислите му, а той при първа възможност избягал. После разказа за една тетрадка, в която написал на повече от петнайсет езика следното: «Извинете за безпокойството! Можете ли да ми услужите с някакви пари?». Написал го с български букви, за да може да го чете. С това приспособление той изкарвал по пет месеца на море, като тръгвал натам с пари само за пътните за отиване. След още няколко истории, всички на масата се бяха просълзили от смях. Аз, въпреки че съм котка, много се натъжих за тия млади хора, които приемаха толкова сериозни произшествия като обикновени шеги. Вярно е, че хората живеят сравнително дълго, но какво са годините! Не е ли по-важно качеството на живота! Един от тях каза, че всички ще умрат. С това съм съгласна. Но той го каза, за да омаловажи живота. Та смъртта е една и съща и за по-младите и за по-възрастните! Това, което момчето реши да прикрие, е фактът, че единствено животът различава хората един от друг, както котките една от друга. Като стана дума вече за качество на живота, трябва да отбележа, че изпих цяла капачка ракия, която ми изсипаха в устата. Мисля, че бе от тази на Бай Георги, тъй като устните ми почти се възпламениха. Странно е също, че когато някой ме хване, все духа дим към мустаците ми, а от него ми се привижда котката-смърт, която ме дебне.

Ако мога да се доверя на една не много трезва сметка, за престоя ми в апартамента съм изпила около четвърт кило алкохол.

Ден 22-ри. Тук е мястото да вмъкна думите на великия мохамедански философ Сиде Амете Бененхели, които гласят: «Да мислим, че всичко в този живот ще остане неизменно, в същото състояние, е най-голяма заблуда.». Пиша това, защото тази сутрин успях да избягам от апартамента на Буги, където и без това всеки момент от Енергото ще изпратят хора да спрат тока. Разчитайки на Божията милост, аз поех към центъра на този див град, внимавайки да не пропадна в някоя канавка, тъй като много от капаците са откраднати от Стефчо Херото и предадени на вторични суровини. На някои места из центъра са разлепени плакати на затворническа гей-тематика, където успявам да разпозная миловидната физиономия на Херото. Това момче не ми изглежда да беше за затвора. Това, че многократно беше крал амбалаж през оградата на бирена борса «Слави» и го бе предавал на пункта за изкупуване на амбалаж на същата борса, не бе много изобретателно, но пък си получи урока. От боя бил в такова окаяно състояние, та като се прибрал в къщи, решил да каже на техните, че е претърпял катастрофа с тир. Но един приятел от металния период на Херото на име Велинов, който бил толкова разсеян, че изгубил маса железарии в собствената си къща, казал, че този инцидент не е нищо особено.

Може би се бе изминало много време от моята разходка, когато усетих миризма на месо и водена от тънката й нишка, стигнах до една колбасарница. Изведнъж невидима сила ме пое и ме прати почти на покрива, върху едни стари щайги, които се разлетяха. А като се огледах, видях точно под мен две момчета, разтворили една книга и вперили погледи в нея. Светлите им лица бяха обладани от жажда за знание. Дорде падах, забелязах заглавието на книгата. А то беше — «най-крезавите текстове за песни». Стори ми се малко пресилено.“

Полу-Обувка вдигна очи от тефтерчето и замълча.

— Какво става? — попита Молекула.

— Само това пише. — възкликна Полу-Обувка.

— Хм! — изсумтя Маншон. — Защото е котка, а те имат девет живота и са пестеливи когато водят дневник. Записват само най-важното.

— Оттук пак не става ясно кой кога и как е избягал от злощастната колбасарница! — подчерта Полу-Обувка. — Но имам чувството, че това тефтерче описва по-пресни събития, отколкото страницата, която намери Мъхеста Брада.

Мъхеста Брада се обърна към Молекула и каза:

— Ако той бе проследил двата текста, щеше да запомни, че във вестничето се споменава за изход от криза, а тук чакат всеки момент да му спрат тока. Логично е да е обратното.

Сега Полу-Обувка се обърна към Молекула като се опря на масата и се усмихна:

— Мъхеста Брада забравя, че не всички хора са математически синтезирани.

— Хей! — прекъсна го Маншон. — Говорете като хората и спрете да ползвате Молекула за посредник! Нея едва ли я впечатляват подобни недомлъвки. — Маншон се приведе към Полу-Обувка и зашептя: — Пък и така, както си се облегнал, капките от тавана падат право в шията ти и чашата скоро ще остане празна. Що за дебелокожо животно си, че не усещаш! — прошепна му с упрек Маншон. Полу-Обувка кимна и пак се обърна към Мъхеста Брада:

— Трябва първо да уточним двамата с теб какво означава криза. Първо за тези, които са писали в Дупница Трибун, а сетне и за въпросния Буги Б.

— Това вече наистина ми се струва излишно — усмихна се колкото можеше Мъхеста Брада.

— Така има някаква възможност да се разбере точната хронология — продължи Полу-Обувка. — Ключът е в това, че за обикновения човек кризата е едно, било икономическа, политическа, духовна или просто изключване от електрозахранването. Но за един пънкар, с огромно сърце, в което вилнеят анархията, алкохолът и водещи до лудост мисли, породени от абстиненция, за този мъченик на съвременността, страдалец по свободата и изродено дете на капитализма, криза може да означава нещо съвсем друго.

— Например да банкрутира така неприятно, че да не може да си купи водка — предположи Молекула.

— Твърде правдиво! — повдигна пръст Полу-Обувка, за да постави акцент на предположението й.

— О-хо! — ококори здравото си око Мъхеста Брада — Как разбра, че този Буги Б е пънкар? Това не бе упоменато никъде.

— Напротив, приятелю! — усмихна се Полу-Обувка. — Докато ти се хилеше като таласъм заради оная водка, аз огледах вестничето, и по-конкретно снимката на Буги. На левия му чорап е написано с въглен: „PUNK’S NOT DEAD“. Ако ме разбираш! — Полу-Обувка намигна многозначително към всички на масата, а Молекула му изръкопляска тихо. Маншон взе страницата от Полу-Обувка и като я разгледа каза:

— Аз не бих заложил много на твърдението, че по тия чорапи някой е писал с въглен. Според мен те не са прани от месеци.

Полу-Обувка пак повдигна пръст:

— Което също подкрепя твърдението ми.

— Жал ми е само, че този съмнителен тип не е тук — усмихна се Мъхеста Брада, — та така да те халоса с чорапа си, че да млъкнеш за цяла седмица.

— Според мен, ако Буги Б удари някого с този чорап, то клетникът ще млъкне завинаги — отбеляза Маншон, отпи от чашата и се обърна към Молекула: — Както Полу-Обувка прочете в онова дневниче, стори ми се правдиво, че нещата не остават в едно и също състояние, а се променят.

— Самата истина. — съгласи се Молекула.

— По-често промените идват, когато човек не ги чака и са такива, каквито и най-гръмогласните анализатори не предсказват.

— Така е! — отсече Молекула.

— Та когато нещата стигнат до там, че Панайот те помоли да напуснеш, а това ми изглежда закономерно, ти има ли къде да отидеш? Или ще обикаляш през нощите?

— Може би ще проституирам — каза замислено Молекула. Лицето на Маншон започна да зеленее, може би от притеснение. Молекула се засмя и добави: — Шегувам се. Истината е, че имам в мен един златен пръстен и когато го продам, ще си взема квартира. — Молекула погледна Маншон — За някой и друг месец. След което, за огромно мое съжаление, ще напусна тази държава, тъй като ми се отваря работа в един музей навън. Тук е хубаво, но има едно разминаване, от физиологична гледна точка човек трябва да се храни по три пъти на ден, но в такъв случай властниците ще забогатяват по-бавно, а това, сам разбираш, е малко кофти.

— А иначе какво представлява онзи музей? — попита Маншон.

— Храна за душата — отговори Молекула. — Там имат нужда от мен, защото аз чувствам структурата на подобна обстановка. Можех да те взема за ръка, ако бяхме там и щяхме да вникнем в картините, дори в по-дълбоките. Това изобщо не е страшно, както смятат някои. Просто вървим в нечие съзнание и търсим нещо, което напомня за самите нас. Като разбира се, пазим чистота, когато сме там. Това е лесен начин човек да разбере себе си, ако то е възможно.

— Да, разбирам — добави Маншон. — Не само те имат нужда от теб. На теб тия разходки в картините силно ти липсват. А в този град вехнеш като отскубан плевел.

— Точно така — потвърди тя след известна пауза. А Мъхеста Брада се наведе към Полу-Обувка и зашептя:

— Тъй като отскубаният плевел е по-често срещан от други отскубнати растения, Маншон взе че го постави в сравнението си. Въпреки това за мен той си остава човек с добра съвест. Но ако аз не оценявах простичката му мисъл, а изисквах от него особени ораторски способности, бих го нарекъл „недодялан“. — Мъхеста Брада погледна с окото си Полу-Обувка твърде лукаво и с голяма доза укор. А Полу-Обувка цяла минута гледа замислен това око, накрая лицето му започна да червенее и той извика ядосан:

— Значи си спомняш как ме удари, щом помниш това! — ококори се Полу-Обувка. Мъхеста Брада се стресна от вика му, а от думите се смути много повече. Нищо не каза, а извъртя стола си към телевизора, в който се загледа.

Молекула и Маншон приказваха нещо за картини, а Полу-Обувка гледаше към капките и не можеше да разбере откъде се бе взела тази страст у Маншон към изкуството. Не се бе минал и час, когато Мъхеста Брада започна да върти глава към входа на подземието и присвиваше клепачи да може да види нещо.

— Бъдете нащрек! — прошепна той на останалите — Някакви подозрителни типове се появиха и гледат насам към масите.

Другите извърнаха глави и се загледаха в новодошлите. После се наместиха отново по местата си и отпиха последователно от чашата. А Маншон, без да забележи вълненията в погледа на Полу-Обувка, започна да умува:

— Някой от вас чувал ли е нещо за асоциацията РАТО? — усмихна се несигурно Маншон. Другите останаха умълчани. Той продължи: — По последни данни голяма част от лекуващите се в испанската комуна са от дупнишкия нарко-контингент. Дори Стефчо Херото след затвора е решил да посети това приятно местенце. Може би сега вече дупнишките общинари ще си отдъхнат относно въпроса за изчезващите капаци на шахти по улиците. Чух и за една нимфоманка от съседното село Бистрица, която идвала в града с велосипеда си и ощастливявала доста несретници, но заради този клапанар Херото е престанала, защото той взел, че й откраднал велосипеда. Продал го за жълти стотинки, глупецът!

— Маншон! — обърна се към него изнервен Полу-Обувка. — Видя ли добре новодошлите?

— Те още стоят на входа и гледат на вси страни. А Панайот така се държи, като че абсолютно никой няма там. Само гледа мрачно към телевизора.

— Остави Панайот! — махна с ръка Полу-Обувка. — Виж този отпред! Какъв катинар има на гърдите си! А синджира може би го е присвоил от някой заспал вол.

— Да, така е! — прошепна Молекула и изведнъж стана сериозна.

— Ами този с черния потник… — продължи Полу-Обувка.

— Той е бял — поправи го Маншон.

— Както и да е! — кимна Полу-Обувка. — Нещо в него не ви ли е познато? — Другите се спогледаха, а Полу-Обувка продължи: — Същите джапанки като тези по телевизията. Ей сега да можехме да видим подметките им, обзалагам се, че там щях да прочета познатото ни вече лого: „Ако можеш да четеш това, то ти, човече, си Бен Джонсън!“.

Другите кимаха утвърдително, а вълнението им нарастваше като лавина.

— То вече е ясно, че тез двамата са Буги Б и Георги К — подчерта Маншон. — Но кои са тези зад тях четири горки същества?

След минута взиране Мъхеста Брада прошепна:

— Трябва да са членовете на великата Блек Метъл банда Къдрава Заря. — Мъхеста Брада се обърна към Молекула и прошепна: — Нито мастилото ми е отишло на вятъра, нито момчетата са толкова несериозни, както се носеха слухове.

— По-добре да ги посрещнем. — предложи Молекула и двамата се отправиха към безмълвната тълпа на входа.

Полу-Обувка гледа нататък още десет минути, а като се обърна каза към Маншон:

— Напук на целия снимков материал за членовете на Къдрава Заря, който някога съм виждал, те така са се изменили, че и майките им трудно биха ги познали!

— Не забравяй, че животът им минава предимно в Дупница, а това бреме би натежало дори на Атлас, който подпира цялото небе — забеляза Маншон.

— Но… — Полу-Обувка продължи все едно, че е оскърбен от нещо — те изглеждат като най-обикновени… — Полу-Обувка млъкна и отпи от чашата.

— Селяци — продължи мисълта му шепнешком Маншон и също отпи.

Полу-Обувка не се сдържа, изправи се и отиде към насъбралите се, които Молекула чевръсто насочи из тъмните глъбини на помещението. Мъхеста Брада бе останал на бара и гледаше към тях със смесица от удивление и почитание. Изпърво с Полу-Обувка отправиха погледи към барабаниста на Къдрава Заря, който постави три тенджерета и една чиния от алпака в ъгъла, после натръгна слиповете си — единствената дреха, която носеше на себе си. Георги Крезов и Буги се бяха настанили на малката масичка като обръщаха на моменти мрачни погледи един към друг. Буги нямаше желание изглежда да разговаря по неприятни злободневни теми и извърна лице настрани, където една ръка идваща от съседната маса, държеше халба, пълна с различни алкохоли. Полу-Обувка забеляза как Буги събра няколко сламки от пода, направи от тях дълга тръбичка, която внимателно вмъкна в отстоящата чаша. След миг всичко, което се намираше в чашата, изчезна, а Буги се обърна към телевизора, облиза брадата си и пое дълбок дъх, за да потуши огъня, който навярно се бе разразил в него. Мъхеста Брада също бе проследил тези действия, а също и ръката, която сега се издигна, поради неочакваното олекване на чашата. Мъжът, който не разбираше как точно е пострадал и дали въобще нещо се бе случило, огледа Буги и Крезов, после цялото заведение, но като не откри нищо нередно, свали ръката си и отиде при Панайот за нов коктейл. Крезов пък се изправи и отиде в ъгъла, превърнат в малка сцена, откъдето се опита да изтегли една кофа за боклук, а момчето по слиповете задърпа кофата от другата страна. После двамата оставиха кофата и взеха да жестикулират един срещу друг, все едно че се караха, а Мъхеста Брада се обърна към Полу-Обувка и каза:

— Тая кофа е на Крезов, доколкото успях да разбера — започна Мъхеста Брада, но спря и се замисли за момент. — Всъщност може би е на общината, но Крезов е решил да я предаде на вторични суровини, тъй като и той в момента се намирал в някаква криза, от която искал да излезе. Дори кокошките, които крадял, вече не бързал да коли веднага. Представяш ли си?

— Ами какво ги е правил? — изненада се Полу-Обувка.

— Отглеждал ги е в собствената си квартира — обясни Мъхеста Брада. — За яйца, копеле. Виждаш ли до каква степен човек е принуден да планира живота си в условията на пазарна конкуренция. Едно време не беше така — въздъхна Мъхеста Брада тежко, но продължи: — Що се отнася до тази кофа обаче, преди време била използвана за бас-бан от тия златни момчета и сега е трудно да се разбере кой точно разполага с права над нея. Мисля, че китаристът, този който е опасал лицето си с чорапогащник, ще помоли Крезов да им предостави кофата за концерта, пък после ще му я върнат. А освен това — усмихна се загадъчно Мъхеста Брада — тук е мястото да отбележа, че всъщност Крезов е един от основателите на легендарните Клоака Бойс, чийто Блек Метъл бил толкова невъобразим, че дори се наложило той да напусне града за известно време, тъй като много негови почитатели започнали да го издирват, за да си поговорят с него.

Полу-Обувка кимаше с глава, но изведнъж онази ръка с чашата пак щръкна над всички. Буги отново облиза брадата си и продължи спокойно да гледа телевизия, а мъжът се огледа, този път дори за по-кратко. Изруга силно, прекръсти се и се запъти към Панайот за нов коктейл. Крезов седна на мястото си, а Полу-Обувка се обърна към Мъхеста Брада:

— Не разбирам как дорде тия светила на Блек Метъла се блъскат в ъгъла между кашони и каси, Панайот стои като пън, все едно че не им дължи никакво уважение.

— О-о-о… — прошепна Мъхеста Брада. — Съвсем не е така! Той прояви своето уважение към тях, като им разреши да изнесат концерта си тук. Ще споделя с теб, че работите стояха на кантар.

— Че как няма да им разреши! — удиви се Полу-Обувка. — Това ще подсили доброто реноме на тази изкопна яма.

— Не бързай със заключенията, Обувка! — смигна му Мъхеста Брада. — Трябва да си благодарен на Молекула, която помоли Панайот и той накрая склони.

— Какви ли ще да са били тия молби, че да трогнат това еснафско сърце! — прошепна Полу-Обувка.

— Ами когато той им каза да се пръждосат заедно с посудата, която мъкнеха, Молекула му намигна и му предложи той да поеме охраната на концерта. А когато той я попита за заплащането, тя извади някакъв пръстен от себе си и му го даде. — Мъхеста Брада чукна Полу-Обувка по рамото. — Но внимавай с приказките, защото тя ме помоли да не казвам на никой за това! Особено на теб и Маншон. — После Мъхеста Брада добави: — Просто се опитай да се забавляваш! В интерес на истината това чудо, което се случва в момента, още ми се вижда толкова нереално, че дори аз силно се вълнувам. — Мъхеста Брада прекъсна речта си, защото погледът му случайно се срещна с този на Крезов, който още не успяваше да се успокои и нервно триеше ръце в потника си. После Мъхеста Брада продължи шепнешком: — Отиди при Маншон и Молекула и бъди спокоен! А също пази мястото ми и най-вече чашите с алкохол!

— Защо? Ти ще си вървиш ли?

— Ще отскоча до пощата на центъра — смигна Мъхеста Брада. — Ако се доредя от нарко-зависимите, разните откачалки въртящи на телефоните на доверието и шмекерите, с които е пълен този град, ще звънна за една моя работа. Мисля да се опитам да пробутам на госпожица Успокоена котешкото дневниче. А тук ми се струва, че за един телефонен разговор Панайот ще свали дори дрехите от гърба ми. Които всъщност той вече унищожи, така или иначе… — замисли се Мъхеста Брада, а Полу-Обувка отиде на мястото си, чул-недочул, с безгрижни очи, насочени към всичко наоколо. Китаристът успя да включи китарата си към един радиоприемник, а двамата вокалисти, единият от които с тениска на Спайс Гърлс, стиснаха в ръце по една бутилка, тъй като не успяха да открият нито един микрофон. И така всичко бе готово за този изненадващ концерт. В този момент Маншон прошепна към Полу-Обувка:

— Приятелю, виж по-добре дали поставяме чашата където трябва, че от известно време е празна!

Полу-Обувка огледа сърцевидния отвор на тавана и каза шепнешком:

— Чашата е на мястото си. Но гърлото на бутилката е сухо като барут. — После Полу-Обувка добави: — Изчакай да свърши концертът пък тогава ходи да я пълниш, че сега като че няма много време!

— Само веднъж и аз ще ти кажа нещо мъдро, Обувка. А именно — днешната работа не оставяй за утре — прошепна Маншон, запали цигара и се отправи с нетрезва походка към изхода, а като минаваше покрай бара дори леко смигна на Панайот. Не мина и минута и концертът започна. Вдигна се голям шум още с първите удари, а от алпаката дори се разлетяха искрици. Спящите се събудиха силно изненадани, а останалите почти не отлепяха чаши от устните си, та по-леко да възприемат тази врява. Звуците на китарата се смесиха с тези от радиото, а Панайот като усети този ефект, плю в ръцете си и започна да сменя различните станции по най-безумния начин на който бе способен и така се смееше, че някои от посетителите взеха тези крясъци за вокали. Но в най-неочаквания момент първият вокалист закрещя:

Дупница е щат проблем; Имам там един голем…

След тия два стиха се включи и вторият вокалист. Полу-Обувка чукна Молекула по рамото и й каза:

— Наистина майсторско сценично поведение! — възкликна в шумотевицата. — Ето тук единият вокалист неволно размени местата на думите и в същия миг се включи неговият другар, така че никой не усети особено силно тази малка грешка. Импровизацията — пое дъх Полу-Обувка — е най-силното оръжие на Блек Металиста, но в тези подли времена, когато дори пойните птички мъчно се справят без плейбеци, един депресиран човек като мен, започва да мисли за всичко като за безвъзвратно отминало — успя Полу-Обувка да каже в ухото на Молекула, когато онази ръка се изправи за трети път към тавана. Може би заради солидното количество алкохол или поради необяснима разсеяност, но когато човекът се обърна към Буги, от устата на последния стърчаха дузина сламки. Той видя също и цигарите си, подаващи се в този миг от джоба на якето му, а със запалката Буги бе окичил ухото си. Мъжът се изправи пред масата на Крезов и Буги и с опит да удържи яда си, каза меко:

— Бива шеги, момчета, но вие прекалихте още със самото си появяване! Какво си мислите, че правите? — повдигна рамене той и не чака дълго, защото Буги без да отмества очи от екрана на телевизора отговори може би твърде спокойно:

— Каквото си искаме.

Мъжът постоя още малко до масата, почеса се по врата и скочи към Буги, захващайки здраво веригата му. Буги бързо започна да се задушава и изглежда, че тук щеше да бъде лобното му място, но веригата се скъса и в ръката на нападателя остана споменатият катинар. Той се огледа и като не се сети какво друго да прави с него, замахна силно и го запрати в главата на Крезов. Крезов, който нямаше никакво желание да се намесва в спора, изпърво може би не разбра какво се бе случило, а само погледна с безизразна физиономия. В следващия момент джапанките завихриха пространството и събориха мъжа на пода, където започнаха да го настъпват. Панайот, като видя безредиците, плю отново в дланите си и побърза да се намеси. Първата песен на Къдрава Заря бе към края си и вокалистите повече пиеха от бутилките, отколкото да викаха в тях, а китаристът заплете крак в една скъсана струна и така залитна, че щеше да полети към останалите. Събори с грифа си кашоните, от които потече алкохол като поток, а когато се огледа, видя този път крака си заклещен в едно тенджере. Барабанистът, като усети дефицита, опита да го компенсира с ритане в боклукчийската кофа, която не издържа дълго и се обърна. За голяма изненада от нея се пръснаха всевъзможни боклуци, които се разпиляха по целия под. И точно преди да хване двамата побойници, Панайот настъпи една консервна кутия, политна цял метър нагоре и падна на масата на Молекула и Полу-Обувка. А Маншон, както гласеше бутилката, като видя страшното лице на Панайот в този момент, взе че я изпусна през отвора и тя се разля върху него. Маншон много се притесни, защото Панайот също го бе видял. Маншон върна спомените си, сети се къде бе открил Мъхеста Брада и издиша тежко. А фасът, който бе в устните му, влетя в отвора и подпали елечето на Панайот, което и без това бе олято с газдер. Може би тук бе точката на пречупване, защото в този момент по страшното лице на Панайот, през пламъците на елечето и всичкия дим, се бе появила усмивка. Маншон гледа известно време тази усмивка, но тя беше много по-страшна от всичко, което бе чул за Дупница. Беше нещо отвратително. Сърцето му заби, той прати бурята по дяволите и търти да бяга през ливадите. А отворът на подземието запуши като комин, тъй като вътре много неща се бяха подпалили и всеки гледаше да спаси себе си и най-ценните си вещи. Пръв през изхода се появи Буги, който носеше кашонче с водка, едно от малкото, които се бяха запазили. След него излезе Крезов, по чието лице бяха полепнали сажди и сега то по нищо не отстъпваше на потника му. В мрака се виждаха само светлите му гащета, а той самият носеше кофата, с ясна мисъл още тази нощ да я предаде на вторични суровини, че последните събития го бяха загрижили за нейната безопасност. След него се появи цяла тълпа хора, а накрая концертът свърши и Къдрава Заря напусна също.

* * *

След известно време настъпи едно утро, в което след разни лутания до близки екзотични села като Фролош, Баланово и Палатово, близо до гарата в Дупница се срещнаха Полу-Обувка и Маншон. Те съзряха изненадани как до един контейнер бе приклекнал Мъхеста Брада и просеше стотинки за закуска. Едно детенце мина покрай него и подхвърли баничката си към контейнера, Мъхеста Брада се обърна да я вземе, но отнякъде се появиха няколко фигури, сборичкаха се и след малко изчезнаха заедно с баничката. Когато бродягата се обърна, установи, че няколкото монети, които бе спечелил, вече липсваха, а нагоре по улицата мина Буги, който се облизваше. Тримата се събраха и споделиха, че Буги Б, за всеобща изненада и радост, напоследък е подхванал по София някаква работа, която даже не била свързана по никакъв начин с клошарство. Още изразяваха удивлението си, когато им се стори, че близо до тях става катастрофа, поради силно изсвирване на гуми, но като се огледаха, видяха, че отгоре се задава Георги Крезов, който изглежда се бе оригнал. Тримата се отпуснаха на една пейка и се опитаха да изглеждат като обикновени тукашни пенсионери, та да не му привлекът вниманието. Така най-много да им запалеше вестника, с какъвто в момента даже не разполагаха. Или да ги оплюеше, докато не го гледат, а те пък да се престорят, че не са усетили. Иначе бяха чули за него, че започнал да работи в някакъв склад за вторични суровини. Работодателите му били толкова стиснати, че често се налагало той да им купува по бира и нещо за обяд, вместо те на него, но пък бил спокоен, че по този начин фирмата скоро няма да фалира и той да стане безработен. Всъщност много хора били започнали работа, макар навремето да мислили да не се занимават със скучни и еднообразни неща. Дори и Ради Едно, другият основоположник на Клоака Бойс, а също и брат на Крезов, започнал като готвач в пицария Наполи, където, поради дивашкото поведение на собственика, започвали и напускали работа средно по петдесет човека на месец. Изглежда самият начин на живот преобразявал постепенно тия личности в изключително корави хора, а и фактът, че почти никога не им било пукало за нищо, не бил за пропускане в изграждането на една стройна психологическата оценка. Паразитните периоди на съществуване, през каквито почти всеки уважаващ себе си блекаджия в Дупница преминавал, спомагали за укрепването на духа и бодрия нрав, но най-вече за доброто запознаване с действителността. В тази школа се създавала трайна подредба на приоритети и умение да се разграничават вечните неща от преходните.

Когато Крезов премина покрай тримата, от него падна едно листче, набиващо на око заради силния си гланц. След като Крезов оригвайки се се изгуби зад ъгъла, тримата взеха хартийката и я разгънаха, за да задоволят любопитството си, доколкото бе възможно, към този мистичен субект, за който си бяха приказвали многократно. Изглежда бе страница от вече споменатата книжка „най-крезавите текстове за песни“, тъй като така бе записано в колонтитула. Текстът беше следният:

Здравей, мило същество! Как се чувстваш днес? Наблюдавах те как мечтаеш. И движенията на тялото ти. Отвътре много съм развълнуван. Исках да разруша Вселената. Без да имам някакъв лош умисъл. Нали разбираш за какво става дума! Колко си сладко, нежно създание! Не се срамувай, че се бе пречупило! Можеше да бъде всеки на твое място. Дори май и на мен се е случвало. Имаш ли представа колко малко са оцелели в опустошенията на отвратителната скръб! А на теб дори не ти хрумна да се бориш с нея! А яде я като канибал! Топи в нея залъка си. Макар вече да бе станало като другите. Да! Като онези, които ти се караха. Които ти казваха да се стегнеш. Помниш ли, че жадуваше да ги копираш? Не! Не те виня. Обожавам те! Ти си най-любимият ми герой. Повече от Македончето. И от Че Гевара. Супер е дори само това, че те виждам. Ти никога не стана като другите. Никога нищо не се промени. Разбираш ли? Да. Не ме гледай така срамежливо! Дори в най-трудните, в най-черните дни. Когато дори помисли да се самоубиеш. Когато никой не те поздравяваше. Е, може и аз да съм те отминал! Тая отрова е необходима, знаеш. Крещеше от болка и плачеше кръв. Като че нещо наоколо умираше. А сега? Точно така! Смей се! Нищо друго не си заслужава. Тая тъга идва при нас, за да се смеем. Но защо чупиш пейката? О, Боже! Полицаите са наблизо! Моля те, успокой се! Защо чупиш тая летва от мен? Какво казваш? Заради еуфорията? Не те чувам. Когато тичам толкова бързо, обикновено нищо не чувам. От вятъра, който се образува покрай мене е.

Тримата прочетоха стихотворението по два пъти, като си прехвърляха листчето с известно недоумение. Не им се струваше реално такъв дебил и блекаджия като Крезов да е започнал да харесва поезия. В края на краищата обаче, тъй като с времето всички се бяха променили твърде много, в сравнение с разказите, които се носеха, тримата негласно стигнаха до убеждението, че някои неща трябва просто да се приемат. Може би това е начинът, по който нещата вървят. Полу-Обувка опита да сгъне страничката и да я прибере за колекцията си, като видя, че гърбът й е изцапан с изпражнения. Той даде на приятелите си кърпички да изчистят ръцете си, а самият инцидент ги вкара в дълбокомислен разговор дали Крезов нарочно бе скроил този номер и за кого. Или просто бе почиствал джапанките си. Тримата чувстваха, че тази загадка е от съществена важност за бъдещето и си обещаха да се постараят да я разрешат, а за първо време се смесиха с тълпата, та да не набиват на очи.

Написано: 22 февруари 2005 г.

Редактирано: Юли 2006 г.

Информация за текста

© 2005 Румен Вучков

Източник: Авторът

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2007-09-01 00:00:00

1

Въображаема кръчма, където единствено нейният собственик е част от действителността на Дупница.

(обратно)

Реклама на сайте