«Ученият и времето»

Съпругата ми подари нов джобен часовник с надпис върху капака и аз побързах да го покажа на стария си приятел Дъкуърт. Великият биохимик бе заврял дългия си нос в един отворен тефтер, в който бавно омастиляваше колони цифри.

— Не си ли чувал за електронноизчислителната машина? — попитах го аз. Той не вдигна глава.

— Винаги, когато е възможно — отвърна той. — избягвам това слабоумно дете на сатаната. Особено когато става въпрос за нещо важно.

Усетих, че се разнася ароматът на нещо значително, и забравих моя часовник.

— Ново откритие! — запитах с уважение. — Нещо подобно на твоите макромолекули?

— В най-общи линии, да! — заяви Дъкуърт. Той затвори тефтера с доволна въздишка. — Можеш ли да ми отделиш няколко минути?

— Винаги съм готов да чуя някое от великите ти просветления — казах аз. Той ме изгледа гневно.

— Ако не престанеш с отвратителното си подлизурство — изрева той, — ще те изритам оттук.

Сведох поглед.

— Ще бъда почтителен — обещах аз.

— В такъв случай — продължи Дъкуърт, — ще ти разправя с какво се занимавам. Свързано е с времето.

— Времето — рекох замислено аз. — Звучи ми обаятелно. Често съм се замислял над привидно невъзвратимия поток на физическите явления. Задавал съм си въпроса, защо трябва да се движи само в една посока въпреки факта, че физическите уравнения разрешават положителни и отрицателни стойности за времето.

— И аз съм си задавал същия въпрос — заяви Дъкуърт.

— Освен това — продължих аз — тези явления, изглежда, се складират в паметта като поредици от усещания, които изискват количествено определение в секунди, минути и часове. При това в историческия си труд от хиляда деветстотин и пета за Специалната теория на относителността Айнщайн изтъква, че...

— За бога — прекъсна ме Дъкуърт, — искаш ли да ти разправя или не? Замлъкнах с неудоволствие.

— Макар да съм съгласен — каза Дъкуърт, — но сега не се интересувам от същността на времето, а от нашето усещане за време. Например бих искал да направя един много прост опит. Той погледна часовника си. — Когато кажа „почвай“, искам да започнеш да преценяваш изтичането на шестдесет секунди.

— Щом заговорихме за часовници — рекох аз, като извадих новия си джобен часовник. Дъкуърт сякаш не ме чу.

— Почвай! — извика той.

Започнах да преценявам изтичането на секундите. Можех да го измамя, като броя вдишванията си, но не го направих. След нескончаем период извиках:

— Време е!